Г. Тение
Мистериите на Венеция (40) (или Омраза и любов)

40. Горо негърът

Със своите блестящи очи негърът проследи внимателно тия, които си излизаха, и когато завесата се спусна зад тях, той падна на колене пред началника на карабинерите.

— Великият капитан трябва да вземе Горо на негова служба! — извика той.

— Стани клетнико, и не бъди така дързък. Нямам доверие в тебе. Ти имаш лице на негодник!

— Горо е във властта на сеньора.

— Защо мислиш, че трябва да те взема на моя служба?

— Великият капитан ще вземе Горо на служба и Горо ще работи за тоя, който му дава хляб.

— Ти си един проклет негодник. Зная отдавна способностите ти, но зная също, че никога не трябва да се доверяваме на хора от твоя род. Те са префинени дяволи.

— Великият капитан ще направи един опит!

— На следния ден ти ще предадеш този, на когото служиш на оня, който ти даде повече. Познавам ви, проклети роби. За една зекина вие продавате вашия господар и му се надсмивате.

— Горо моли благородния сеньор да го подложи на изпитание, да направи с него един опит.

— Това изисква размишление — каза сухо Зиани. — Хайде, твоето известие!

— Горо се надява, че е донесъл на великия капитан не само едно известие, а още няколко. Първото това: Горо се върнал във Венеция.

— Е, аз го виждам?

— Горо беше в Тулон!

— Зная и това. Ти беше избягал от моите полицаи, хитра лисицо!

— О, Горо им изигра една хубава игра.

— Ти си един голям дърдорко. Ти беше преминал на служба при Маринели.

— Великият капитан е зле осведомен! Горо беше подкупен от Маринели.

При тия думи негърът извади една кама, направи бързо движение с нея и я прибра в пояса си.

— Марино беше по-ловък и по-силен от Горо. Горо отстъпи и прие неговите зекини!

— Ти, значи, си получавал злато едновременно от две страни.

— Това не е справедливо. Горо ще върне на сеньор парите, които някога са му платили в палата на дожовете.

— Това е добре. Ти знаеш да играеш ролята на честен човек! Обаче, твоето известие?

— Горо беше на служба при Маринели, но сега всичко е свършено. Той е седнал на една пейка върху галерата, където трябва да остане през целия си живот!

— И какво направи ти?

— Горо избяга. Той се върна във Венеция! Това е всичко.

— Кажи известието, обеснико, твоето известие!

— Но с какъв тон ми говори великият капитан? Горо е дошъл да му довери, че е отново в града и търси един нов господар.

— Кога пристигна във Венеция?

— Преди няколко часа, Горо имаше щастието да срещне по-скоро, отколкото се надяваше, един от своите приятели на име Пиетро.

— Ти идеш от Тулон?

— Да.

— Когато напусна Тулон, Маринели намираше ли се още на галерата, или…

— Горо не го видя, отивайки на пристанището. Неговото място беше празно! Казаха на Горо, че е успял да избяга.

— Избягал ли? — попита Силвио Зиани. — Но сигурно е изкупил своята дързост?

— Паднал е убит и изчезнал по този начин — отговори лукаво негърът.

— Ти си първият, който ми носиш това известие — каза Зиани зарадван — и за да не кажеш, че съм те оставил да си отидеш с празни ръце, ето — добави той и хвърли кесията си на негъра. — Вземи, това е за тебе!

Негърът се хвърли алчно върху пълната със злато кесия и я запрехвърля в ръцете си като че ли не смееше да вярва на очите си.

— Горо не се е излъгал, съдейки за великия капитан. Той знае да възнагради един добър слуга.

— Видя ли офицера, който беше тук преди малко?

— Не, не видях гостите на сеньор! Горо вярваше, че знае всичките. Синьор ще вземе ли Горо на служба?

Горо протегна черната си ръка към капитана, който гледаше втренчено роба, като че ли бе изненадан от такава смелост.

— Великият капитан не трябва да се страхува. Цветът на кожата му не ще се промени.

— Ти си един непоправим негодник, но аз ще направя един опит с тебе — каза Силвио, още размишляващ.

