Г. Тение
Мистериите на Венеция (91) (или Омраза и любов)

48. Д’Артенай отмъстен

Кървавата нощ бе вече една историческа нощ за Венеция.

Виторио Карманиола и двамата му помощници бяха заплатили с живота си престъпленията, даже от височината на своите страшни тронове.

Леандре Малатеста, Тадео Моро, Даниел Фоскари и Енрико Бордоне бяха почервенили със своята кръв стъпалата от бял мрамор и плочите на площада Сан Марко.

Единствен Силвио Зиани, който не бе се отзовал на мистериозната призовка, бе избегнал отмъщението на незаконнородения.

Марино, напущайки черния салон, бе натоварил Фалие да го намери, доведе насила пред тримата мъртви съдии, където и да го намери.

Приятелят на Марино излизаше от палата, когато Оргосо дойде насреща му.

Никаква опасност не съществуваше от страна на арсенала. Той бе напуснал поста си, станал безполезен, за да отиде в палата, където ставаха събитията. Неговият усет не бе го измамил.

Фалие и Оргосо излязоха от палата, за да търсят следите на Силвио Зиани. Те сториха това преди Антонио Мемо и неговите войски да обкръжат палата и да затворят всички входове.

Фалие каза на приятеля си:

— Гордият капитан на полицаите знае да показва много смелост, а когато се види в опасност, е най-подлият от страхливците! Познавам го този Зиани. Зная, че е един от най-големите негодници във Венеция. Той е недостоен за титлата благородник. Убеден съм, че ще го намерим у дома му, в палата му — добави той. — Там трябва да отидем!

После те си разделиха работата.

Фалие премина Пиацета, качи се в една гондола и се отправи но канала към палата на Зиани.

Оргосо си проби път през тълпата, която се трупаше край палата на дожовете, и тръгна по Каля Марчерия, не без трудности.

Народът, смутен в своите спокойни веселия, не искаше да прости на Съвета на тримата и на синорията за събитията, които ставаха. Възмущението бе общо. Произнесоха се проклятия по адрес на инквизиторите, даже и синорията. Негодуванието растеше все повече и повече като вълните на развълнувано море.

Оргосо също се намери в критично положение. Всички познаваха неговата маска на стафиер и юмруци се издигаха срещу него при минаването му.

Най-сетне можа да премине през тази навалица, която нетърпеливо очакваше резултата от анкетата на Мемо, и тръгна бързо по Каля Марчерия, за да набави изгубеното време.

Не можеше да не изпита задоволство, мислейки за народната омраза, която заплашваше да се превърне в революция.

Достигна най-сетне до една уличка, която граничеше със задната част на палата на Зиани. Скоро бе на определения пост.

Задната страна на палата бе твърде мрачна тъмна сива стена. Фасадата, която бе към Големия канал, напротив, бе в грандиозен стил, който караше чужденците да се възхищават.

Дълбоко мълчание цареше в уличката и в доскоро оживената част на големия палат.

Оргосо отвори тихо една малка врата и тръгна по мрачен коридор, завършваш край фасадата, близо до голямата врата. В далечината блестеше един лъч на деня, достатъчен, за да ръководи неустрашимия другар на Маринели.

Стигайки до вътрешността на галерията, гой избегна да се покаже навън и се прикри в един ъгъл на стената. От този наблюдателен пост можеше да вижда всичко, без сам да бъде забелязан.

Съгледа тичащите насам-натам слуги, които бяха обзети от голямо безпокойство.

Фалие бе пристигнал почти в същото време с Оргосо. Той бе трябвало да направи един дълъг завой по каналите, обаче, неговото пътуване бе по-леко от това на приятеля му. Венецианските лодкари бяха така опитни, че въпреки голямата навалица по Големия капал през празничните дни, не ставаха злополуки. Всеки успяваше да си пробива грациозно път сред другите лодкари.

В момента, когато неговата гондола спираше пред палата, Фалие бе свидетел на странно събитие. Майордомът на великия капитан и няколко лакеи пълнеха с разни предмети две големи лодки, привързани една зад друга по дължината на стъпалата. Вече всичко изглеждаше готово за тръгване. Какво означаваше тази експедиция?

