Г. Тение
Мистериите на Венеция (93) (или Омраза и любов)

50. Революцията

Синьорията пожъна онова, което беше посяла.

Народът, потискан от Съвета на тримата, отхвърли неговото иго. Той се освободи от престъпленията на управлението и реши да ги накаже.

В действителност, дожът и синорията изкупиха сами престъпленията на Висшия съвет.

Тълпата не само се въоръжи, но и се организира с учудваща бързина. Тя завладя моста Риалто, който съединяваше двете части на града.

Големият канал вече бе покрит с множество гондоли, пълни с въстаници.

Повикът на всички бе еднакъв:

— Долу дожът и инквизицията! Да живее Марино Маринели!

Заплашителните викове се разнасяха из цяла Венеция, в уличките, както и в големите улици, върху площадите, както и върху каналите.

Един наблюдател, поставен на височината на Сан Марко, би могъл да забележи две редици гондоли, отправящи се към центъра на града. Едната се отправяше към арсенала; другата спираше на Пиацета, където мъжете и жените, въоръжени до зъби, слизаха в голям брой и бягаха при сражаващите се.

Виковете на сирачетата се смесваха с тези на вдовиците на жертвите.

Забелязваха се също жадуващи отмъщение и разплата нещастници, които Стаите на истината бяха направили инвалиди за цял живот.

Положението на сенаторите ставаше много деликатно, понеже дожът не бе вече господар на себе си. Той правеше дивашки движения: очите му бяха приели лудешки блясък. Лудостта отново го бе обхванала.

Съветниците, събрани на извънредно заседание в голямата съвещателна стая, имаха неотложната задача да вземат бързо и енергично решение. Може би още имаше време да потушат революцията.

Вече множество работници бяха тръгнали за арсенала; висшите офицери на флотата и армията бяха получили заповед да изпратят подкрепление в палата и да извадят артилерията.

Антонио Мемо се опита още веднъж да отклони сенаторите от този варварски и жесток план, да ги поведе в пътя на преговорите, но постъпката му остана без успех.

Мнозинството счете, че е вече твърде късно да се променя тактиката, а и дожът викаше заповеднически за жертви и за кръв.

Виковете на тълпата ставаха все по-буйни. Народът проявяваше омразата си.

В този момент двама офицери влязоха в залата на синорията. Те бяха отчаяни, разочаровани.

— Всичко е загубено — казаха те. — Стражата не може да удържи вече. Нашите войски отстъпват към палата. Ако подкрепленията не пристигнат навреме, всичко е загубено; народът ще нахълта даже в палата.

При тази новина, страшна в своя лаконизъм, сенаторите подскочиха от столовете си; една бясна ярост обхвана дожа.

— Да се застрелят всички! — извика той. После стана и отърча към залата с оръжията.

— След няколко минути помощните войски ще пристигнат, уверявам ви! — отговори Антонио Мемо, обръщайки се към офицерите. — Бунтовниците ще бъдат обградени от всички страни, избити или заловени.

— Но палата може вече да се сметне за загубен, сеньор — казаха двамата офицери. — Народът е заел моста Риалто, ключа на Венеция, така да се каже. Подкрепленията не могат никога да извършат едно двойно движение.

Двамата мъже, които бяха участвували в сражението, бяха съвсем отчаяни.

Единствен Антонио Мемо бе запазил хладнокръвието и оптимизма си.

— Идете, идете! Сражавайте се смело! — каза той на офицерите. — Подкрепленията ще пристигнат, вярвайте ми!

Но нещастниците още се колебаеха да се завърнат в сражението; те се чувствуваха осъдени на смърт, на една безполезна смърт.

Управителят ги запита дали Марино е преминал към въстаниците.

— Незаконнороденият и неговият негър са още между червените колони, пазени от лакеите — отговори един от офицерите. — Но слабият кордон от войски, който ги отделя от тълпата, скоро ще бъде скъсан и двамата ще бъдат освободени; обаче тяхното държание досега е коректно. Даже Маринели се опита да усмири първите редици от буйстващи…

Най-сетне, при повторното настояване на управителя, офицерите решиха да се върнат на поста си.

След тяхното тръгване започнаха да обмислят. Разбраха малко късно справедливостта на съветите на Мемо. Помислиха най-сетне за едно споразумение.

Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и дожът се появи. Обзет от нов пристъп той викаше безсмислени думи. Устните му бяха обезцветени, погледът му блуждаещ и страшен.

Държеше по една пушка във всяка ръка.

След като стоя за момент неподвижен, той тръгна през палата, без да обърне внимание на сенаторите и отърча към ложата.

Постави едно от оръжията си върху стола си, а другото насочи към тълпата и гръмна. Вик на болка се разнесе в тълпата: един гондолиер бе ранен с куршум в гърдите.

Луиджи отговори на гневните викове със сатанински смях.

Той грабна второто си оръжие и стреля… Лудият бе взел втора жертва.

В този момент управителят Антонио Мемо и един сенатор, по-решителен от другите, се спуснаха върху безумния и го повлякоха вън от ложата.

Нещастният дож бе напълно неспособен да изпълнява длъжността си. Неговото присъствие начело на властта ставаше даже опасно.

Мемо и неговият другар то отведоха насила в един от апартаментите и го затвориха.

Щом Луиджи се намери вътре, започна като лъв в клетка да се хвърля върху стените, да тропа по вратите, да троши всичко каквото му попаднеше под ръцете: скъпоценни урни и вази, канделабри, столове и да хвърля парчетата през прозореца.

После започна да чупи огледалата, да дере килимите, като не остана никакъв предмет в стаята, той взе сабята си, която бяха имали неблагоразумието да му оставят, и започна да удря вратите.

Диреше отчаяно някакво средство да разсече неприятелите си. Напразно обходи всички стаи на апартамента си — никъде не намери изход. Мемо и сенаторите бяха затворили с ключ главните врати.

Внезапно се разнесе ужасен вик, вик на див звяр. Той бе взел отчаяно решение. Скочи към прозореца, през който вече бе изхвърлил всички предмети, прекрачи го и се спусна надолу, убеден, че отива да екзекутира Маринели със собствените си ръце.

Нещастникът се строполи и скоро се разнесе едно монотонно хъркане, което ставаше все по-слабо и по-слабо, бе изпаднал в делириум.

Дворът бе потънал в тъмнина. Салоните бяха пусти. Никой не бе чул тоя гробовен глас. Никой не предчувствуваше драмата, в която един луд бе играл сам всичките роли…

През това време се чуваха бесни удари по вратите на палата.

Двата изстрела, дадени от дожа, бяха предизвикали избухването на народния гняв.

Тълпата заплашваше по-буйно от всеки път да нападне палата. Те искаха един заложник, дожа или един от инквизиторите.

Тираните бяха свалени, въвлечени в калта; никой не се страхуваше вече от тях; възмущението бе премахнало уважението и страха.

От друга страна обърканите сенатори бяха неспособни да вземат ефикасно решение. Страхът ги бе парализирал: те чувстваха, че само няколко часа, няколко минути може би ги делят от възтържествуването на силата на закона.

А Мемо и неговите сътрудници продължаваха наивно да разчитат на приближаването на войските от арсенала.

— Щом те пристигнат, ще поемем властта и ще бъдем господари на положението! — каза един от тях с детинска увереност.

Но войниците вече отстъпваха под натиска на многобройния противник и техните редове бяха много оредели. Множеството смелчаци бяха успели да си пробият път до колоните и скоро войниците на правителството бяха нападнати от всички страни едновременно и принудени или да се предадат или да загинат до последния човек.

Ешафодът бе разчупен на парчета. Труповете на Фалие и Оргосо бяха пренесени в Сан Марко и поставени до олтара.

Марино и Горо, отстъпвайки на увещанията на тълпата, се бяха оттеглили във вътрешността на палата на дожовете. Палачът и неговите помощници бяха избягали неизвестно къде.

Съветниците чуваха твърде ясно възгласите на народа.

— Долу дожът! Долу Съветът на тримата! Да живее Марино Маринели! — викаха едновременно хиляди гласове в една дива какофония, предизвикана от омразата.

Най-сетне един куриер проникна в залата на съвета; нещастникът, който се задъхваше, пристигаше от арсенала.

При вида му благородниците си възвърнаха най-сетне надеждата. Сметнаха, че ще потушат въстанието чрез армията и флота.