— Синьор не ще се разкайва, — каза Горо със доволна усмивка. — Това ще бъде в негова полза. Горо е сигурен, че за един месец ще стане довереник на сеньор!

— Чуй още нещо, — каза офицерът на карабинерите, — преди да сключим нашия договор. Ако те уловя в предателство против мен и приятелите ми или те видя да си въвираш носа, където не ти е работа, ще те обеся на първото дърво.

— Това не е хубаво нещо, но ще го приема. Синьор знае да взема мерки. Във всеки случай, това не е така лошо, както да бъдеш обесен на една бесилка.

— Ще ти дадем по двадесет зекини на месец.

— Съгласен. Обаче, благородният сеньор не ще направи лошо, ако каже своите условия, понеже Горо не приема пари за нищо. Ако великият капитан плаща добре, Горо ще служи добре.

— Ти трябва да стоиш винаги край мен!

— Ще бъда телохранител на сеньор. Това се разбира. Синьор е много затлъстял от стриди и кипърско вино.

— Твоята работа е да мълчиш, да ме слушаш и да ми прислужваш.

— Това ли е всичко, велики капитане?

— Малко по малко ще узнаеш останалото.

— Добре. Сега е ред на Горо — каза негърът. — Горо също ще постави условия.

— Ти си един безочливец!

— Условия за условия. Така, първо, сеньор трябва да има доверие у Горо!

— Щом те видя на работа, може би!

— Освен това, сеньор трябва да се погрижи, щото името на Горо да бъде заличено от списъка на осъдените на смърт, написан върху палата на дожовете. Може да хрумне на някой полицай да застреля Горо като някое куче, Горо не ще може да изпълнява заповедите на сеньор и договорът е свършен.

— Успокой се. Никой не ще бутне нито косъм от главата ти.

— Още нещо! — подзе робът. — Нека сеньор не се изненадва, ако види, че неговият кредит и могъществото му растат от ден на ден. Ако Горо бе останал при Маринели, Маринели щеше да бъде свободен и щеше да стане дож след една година, или Горо би загинал на ешафода.

— Охо! — извика Силвио Зиани, развеселен. — Ти имаш голямо мнение за себе си, черни дяволе.

— Синьор ще узнае на какво е способен Горо, когато му каже своите заповеди. В този момент внезапно един слуга влезе в залата.

— Господарю, управителят на Сан Марко! — съобщи той.

Силвио Зиани стана и се отправи към вратата.

— Влезте, уважаеми Тадео Моро. Какво ви носи при вашия приятел?

— Едно събитие, толкова важно, колкото и мистериозно! — каза бързо висшият, чието лице изразяваше голямо вълнение…

— Какво се е случило? Седнете, моля ви!

Тадео Моро хвърли един недоверчив поглед върху негъра.

— Тоя роб постъпи на моя служба — каза Зиани. — Той ми донесе новината, че Маринели е загинал от ръката на правосъдието, при опита му да избяга.

— Слушайте — каза управителят. — Не разбирам нищо от тия събития, които се случиха пред мене!

— Какви събития? — попита началникът на карабинерите. — Не се ли касае за чуждия офицер, който настоява, че е дошъл по държавна работа? Останахте ли при него?

— Да, и то по такъв начин, че не можеше да ни убегне! Малатеста и Фоскари го придружаваха от двете страни; Бордено и аз го следвахме и Сима вървеше пред него, когато се отправихме към гондолите!

— Качи ли се той с вас?

— Когато пристигнахме на Пиацета, той намери лодката си, която го очакваше.

— И качи ли се на нея?

— Естествено. Ние дадохме заповед на нашите гондолиери да го следват отблизо… Тогава аз станах по-недоверчив. Едно зловещо предчувствие обзе духа ми.

— Вие ме ужасявате, Тадео Моро! Офицерът бе запазил своята веселост.

— Искате да кажете, че той е играел някоя комедия? Но какво може да търси той тук, във Венеция?

— Ние го придружихме до Лидо! Нашите гондоли минаха край остров Сан Николо и се впуснаха в открито море, когато забелязахме съвсем близо до нас един закотвен кораб, който по строежа си напълно прилича на нашите. Тогава разгледахме морето на всички страни, мислейки, че ще намерим някой друг кораб, но не открихме нищо. Фоскари попита чуждия офицер къде се намира корабът му, за да узнае къде ще бъде приета делегацията, но офицерът ни посочи с пръст венецианския тримачтник!