— Охо! — каза Фалие. — Благородният Зиани е приготвил всичко за бягството си. Той без съмнение е бил обхванат от страх и смята за по-добре „да си плюе на петите“. Ах, храбрият капитан, до дожа е достигнал със своя героизъм! Но за щастие, ние пристигаме навреме, Оргосо и аз!

После, спирайки, той хвърли изпитателен поглед върху двете гондоли, които се намираха до неговата. Можа да забележи, че тя съдържа много официални книжа, скъпи предмети, куфари със злато и диаманти.

— Аха! — произнесе той с нисък глас, — ти си въобразяваш, че ще избягаш, хубави Зиани. Но ние сме дошли точно затова — да ти пресечем пътя на отстъплението и изгоненият син да отмъсти смъртта на баща си.

После той привърза лодката с една желязна халка и се изкачи върху кея.

Майордомът и слугите погледнаха с лошо око на този неочакван посетител. По всяка вероятност Зиани ги бе предупредил за фалшивите стафиери, обаче, по нищо не можеше да се докаже, че това черно домино с жълто перо не бе истински стафиер. Те не знаеха какво да правят.

Но когато Фалие се отправи към голямата врата, майордомът, приближавайки се до него, го прекъсна с властен тон.

— Хей, черно домино, откога се представяте по такъв начин при великия капитан?

Фалие не отговори.

— Глух ли сте? — подзе майордомът с още по-дързък тон. — Искам да ми кажете името си!

— Моля ви да държите с мен малко по-друг език! — отвърна най-сетне Фалие.

— Кажете ми защо сте дошли? Аз съм майордомът на великия капитан! — подзе човекът с по-мек тон.

— Търся господаря ви. Отведете ме при него!

— Моят господар ли?… Но той не е палата в този момент — отговори той с несигурен глас.

В този момент, Оргосо се приближи на свой ред до голямата врата.

— Приятелю, вие лъжете! — викна строго Фалие. — Ако не искате да ни отведете при великия капитан, ние ще го потърсим сами и вие ще ни придружите, въпреки желанието си! Извикайте ми първо другите слуги! Повикайте всички тук и ги накарайте да затворят всички изходи. После ще ми връчите ключовете…

— Какво означава това своеволие? Какво…

— Означава, че никой няма право да излиза от палата! Побързайте!

После, за да придаде по-голяма тежест на думите си, той поднесе ръка към сабята си.

Майордомът разбра, че всичко е загубено. Наистина той имаше под заповедите си десетина смелчаци; те бяха достатъчни, за да отблъсне двете домина.

Но се въздържа. Кой знае? Може би стафиерите бяха скрили хората си зад палата или в някой страничен коридор?

Нещастникът разбра мистериозните думи на своя господар: Зиани, изпаднал в немилост, предчувствуваше арестуването си.

Той изпълни без съпротива заповедта, която му бе дадена. Повика другите слуги и им каза да затворят изходите, както Фалие му бе заповядал.

— Сега дайте ми ключовете — каза последният студено, когато свършиха работата си. — Последвайте ни! Трябва да намерим великия капитан.

Майордомът напразно мислеше да се отърве от това мъчително положение. Впрочем двете домина не му оставиха време да помисли. Той трябваше да се изкачи с тях по стълбите, постлани със скъпи килими, и да ги отведе в апартаментите на господаря си.

От своя страна слугите не посмяха да застанат нито към господаря си, нито към домината; само разменяха помежду си въпросителни погледи.

Фалие и Оргосо се изкачиха на първия етаж, тръгнаха по един коридор, чиито стени бяха украсени с картини и фрески, после отвориха една врата.

Апартаментът, в който влязоха, беше празен. Прегледаха портежото: не намериха никого.

Отидоха в другото крило на сградата, преминаха още много стаи и салони. Най-сетне откриха, скрити в един таен будоар двете почетни дами на Катерина.

— Дожесата не е далече, защото тук са нейните камериерки — каза Фалие.

