Г. Тение
Мистериите на Венеция (94) (или Омраза и любов)

51. Смъртта на Луала

На следната сутрин намериха нещастния дож, проснат неподвижно върху плочите на двора, върху куп строшени предмети.

Новината бе съобщена веднага на Марино: последният не прояви нито радост, нито скръб. Пазещ спокойствието си, той констатира още веднъж, че това е дело на съдбата.

— Моето отмъщение е изпълнено! — каза той. — Всички виновници са получили наказанието си, от първия до последния. Мога, най-сетне, да помисля за себе си, за Анунциата, за моето дете.

Той посвети първите си грижи — за погребението на жертвите. Д’Артенай, Фалие и Оргосо бяха погребани с големи почести.

Марино се погрижи убитите инквизитори и сенатори да бъдат положени в частните си гробници, на острова на гробовете.

Тялото на Силвио Зиани бе изхвърлено до лагуните и също погребано.

Но само погребенията на Д’Артенай, Фалие и Оргосо имаха всенароден характер. Всички им отдадоха последна почит.

Смъртта на Карманиола и неговите съучастници бе посрещната като необходимо и желано освобождение.

Обаче някой бе коленичил върху гроба на дожа; това бе самият Марино. Той помоли Бога да прости на нещастния безумец, да даде мир на душата му.

Щом погребалните церемонии бяха свършени, народът се разпръсна, Венеция изглеждаше опустяла като през някой неделен следобед, когато никой нищо не върши. Карнавалът бе внезапно прекратен, всички бяха послушали Марино.

Героят размишлява дълго, той държеше в ръка съдбините на отечеството си. Най-сетне реши да спре своя избор върху Антонио Мемо, да го избере като дож чрез синорията. Този благородник му се струваше по-достоен от всеки друг за това величие. Познаваше още от детинството си и го уважаваше за неговата честност и благотворителност.

Що се отнася до избора на новите инквизитори, Марино реши да възложи тази грижа на синорията. Мислеше с право, че трагичният край на предшествуващия съвет ще послужи за предупреждение на неговите наследници. Последните, без съмнение, щяха да тръгнат по правия път и да играят истинска роля на добри и работни администратори.

Когато Марино се представи при Антонио Мемо, думите на последния бяха изпълнени с достойнство и респект. Без да се унижава или да прибягва към ласкателство, честният прокурор отдаде почит на победителя.

— Синорията — му каза той, — възлага единствено върху вас грижата да възстановите обществения ред. Тя има пълно доверие във вас!

Марино го прекъсна и му съобщи решението си.

Антонио Мемо заяви, че приема голямото отличие, ако синорията одобри този избор.

Тогава двамата се отправиха към залата на съвета, Марино бе решил в същото време да обясни своята постъпка.

Когато двамата мъже влязоха, благородниците на промълвиха нито дума. Споменът за кървавата нощ тежеше на съвестта им. Те предвиждаха решенията на Марино. Незаконнороденият, справил се така ловко със страшния съвет и неговите сателити, би си отмъстил ужасно. Щеше ли да продължи той своето кърваво дело?

Всички тия мисли изпълваха сърцата на благородниците. Страхът им бе отнел всякаква воля.

Марино пазеше цялото си достойнство. Неговото внушително и гордо държане и неговите решителни черти му придаваха неоспорим авторитет.

Той защити важно, студено своята постъпка. Заяви, че е работил за благото на своето отечество, за неговото издигане и за избавянето му от тиранията.

— Далеч от мен е била всяка мисъл за алчност и интерес! — извика той. — Далеч от мен е била властолюбива и егоистична амбиция, сеньори! Моята задача ще бъде свършена, когато видя най-сетне Венеция управлявана от най-честните и достойни за постовете си мъже. Аз не искам нищо за себе си, освен правото на гражданство, което убийците на моя баща позорно ми отнеха, моето единствено желание е да водя скромен и прост живот, да вкуся от семейното щастие, което злодеите ми отнеха. Сега аз оставам върху почитаемата синория да има грижа да съди делата ми!