— Това е чудно! Един френски офицер на венециански кораб!

— Моето недоверие порасна. Забелязах, че чужденецът внезапно пошепна няколко думи на гребците си, които дотогава равнодушно издигаха и потопяваха във водата греблата. Ние се приближихме до кораба. До оградата, която бе украсена с позлата, стояха пет или шест души, облечени като благородници. Те носеха къси кадифени мантии и имаха шапки с черни пера. Двама от тях, които можах да разгледам по-добре, ми се сториха венецианци…

— Как? Вие сигурно сте сгрешили, благородни Тадео Моро…

— Давам ви дума, че така беше — отговори енергично последният, даже ги познах: бяха Фалие и Оргосо!

— Предателство… един заговор, подклаждан от Франция? — извика Зиани.

— Слушайте — продължи управителят, — ние се приближихме до кораба. Вълните бяха големи и забавяха нашите гребци. Напротив, моряците от лодката на чужденеца бяха удвоили усилията си и ни отминаха далеч. Аз захванах да насърчавам моите хора, но бе вече твърде късно! Офицерът се бе изкачил вече на кораба. Веригите на котвите се заиздигаха бързо… Той ни поздрави и неговият жест ми се стори ироничен. Същевременно големите платна се опнаха и корабът пое в открито море преди да го достигнем.

— Това не е заминаване. Това е бягство! — каза Зиани.

— И сега, какво мислите за случката с отрязаната глава и двамата чужденци? — добави Тадео Моро мрачно.

— Съвпадението е чудно — каза Зиани. — То е необяснимо. Сигурен ли сте, че сте познали Фалие и Оргосо?

— Не знаете ли, че те са на страната на Недоволниците? — подзе Тадео Моро. — Те не присъстваха нито на тържествата по венчавката на дожа в морето, нито на избора на нов управител. Някаква буря се повдига — продължи той с нисък си глас. — Спомняте ли си за изпуснатия вик тая вечер на площада Сан Марко, в момента, когато главата на астролога падна?

— Разбирам — каза великият капитан. — Вие вярвате, че има заговор.

— Съберете всички тия факти и извадете заключение!

— Почакайте! Имам една идея — извика Силвио Зиани, хвърляйки поглед към негъра, който стоеше прав настрана от него. — Ние можем да проникнем в тази мистерия. Ще подложим твоята вярност на изпитание, черни негоднико!

— Горо очаква заповедите на великия капитан! — отговори робът, хвърляйки към двамата патриции недоверчив поглед и приближавайки се към тях. Сеньор може да каже, че има хитър слуга!

— Добре. Ще те видим на дело! Ще ни покажеш дали наистина си хитър, или само ни хвърляш прах в очите!

— Какво ще правите, Зиани? — попита Тадео Моро, хвърляйки изпитателен поглед върху черния.

— Знаеш ли палатите на фамилиите Фалие и Оргосо? — попита капитанът на карабинерите, обръщайки се към Горо и същевременно стискайки ръката на приятеля си, за да го утеши.

— Горо познава от основите до върховете всички палати на Венеция — отговори негърът.

— Добре — каза Зиани, — постарай се да узнаеш в домовете на Фалие и Оргосо къде са заминали тия млади благородници и какви са техните намерения! Ако ми донесеш точни и пълни исканите сведения, аз ти обещавам един подарък от сто зекини!

— Сто зекини? Тогава Горо ще може да даде една част, за да им развърже езиците! — каза негърът. — Довиждане, господарю! Преди сутринта Горо ще е изпълнил поръчката!

При тия думи негърът напусна залата безшумно.

— Може ли да се вярва на този човек? — попита Тадео Моро, когато остана сам със Силвио Зиани.

— Да, той ми даде доказателство за това! Ако му плащаме добре, той ще ни направи услуги — каза капитанът на карабинерите.

— Вие сте достатъчно умен да го демаскирате, ако той се опита да ви мами! — рече Тадео Моро.