После се обърна към двете нещастници, потънали в сълзи.

— Вие няма защо да се страхувате — каза той. — Бъдете сигурни, че не ще ви бъде сторено никакво зло!

При тия думи той напусна будоара с Оргосо, за да отидат на горния етаж, в ниските и продълговати стаи, разположени под покривите.

Великият капитан, който се показваше по-рано толкова смел, сега се бе оттеглил в най-отдалеченото място на палата си. Беше ли се уплашил?

Фалие и Оргосо разгледаха грижливо апартамента на втория етаж и достигнаха до една заключена врата.

Почукаха.

Никой не отговори.

— Отворете или ще насилим вратата! — извика Фалие.

Груб гневен глас отговори. Това бе гласът на великият капитан.

— Кой се осмелява да проникне у дома и да ме заплашва по такъв начин? Кой сте вие? Крадци ли сте?

— Силвио Зиани, отворете! — извика Фалие. — Вие сте наш пленник! Всяка съпротива е излишна, понеже вашият палат е обкръжен от всички страни.

— Най-добре ще се смее този, който се смее последен, негодници! — извика великият капитан.

— Идете, намерете една брадва! — извика Оргосо на майордома.

След няколко секунди последният се завърна с исканата брадва. Трепереше…

Фалие я взе от ръцете му и нанесе един страшен удар върху вратата. Тя изпращя.

— Нещастие! — извика Зиани. — Негодниците насилват вратите.

Вместо отговор Фалие нанесе още един удар с брадвата. Вратата се счупи и дървените останки полетяха с грохот по паркета.

Фалие и Оргосо се намериха пред един малък салон с нисък таван, но деликатно мебелиран и декориран.

Дожесата, ужасно побледняла, стоеше права пред прозореца. Великият капитан, побеснял от гняв, се бе приближил до вратата със сабя в ръка.

— Последвайте ни! — му каза Фалие, прониквайки в стаята с Оргосо.

— Кои сте вие? Кой ви изпрати при мен?

— Скоро ще бъдете осведомен! Имаме заповед да ви отведем в палата на дожовете!

— В палата ли? В какво престъпление се осмелявате да ме обвинявате?

— В съучастие в убийството на Марино Гримани, бившия дож!

Великият капитан остана като пронизан от това убийствено обвинение.

— Как!… И вие желаете да ме отведете за това в палата? Не, аз не съм виновен! Инквизиторите са единствените инициатори на това престъпление.

— Те вече изкупиха своите престъпления! — отвърна Фалие, сваляйки маската си.

— Марино Маринели отмъсти за смъртта на своя баща! — добави Оргосо, също откривайки лицето си.

— Фалие… Оргосо…, — промълви великият капитан, който отстъпи няколко крачки назад, ужасен от видението, което се бе открило внезапно пред очите му.

— Да, ние сме — каза Фалие. — Ние ви заповядваме да ни следвате. Поканваме и дожесата да ни придружи. Не ни принуждавайте да употребим средства, които не ще ви бъдат приятни.

Силвио Зиани остана за момент замислен, като че ли не можеше да схване изцяло бедата, която го бе постигнала. Почувствува, че е загубен, че съдбата му е всецяло в ръцете на незаконнородения, но не можеше да повярва, че последният е излязъл победител.

Най-сетне той се реши да симулира кротост, за да се възползва от първият удобен случай да избяга.

Обърна се към сестра си, чието лице, ужасно побледняло, още пазеше гордостта си.

— Да — каза той с глас, който се стараеше да запази спокоен. — Ние ще се отзовем на поканата. В палата ще бъдем оправдани!

Без да каже нито дума, дожесата хвана брат си под ръка и шествието заслиза тежко по стълбите на палата, за да се отправи към канала, в лодката на Фалие.

Последният вървеше напред. След него идеха пленниците — великият капитан и сестра му и най-сетне храбрият Оргосо с гола сабя.

Когато стигнаха в долната зала стана един инцидент. Майордомът се хвърли, плачейки пред краката на господаря си, и молейки да отведат и него в затвора.