Благородниците на произнесоха нито дума… Макар че те единодушно признаха правотата на тия думи, никой не се осмели да отговори на героя. Как ще употреби той своето влияние върху народа? Ще удържи ли своите обещания? Тия страхове не им даваха мира. Всички се страхуваха от нови убийства… Само Антонио Мемо не се съмняваше в думите на незаконнородения.

Тогава той стана на свой ред, за да покани Маринели да даде още едно обяснение на синорията.

Достойният човек се отказваше да влезе в каквато и да е интрига и да действа тайно. Той не се опасяваше нито за момент за своята официална длъжност.

Марино повтори с енергичен глас предишните си декларации, после завърши късата си реч с молба към сенаторите да изберат за дож Антонио Мемо.

— Аз ви обещавам, сеньори, единодушното одобрение на цяла Венеция. Споделете мнението ми, сеньори!

Последните думи оказаха над събраните значително влияние.

Сенаторите бяха едновременно трогнати и изненадани от решенията на Марино. Тия хора, болшинството от които бяха възрастни и бяха прекарали живота си сред омраза и сплетни, не можеха да виждат в Маринели друго, освен един демагог и узурпатор.

— Вашите думи са думи на един благороден човек! Ние всички вярваме в искреността на вашата честна дума! — каза ставайки един от сенаторите, плешив и треперещ старец. — Обаче една точка, една единствена точка още не е изяснена — добави той. — Вие не трябва, заради патриотизма, да пренебрегвате вашите собствени интереси. Какво искате за себе си? Какви облаги, какви предимства искате от държавата?

— Нищо, сеньори! — отговори енергично Марино. — Аз не искам нищо за мен, освен правото да живея свободно във Венеция, както всички други граждани. Моите бъдещи планове нямат нищо общо с политиката. Моите неприятели сега изкупиха престъпленията си, моята задача е свършена.

Аз имам друга задача за изпълнение, една задача, която не ми е по-малко скъпа от първата; моята жена и моето дете са грабнати, ще тръгна по техните следи, ще ги търся, докато ги намеря. Аз и моят чер слуга ще претърсим света, ако е нужно, за да ги намерим. Такива са моите намерения, сеньори! Не се съмнявайте нито за момент в моята искреност. Предпочитам да се убия със собствената си ръка, отколкото да изменя на моите обещания!… Сега вие знаете всичко, сеньори! Вземете свободно своите решения. За да ви помогна, аз ще употребя влиянието си върху народа, за да ги приеме.

При тия думи Маринели се поклони с уважение пред сенаторите и напусна залата.

Започнаха разискванията.

Общото мнение бе единодушно. Марино Маринели не бе нито узурпатор, нито престъпник. Съветниците решиха да не му искат никаква сметка за неговите постъпки, нито да го изгонят.

От друга страна не бе справедливо да го държат под подозрение. Неговите обяснения по този повод бяха достатъчно искрени.

Те започнаха първо с това, че възстановиха неговата чест и неговите граждански права. Неговото благородно потекло бе тържествено признато. Знаеше се енергията и сръчността, която бе показал, потушавайки бунта.

После му отстъпиха в пълно притежание палата на Дандоло, който, след смъртта на своя притежател бе станал национална собственост.

Най-сетне се проведе избора на нов дож и нови инквизитори.

Когато Марино се върна в залата, съветниците му засвидетелствуваха единодушно почитта си. Назначението на Мемо бе ратифицирано.

— Оставете ме пръв да ви честитя! — каза Марино, пристъпвайки към новоизбрания. — Народът се стича от всички страни към площада Сан Марко, за да узнае вашите първи решения. Ще застана край вас в този тържествен момент и — ще обявя сам на хората вашите първи решения.