— Кажете по-добре — подзе капитанът, — че от резултата от неговата мисия ще узнаем какво можем да очакваме от него. Вярвам, че сме намерили един добър шпионин. Ако е толкова сръчен, колкото обещава да бъде, сигурен съм, че чрез него ще мога да узная всичко, което желая.

— Мисля да му дадем една втора мисия! — каза управителят на Сан Марко.

— Вижте, изложете ми вашето желание! — прекъсна го великият капитан.

— Това ще бъде един добър начин да проверим верността на този негър! — подзе Тадео Моро.

— Любопитен съм да ви чуя!

— Вие знаете, че въпреки хилядите слуги и шпиони, които имахме в тълпата, не узнахме кой извика името на Бертучио! А пък тази работа е по-важна, отколкото изглежда. Струва ми се, че истинското име на лъжемонаха или астролога не е било тайна за всички!

— Аз бях също изненадан при този зов — каза Зиани. — Склонен съм да вярвам, че прислужникът на бившия дож има съучастници във Венеция!

— Трябва да узнаем кои са те и да ги арестуваме тайно — обади се управителят.

— Съветът на тримата трябва да ги издири — каза енергично Силвио Зиани.

— Това бе гласът на някоя жена! — каза управителят. — Но викът бе така креслив, че никой от шпионите не е установил от къде се е разнесъл.

— Стори ми се, че той иде откъм църквата Сан Марко!

— Може би негърът ще открие това, което нашите шпиони и лакеи не можаха да сторят.

— Имате право. Трябва да пуснем негъра. Горко на тая жена, ако я открие. Щом се завърне, ще го натоварим с новата работа.

Тадео Моро се приготви да се сбогува.

— Останете и почакайте, докато нашият копой се завърне — му каза великият капитан. — Седнете тук до мен… или по-добре, да отидем върху балкона да подишаме чистия нощен въздух.

Силвио Зиани отведе важния управител на Сан Марко, с разкошна пурпурна мантия, под верандата, която бе украсена с редки растения с широки листа и надвесена над Големия канал.

Червените кълба, висящи по мраморните колони, които окръжаваха балкона, къпеха с тяхната приятна светлина клончетата на палмите-джуджета, на разкошните алоени растения и на тъмно зеления бръшлян.

Двамата властни патриции седнаха всред този екзотичен и фантастичен декор. Те разговаряха с нисък глас, така че никой не можеше да чуе нито дума от разговора им.

Понякога тъжна баркарола на минаващ гондолиер се разнасяше, понякога звуците на венецианска китара разнасяха своята мелодия заедно с шумоленето на водите.

Внезапно силуетът на Горо изпъкна зад тях. Той се движеше съвършено тихо. Двамата благородници го забелязаха едва когато дойде съвсем близо до тях.

— Кой ти позволи да дойдеш на този балкон, без да ми известят за тебе? — попита Силвио Зиани, ставайки изведнъж.

Негърът се засмя със своя сардоничен смях.

— Велики капитане, слугите са внимателни, твърде внимателни… но не достатъчно за Горо! Той е по-хитър от тях и се промъкна без да видят!

— Ходи ли в палатите?

Негърът направи утвърдителен знак и лицето му засия.

— И какво узна?

— Не много нещо, велики капитане, но достатъчно, за да заслужи стоте зекини!

— Каква ненаситна алчност проявяваш!

Негърът сви рамене.

— Ненаситен и сребролюбив е светът — каза със своя дразнещ смях Горо, — такива са и християните, и езичниците!

— Вижда се, че този роб познава света — каза Тадео Моро със студена усмивка, първата може би, която се явяваше върху устните му.

— Разкажи ни какво си открил — каза Силвио Зиани, който се отпусна бавно върху стола си.

— Горо отиде първо в палата Оргосо — каза негърът. — Горо е едно грозно и черно същество с къдрава коса, с…

— Защо е това цялото въведение? — попита Зиани изненадан.

— Горо иска да покаже на сеньор какво е силата на златото, — каза той. — Горо е грозен, но когато хубавата слугиня от палата Оргосо видя зекините, блестящи и звънливи, тя не намери Горо така отвратителен, както изглежда.

— Хайде, на въпроса! — каза строго Зиани. — Какво научи от нея?