В Действителност той се страхуваше от своя господар, но не го обичаше. Казваше си каква ли съдба го очаква, ако неговият господар избягаше от неприятелите си.

Но Фалие заяви, че майордомът ще остане в палата и го заплаши със смърт, ако някакъв предмет изчезне през време на отсъствието на пратениците на правителството.

Той отвори голямата врата, която водеше към канала, и слезе важно важно към гондолата, следван от двамата пленници и Оргосо.

Скоро лодката бе по средата на канала и се движеше по посока към Пиацета.

Зазоряваше се. Големият канал бе опустял.

Утринният вятър, студен през това пролетно време, набраздяваше леко повърхността на водните улици на Венеция.

Дожесата, смутена и ужасена, трепереше. Тя не произнесе нито дума и остана седнала на мястото си, изпаднала в мрачни размишления.

Що се отнася до Силвио Зиани, той стоеше прав, близо до сестра си със скръстени ръце.

Фалие гребеше, а Оргосо бе на кормилото.

Лодката летеше като стрела по тъмните води.

Скоро достигнаха до стъпалата на Пиацета. Там също владееше спокойствие. Никакви гондоли, никакво корабче не се движеше край стъпалата. На известно разстояние множество привързани лодки се люлееха по волята на вълните.

Великият капитан хвърляше странни погледи към брега, докато се приближаваха бавно към него.

Изглежда бе взел някакво отчаяно решение, защото моментът беше критичен. Ако придружеше неприятелите си на Пиацета, би бил безвъзвратно загубен. Трябваше да се спаси с бягство.

Внезапно, когато предницата на гондолата се намираше недалеч от привързаните по кея лодки, той издебна бдителността на Фалие и Оргосо, изкачи се на края на гондолата и скочи… Всичко това бе извършено за по-малко време, отколкото може да се опише.

Но не постигна целта си: потъна във водата край гондолата, без да може да се докопа до лодките. Опитът му бе несполучлив. Бе пресметнал зле скока си.

Фалие и Оргосо се опитаха да се приближат до нещастника, но разлюляната гондола се бе оттласнала надалеч.

Тримата пасажери наблюдаваха безпомощно, занемели от ужас драмата, която се разиграваше пред очите им.

Нещастникът се бореше отчаяно с вълните, без да може да напредне.

Той бе загубен. Дожесата, побледняла като смъртница, изпусна страшен вик, като че ли се раздираше сърцето й.

В момента, когато Фалие и Оргосо най-сетне се доближиха до мястото, където Зиани бе паднал, готвейки се да го спасят, последният потъна, за да не се покаже вече. Зиани също бе изкупил престъпленията си. Марино бе отмъстен.

— Нека Бог се смили над душата му! — каза тържествено Фалие.

После гондолата спря. Двамата благородници помогнаха на дожесата да стъпи на земята и тримата се отправиха към палата.

Катерина не можа да въздържи една въздишка, една облекчителна въздишка. Като че ли предчувстваше, че нейните неприятели ще я оставят.

Палатът на дожовете бе обграден от всички страни от войници от арсенала, които бяха командвани от Антонио Мемо.

Едва малката група си бе пробила път до колоните, когато последният се яви пред тях.

Той им съобщи, с достоен тон, че народът и оцелелите членове от синорията бяха поискали да се направи една анкета върху събитията през нощта.

— Вследствие на която — добави той със звучния си глас — ние трябваше да арестуваме Марино Маринели и неговия чер слуга.

Фалие и Оргосо, на които този човек бе твърде симпатичен, разбраха, че трябва да му се подчинят.

Тя обявиха, че са готови да споделят участта на Маринели и бяха отведени веднага в малките килии до Стаите на истината.

Дожесата получи покана да се прибере в апартамента си и да не излиза.

Тогава анкетата започна.

Труповете на съдиите и мъртвите сенатори бяха поставени в специална стая.

На следващия ден трябваше да се реши съдбата на Маринели и неговите другари.

Още в първите часове на деня, народът от Венеция се понесе на тълпи към площада Сан Марко, жаден за новини…