Антонио Мемо отвърнах не по-малко топлота в думите на Марино и му съобщи решенията, които го засягаха.

— Палатът Дандоло ще се нарича отсега нататък Маринели! — заключи той.

Героят прие това предложение с вълнение и добави:

— Този блестящ подарък е над моите амбиции — каза той, — и той за мен няма стойност, освен когато си намеря моята нежна съпруга… Но дайте друго име на този палат; наречете го палат Фарсети, на името на моята нещастна съпруга.

— Вашето желание ще бъде изпълнено, благородни Марино — отговори Антонио Мемо. — Ние се надяваме, че с помощта на Бога ще успеете да намерите вашата съпруга и вашето дете, които ще ви дадат да вкусите в новото ви жилище щастието, за което копнеете! Чувате ли глъчката на Сан Марко? Народът е събран на площада. Да отидем заедно в ложата и да обявим решенията на синорията!

Едно необикновено зрелище се откри пред очите им. Камбаните на Венеция гръмко звъняха, една грамадна тълпа се бе струпала от Пиацета до Сан Марко, от палата на дожовете до Каля Марчерия. Мълчание царуваше сред тия многобройни маси.

Двамата благородници се показаха сами в ложата, след тях нямаше никакви лакеи, нито стафиери, покрай колоните нямаше нито войници, нито полицаи.

Този израз на доверие достави истинско удоволствие на народа, който почувства, че неговите господари са и негови приятели.

Гръм от аплодисменти се разнесе, но по един знак на Марино всички станаха внимателни.

— Венецианци! — извика Марино с развълнуван глас, — аз ви съобщавам тържествено, че уважаемите сеньори са гласували всеобща амнистия с единствената цел да ви задоволят и да ви направят щастливи. За нов дож е избран достойният управител Антонио Мемо. Венецианци! Дайте му цялото ваше доверие и вашата почит. Молете небето, щото той да живее още дълги дни, понеже в негово лице ще намерите винаги един господар, строг и справедлив едновременно!

Народът отговори отново с френетични акламации. Антонио Мемо целуна Марино.

Тази сцена бе едновременно грандиозна и затрогваща. Навсякъде камбаните биеха. Навсякъде народът изразяваше въодушевлението си.

— Да живее новият дож Антонио Мемо. Да живее великодушният Маринели!

Тогава бившият управител взе на свой ред думата:

— Моят пръв дълг, преди да встъпя в длъжност — каза той, — е да ви съобщя от мое име и от това на синорията, че справедливост най-сетне е отдадена на Марино Маринели, комуто се дава благородство, както и на неговата съпруга и на тяхното потомство.

После Антонио Мемо напусна ложата, акламиран от тълпата.

Той седна на своя златен трон и процесията веднага започна. Дожът, носен триумфално от слугите на палата, направи три пъти кръг около големия площад, последван от Марино и всички сенатори, накичени с най-хубавите си дрехи и всички техни значки, преди да влезе тържествено в Сан Марко.

Там епископът благослови новия дож.

Традиционната церемония на сватбата на дожа с морето бе извършена според обичая.

Задоволството бе общо. Целият ден тълпата се разхождаше по улиците и площадите, изпълнена с въодушевление и надежда. Новото управление вдъхваше доверие във всички без изключение. Напразно някой би търсил следа от недоволство сред тези хора.

Името на Марино Маринели бе в устата на всички.

Щом церемонията бе свършена, той изчезна; бе побързал да уреди личните си работи, да намери съпругата и детето си.

Когато излизаше от Сан Марко, той се срещна внезапно с Горо, който бе потънал в пот и обзет от голямо безпокойство.

— Какво има? Откъде идваш? — го попита той.

— Ах! — извика робът отчаяно. — Негърът носи на сеньор една тъжна новина. Той пристига от остров Сан Николо.

При тия думи Горо замълча, като че ли бе трудно да изкаже остатъка от мисълта му.