— Е, добре. Горо е узнал, че Гвидо Оргосо не е забравил още смъртта на своя брат Анибал! Горо вярва, че Съветът на тримата… — негърът при тия думи не можа да се овладее от ужас и се оплете. — Горо вярва, че Съветът на тримата е взел живота на благородния Анибал.

Казвайки това, Горо вдигна ръка, за да означи, че Анибал Оргосо е бил обесен.

— Продължи — каза Зиани с нетърпение. — Ти говориш много дълго!

— Горо е длъжен да даде на сеньор всички подробности. Всяко нещо има свой ред. И така, красивата Лорета мисли, че Гвидо Оргосо не ще се върне вече във Венеция. Вече в неговия палат мишките тичат по масите и из шкафовете.

— И къде е отишъл?

— Това любезната Лорета не можа да каже, въпреки че Горо й даде десет зекини. Нейната малка уста, когато се отвори, не е по-голяма от една зекина! Десет пъти Горо я побеждава със златото и можа да я целуне!

— После ти отиде в палата на Фалие, нали?

— О, о! Не така бързо, велики капитане. Горо още не е свършил с красивата Лорета!

— Ще ни проглушиш ушите с твоите любовни истории, негре — каза Зиани.

— Ако сеньор не желае да слуша Горо, тогава Горо ще мълчи — каза негърът.

— Не са твоите приключения, които ни интересуват — подзе Зиани.

— Да бъде. Но заповедите на сеньор и приключенията на Горо са едно, — отвърна негърът. — Десетките целувки на Лорета струват доста зекини.

— Това момиче не ти ли каза нещо за Оргосо?

— Да, нещо мистериозно, велики капитане!

— Говори бързо! Ние очакваме.

— Синьор не знае ли нещо за една сеньора Летиция Маринели? Красивата Лорета каза, че благородният Оргосо бил направил някога някакви изявления по повод на тази сеньорита. Тя се намирала веднъж в палата Карманьола… Горо не знае това, което слугинята е искала да каже с това — продължи негърът, докато Силвио Зиани размени поглед с управителя. — Красивата Лорета не изглеждаше да знае нещо по-точно, тъй като Горо повторно я разпитва…

— Ти трябваше да й предложиш още десет зекини.

— Десет ли, велики капитане? Горо й предложи три пъти повече. Ако тя знаеше това, което Горо я питаше, сигурно щеше да го каже! Благородният Оргосо сигурно е знаел някоя интересна подробност за сеньора Маринели. Велики капитане, не е ли тази сеньора майка на Марино?

— Да. Касае се, без съмнение за майката на незаконнородения! — отговори Зиани.

— Аз не зная — каза Тадео Моро с важния си глас, — къде се измислят всички тия приключения из живота на тази метреса на дожа.

Негърът вдигна рамене.

— Горо не знае повече — каза робът, — но сеньората сигурно е забъркана в някаква мистериозна работа.

— Хайде, негре, остави сеньората спокойно, — каза Силвио Зиани със заповеднически тон. — Сега кажи ни по-скоро какво още си узнал.

— От палата Оргосо Горо се промъкна до този на Фалие — подзе Горо. — Старата сеньора обитава сама това голямо и великолепно жилище.

— Знаем!

— Старата сеньора е болна, много болна.

При тия думи негърът допря пръста си до главата.

— Знаем и това!

— Жироламо Фалие е напуснал лагуните, пътувайки за Франция на собствения си кораб. Синьорът сигурно не знае това!

— За Франция? И е бил придружен от Оргосо?

— Така е, както призна старият слуга от палата, когото Горо подкупи, давайки му пет зекини.

— Защо е отплувал за Франция?

— Горо се пази да каже на капитана!

— Заповядвам ти да го кажеш! — настоя Зиани.

Негърът избухна в саркастичен смях…

— Горо е казал вече достатъчно на великия капитан. Синьор знае как трябва да го възнагради за една добре свършена работа!

— Кесията със зекините ти е спечелена, но говори! Тия благородници са заминали за Франция. Защо?

— Горо вярва, че от амбиция и недоволство. Те не могат да бъдат избрани за дожове и са предпочели да заминат.

— Ти знаеш повече, отколкото казваш, черни негоднико! Говори!

— Те трябва да са постъпили на служба при крал Хенри.

— Как? — извика Тадео Моро и стана изведнъж. — Този френски офицер не е ли един шпионин, изпратен от Фалие и Оргосо?

— Управителят се е измамил — каза негърът. — Не се знае нищо за тяхното пристигане във Венеция.

— Чудно! Какво означава това едновременно появяване на този кораб и на френския благородник? — запита Тадео Моро. — Дали крал Хенри е загубил доброто си разположение към нас?

— За нищо на света, благородни приятелю — каза Силвио Зиани спокойно. — Вярвам, че ние отдаваме на тази случка по-голяма важност, отколкото заслужава! Негърът има право. В нощната тъмнина вие сте се измамили. Ако тия чужди мореплаватели са били действително Фалие и Оргосо, те нямаше да вдигнат така бързо котва. Хайде, черни дяволе! Остави ни сами! Ще те повикам, когато имам нужда — каза той на Горо.

Последният се поклони и изчезна също така безшумно, както бе дошъл. Но той остана до верандата, за да не кара новия си господар да чака в случай, че го повика.

Портежото бе отделено от балкона със стъклена преграда, зад която седяха двамата патриции между растенията и цветята.

Горо се увери, че никой не е в тая зала, доближи се до преградата, прилепи към нея ухото си и можа да чуе разговора, който двамата мъже водеха със снишен глас.

— Докладът на негъра разпръсква моя страх — каза началникът на карабинерите. — Едно нещо само ме безпокои и ме кара да се замисля.

— Какво желаете да кажете? — запита Тадео Моро.

— Тази подробност, която в палата Оргосо е говорена за майката на незаконнородения?

— И какво обезпокоително има в това? — запита Тадео Моро.

— Може би, Гвидо Оргосо, по някаква случайност да е узнал повече, отколкото трябва — каза Зиани загрижен.

— Защо се занимавате с такива мисли? — рече натъртено Моро. — Невъзможно е да се узнае каквото и да е за смъртта на сеньора Маринели.

— Не чу ли как негърът замеси тия две имена: палата Карманьола и Летиция Маринели?

— Той нищо не е разбрал от това замесване, благородни Зиани — отговори управителят.

— Може би тази камериерка е наивна и безобидна девойка, но Горо знае сигурно повече!

— Повтарям ви, че това е невъзможно! — отговори Тадео Моро с толкова снишен глас, че негърът, за да чуе, трябваше да подаде глава през отвора.

— Невъзможно е — продължи управителят. — През нощта, когато Летиция Маринели отиде в палата Карманьола по покана, само шест души се намираха там: Виторио Карманьола и неговата дъщеря, Томасо Дандоло и жена му, Марко Контарини и аз. Синьора Маринели бе седмата.

— Кой й даде отровната чаша? — попита капитанът на карабинерите.

— Дъщерята на Карманьола!

— Познаваше ли тя съдържанието на тази чаша?

— Съвсем не! Тя никога не е подозирала нищо!

— И никой от слугите, никой от домашните на къщата не я откри.

— Никой, мой благородни Зиани. Синьора Маринели, която беше едно притеснение за нас и която вдъхновяваше дожа, благодарение на властта, която упражняваше върху стареца, за неговите народополезни предприятия, изпразни чашата!

— Тя не подозря ли, не подуши ли нищо? — запита началникът на карабинерите, винаги недоверчив.

— Виното бе много хубаво и превъзходният му аромат не издаваше нищо от отровата — каза Тадео Моро. — Синьората го изпи, разговаря още малко с другите дами, после се прибра във вилата си на остров Сан Николо.

— На следния ден — продължи Зиани, — тя се разболя и умря. Ако този дяволски Оргосо се е заинтригувал за този случай и е бил обхванат от подозрения?

— Подозрения ли, благородни Зиани, подозрения ли? Ние нямаме обичай да се страхуваме от сенки! Синьората е мъртва!

— Обаче — каза Зиани, все още обезпокоен, — ако се направи аутопсия на трупа й, може да се намерят още следи от отровата!…

— Ние сме предвидили и това — отговори Тадео Моро със студена и победоносна усмивка. — Пренесена е на острова на гробовете и гробницата от Сан Николо. Гробницата на сеньора Маринели се намираше лесно, но сега има само една купчина пръст.