— Хайде, говори! Какво прави на остров Сан Николо?

— Двамата рибари помолиха негъра да отиде. Той отстъпи на молбите им и тръгна. Сеньор си спомня, без съмнение, че вечерта, когато той и неговият роб щяха да загинат, дожът стреля от ложата и засегна две лица. Сеньор знае ли ги? Двамата рибари, които осведомиха негъра, самите са избягали като по чудо от смъртта. Една от жертвите е един гондолиер, който е умрял веднага. Другата е старата просякиня… Луала!

— Как! Нея ли улучи куршумът на Луиджи? Ах, бедната Людовика! Какъв удар за Мен! Майката на моята майка; тя, която в миналото е бдяла над моята съдба, над здравето ми. Бедната Людовика! Тя страда повече, отколкото моят баща! Кажи ми, мъртва ли е! Какво ти разказаха рибарите?

— Първият куршум на дожа ударил гондолиера в челото, той се строполил веднага. Бил мъртъв. До него се намирала Луала, която проклинала с цяло гърло злодеите и възхвалявала високо смелите дела на сеньор. Тя естествено послужила за прицел на лудия; сеньор знае останалото.

Марино едва сдържа мъката си; Людовика Марчело, неговата баба, бе загинала заради него, излагайки се само заради него на безброй опасности.

— Тялото на гондолиера било веднага дигнато — продължи разказа си Горо. — Когато старата Луала била тежко ранена, двамата рибари се смилили над нея, вдигнали я и успели да я пренесат до стъпалата край водата. Там те отново я поставили върху плочите, превързали ранената й гръд, дали й да пие: с една дума направили всичко, за да облекчат страданията й.

— Те са имали добри сърца! — произнесе Марино, покъртен от тази затрогваща простота.

— Най-сетне Луала се възвърнала в съзнание — добави Горо. — Двамата мъже я попитали тогава къде желае да бъде пренесена, понеже поради голямата тълпа и невъобразимия шум тя не можела да остане повече върху стъпалата на кея. „На остров Сан Николо“, отговорила тя. „Там Луала иска да умре; долу в развалините на вилата Маринели!“.

— В развалините на вилата Маринели! — повтори Марино развълнуван. — Тя иска да изпусне последната си въздишка в своята отшелническа колиба, под развалините на палата на нейната дъщеря.

— Двамата рибари изпълнили желанието й — продължи Горо, — и я пренесли през нощта на остров Сан Николо. Когато тримата стигнали на посоченото място, един от рибарите попитал Луала дали не желае да доведе някого при нея в колибата, но тя отказала. „Нека заведат Луала в нейната изба!“ казала тя. „Да я поставят на леглото й от водорасли!“. Добрият човек не настоял повече, отнесъл просякинята върху леглото й, повикал жена си и й казал да се грижи за болната, да й дава вино или царевичен хляб, когато пожелае.

— Но къде срещна тия двама рибари? — попита Марино. — Познаваш ли ги?

Горо му заяви, че те го бяха намерили по искане на старата Луала.

Негърът Горо отиде на острова и когато пристигна в избата, намери болната, бореща се със смъртта, агонизираща вече. Тя позна веднага верния роб и събра всичките си сили, за да изрази едно последно желание; тя иска да се прости със сеньор, преди да умре; тя иска да го види още веднъж, за последен път.

— Да побързаме Горо, да изтичаме при нея! Може би ще имаме щастието да й върнем живота!

— Уви! — каза негърът. — Нещастницата е безвъзвратно загубена; може би Бог ще продължи живота й с няколко часа.

— Да, сигурен съм — каза Марино с вълнение, — небето ще ни помогне, ние ще я видим още жива! Искам да й благодаря за последен път за всичките грижи, които ми е засвидетелствувала, да мога да й затворя очите.

Двамата мъже преминаха бързо площада и се отправиха към кея.

Те се качиха в лодката на Горо и тръгнаха.