— Разбирам! Колко сте сръчен!

— Знаете, прочее, защо са ме избрали управител на Сан Марко!

— Да — подзе капитанът на карабинерите, — вие изпълнявате длъжностите на вашето високо звание с изумителна мъдрост.

— Успокоихте ли се сега, уважаеми Зиани? — подзе Моро.

— Да, малко — отговори великият капитан. — Ето още една тайна погребана завинаги. Обаче, внезапният вик, нададен тази вечер, още ме безпокои. Негърът трябва да ни достави някои осветления по тоя повод.

Горо, който подслушваше, изтегли главата измежду растенията.

Великият капитан стана и влезе в залата. Той забеляза негъра, сгушен в един ъгъл, преструвайки се, че спи.

— Ей, негре! — му извика Силвио Зиани. — Струва ми се, че спиш, юнако!

— Горо не спи, освен когато има време!

— Ела насам. Утре рано ще отидеш при моя ковчежник, който ще ти заплати стоте зекини, които заслужи!

— Благодаря, велики сеньоре — каза Горо.

Негърът се приготви да целуне ръка на великия капитан.

— Стой! — спря го грубо последният. — Вие, черните, сте мръсни! Слушай ме добре! Ще ми изпълниш една втора поръчка! Ще призовеш на помощ цялото си изкуство, всичките си способности, за да успееш! Освен това изисквам да пазиш в пълна тайна заповедите, които ще ти дам!

Негърът направи един жест, който означаваше: не се безпокойте, зная вече!

— Сега, отваряй си добре очите и ушите! — каза великият капитан. — Беше ли днес на Пиацета, в момента на екзекуцията?

Горо поклати утвърдително глава.

— Чу ли този вик, който се разнесе над площада? — подзе Зиани.

— Горо чува всичко и вижда всичко! — отговори негърът.

— Какъв беше този вик? — попита го капитанът.

— Бертучио!

— Знаеш ли кой го каза?

— Това е много просто — отговори Горо. — Една жена викаше своя любовник, когото бе забелязала в тълпата! Жените са много влюбчиви, особено когато застареят.

— Това е било жена, казваш ти, която е изпуснала този вик? И тъй, интересувам се да зная коя е била тази жена! Натоварвам те да я откриеш!

— Това ли е всичко? — запита той.

— Докато търсиш тази жена в улиците на бедните квартали, ти можеш да ми направиш същевременно и една втора услуга! — каза Силвио Зиани.

— Всичко, каквото сеньор ще иска. Нали той ни заплаща добре! — отговори Горо зарадван. — Синьор не ще каже, че Горо хвърля зекините на вятъра.

През това време Тадео Моро бе застанал настрана и разглеждаше негъра със скръстени ръце.

— Спомням си — подзе Силвио Зиани, — че ти бе замесен в някои събития, които се разиграха на остров Сан Николо!

— Синьор ми припомня най-страшния час от моя живот! На този остров Сан Николо Горо бе ранен от един карабинер и щеше да умре.

— Спомням си — каза Силвио Зиани, — това се случи в къщата на един стар рибар, Андрея Фарсети. Той загуби живота си. Познаваш ли дъщеря му?

Негърът се усмихна.

— Това ли иска сеньор да знае! — извика Горо. — Кой не познава красивата Анунциата от остров Сан Николо!

— Трябва да намериш едно младо момиче — подзе Зиани, — в една от колибите край канала Фузина, и…

— Горо разбра вече — прекъсна го негърът. — Благородният сеньор иска да каже, че красивата Анунциата се крие в една мизерна колиба като някой хубав бисер в тинята!

— Промъкни се там — подзе Зиани, — и разбери дали това момиче е дъщерята на рибаря!

Негърът направи утвърдителен знак с глава.

— Великият капитан — добави той, вземайки горделива поза, — ще ме намери до леглото си при своето събуждане и готов да отговаря на неговите въпроси!

Тадео Моро пристъпи към своя стар приятел и му стисна ръката, за да се сбогува с него.

— Вие ще направите един превъзходен лов, благодарение на вашия негър! Лека нощ, Зиани!