Лодката, управлявана от негъра, летеше по водите.

След малко стигнаха остров Сан Николо.

Стъпвайки на земята, Марино изпита едно успокоително чувство. Най-сетне можеше да ходи свободно по този остров, върху който бе роден и където злодеите го бяха принудили да се укрива дълго време като див звяр.

Остана за момент неподвижен, погледна наоколо с поглед, в който личеше гордост й задоволство. После, като че ли се сепна, той излезе от своята замечтаност и последва негъра, който бе тръгнал напред, отправяйки се към бившата вила.

Щом пристигнаха, те се вмъкнаха във вътрешността на избата, както правеха по-рано.

В дъното на голямото помещение блестеше слаба светлина.

Близо до малката лампа старата просякиня, легнала върху своето легло от водорасли, охкаше тихо. До леглото й бе коленичила милостива рибарка и се молеше.

Когато двамата мъже влязоха, тя извърна глава, заинтригувана от шума, после стана и тръгна към тях.

— Елате, елате бързо! — им каза тя тихо. — Погледнете как неспокойно се въртят очите й! Сигурно някаква голяма тайна тежи на сърцето й и й пречи да умре. Ах, да знаете, колко е мъчително да присъствуваш на едно умиране!

Марино се приближи близо до леглото на бедната жена и я хвана леко за ръката; тя бе вече ледена.

Умиращата обърна бавно трескавата си глава; една светкавица проблесна във вече стъклените й очи, тя бе познала Марино. Пожела да направи едно ново усилие, размърда мъчително устните си, опита се да произнесе няколко думи с висок глас, но не успя.

— Моя добра Людовика! Моя силна Людовика! — извика печално Марино, коленичейки съвсем близо до болната. — Добре, че те намерих; ще мога да ти кажа моето последно сбогом.

Старата просякиня отвори широко клепачите си и в очите й блеснаха две загасващи огънчета.

Ела… тук… по-близо — прошепна тя най-сетне.

— Какво те измъчва, бедна жено! Кажи ми, кажи ми последната си тайна, която те души? — попита Марино с развълнуван глас.

— По-бързо… Умирам… Свършва се… Твоето дете, намерих…

— Моето дете, моето дете? — извика Марино, който не можа да въздържи бащинския си възторг в тази мъчителна минута. — То е живо? О, добра бабо, за последен път остави ме да ти благодаря за всичките добрини, които си ми направила. Но кажи ми още едно нещо! Къде е моето дете? Къде мога да го намеря?

— Аз… го… намерих… при…

Умиращата нямаше сили да допълни последните си думи. Нейните охкания се прекратиха с едно хъркане, тя бе мъртва.

— Успокой страха ми! Отговори, отговори ми, бедна майко! — каза Марино. — Именувай мястото, където се намира детето ми! Не отнасяй тайната със себе си в гроба! Людовика, чуваш ли въпроса ми? Разбираш ли бащинската ми мъка?

Тия думи, произнесени със сърцераздирателен глас, като че ли упражниха едно физическо въздействие върху умиращата, защото клепките й внезапно трепнаха, отвориха се…, но устните й останаха неми, затворени от гробовно мълчание.

Марино и рибарката коленичиха до леглото и се замолиха усърдно за душата на починалата. Двамата бяха дълбоко трогнати от този край на мъченицата.

Само Горо запази своята невъзмутимост. Мисълта за дълга, който имаше да извършва, за героичната задача, която неговият господар и той си бяха определили, занимаваше духа му. Той се обвиняваше, че бе пристигнал твърде късно при Луала.

— Една минута по-късно — повтаряше си той непрекъснато. — Едва сеньор узна, че неговото дете не е живо и Луала умря, отнасяйки тайната в гроба си. Никаква следа, никакво указание. Защо тя не се довери на негъра, когато още можеше да говори?

Но съдбата е неумолима и не обръща внимание на сметките на хората.