— Хайде, говорете! — му извикаха те с нетърпение. — Кажете ни бързо дали нашите галери вече са открили огън!

Но нещастникът се колебаеше да отговори. Той носеше лоши новини.

— Хайде, говорете! Какво има? Какво се е случило? — питаха членовете на синорията.

Човекът най-сетне се реши да отговори.

За свой голям ужас сенаторите узнаха, че галерите, блокирани в арсеналите, не можеха нито да отидат към лагуните, нито да започнат бомбардировка.

Тази новина, ужасна за другите благородници, причини истинско удоволствие на Антонио Мемо.

Управителят, честен човек, обичаше искрено отечеството. Мисълта да го види разпокъсано, унищожено от вътрешна война го ужасяваше.

— Хайде, говорете! Довършете рапорта си! — подзеха сенаторите настойчиво.

Пратеникът на адмирала им обясни с треперещ глас, че по-голяма част от войските бе преминала към разбунтувалия се народ, след като бе отказал да стреля върху своите граждани.

— Подкрепленията бяха напуснали арсенала — добави той. — Адмиралът разчиташе на успех… когато внезапно войниците напуснаха офицерите и хвърлиха част от мунициите си.

При тия думи ужасените сенатори разбраха, че са загубени.

Какво можеха да сторят срещу народа, който искаше смъртта им? Армията бе единствената им подкрепа. Ако тя им обърнеше гръб, техният престиж, основан единствено върху страха, падаше и техният живот бе в опасност.

Тия няколко благородници, които бяха родени сред лукс, които бяха прекарали живота си, заобиколени от фаворитки, бяха изчерпали цялата си енергия в разврат и удоволствия.

Великите съдии в своята егоистична тирания бяха свели ролята им до тази на покорни и незначителни автомати. Нещастниците не бяха способни да вземат никакво решение, понеже нищо не разбираха. Единствени Тадео Моро, Фоскари и Зиани се показаха достойни за височината на положението си, но те бяха мъртви.

Какво да правят? Залите на дожовия палат вече се огласяха от зловещи диви викове… Още няколко минути и палатът щеше да стане театър на последното клане. Тогава от дожа, великите съдии и синорията не ще има друг спомен освен кървава маса…

Трябваше да се вземе бързо някакво решение. Трябваше на всяка цена да се предприеме нещо. Един решителен човек се яви внезапно: този човек бе Антонио Мемо.

Без да се колебае нито секунда, той се отправи към стълбите, решен да не отстъпи пред нищо, но да спре кръвопролитието.

— Направете всичко възможно! Спасете всичко, което можете да спасите! — му казаха съветниците.

Когато той пристигна в големия салон на долния етаж, веднага си даде сметка за положението. Войниците от арсенала, притиснати в различни точки, оказваха излишна съпротива и бяха осъдени да паднат един след друг. Тълпата вече бе достигнала до входа на залите; клането беше близко и неизбежно.

Мемо се информира за съдбата на осъдените.

Един лакей, който случайно се намираше наблизо, го отведе до стражата. Забеляза тогава негъра, после Маринели, който се разхождаше нетърпелив, възбуден.

Около него се намираха много войници, въоръжено от главата до петите, които бяха готови да умрат, отколкото да изпуснат пленниците.

Но Антонио Мемо влезе бързо в залата и се отправи към Маринели.

— Вие знаете какви са събитията — каза той. — Знаете ли средство, за да се избегне революцията?

— Аз вече молих много офицери от стражата да ви кажат, че само аз мога да спра кръвопролитията — отговори сухо незаконнороденият. — Те, обаче, не пожелаха да сторят това. Сега е вече твърде късно. Народът е навлязъл в галерията; никой не може да го спре.

— Опитайте каквото може! — отвърна Антонио Мемо. — Ако вие успеете да потушите тази революция, ще ви спася живота, на вас и на вашия роб!

— Какво говорите, Антонио Мемо? Вие не разполагате вече с живота ми! Обаче аз признавам, че вие отказахте да подпишете моето осъждане на смърт и съм ви благодарен; за вас и за Венеция аз ще направя усилия да спра тази разбунтувана тълпа. Обичам твърде много моето отечество, за да го оставя да загине в една братоубийствена война.

— Ето достойна дума на един човек! — отговори Антонио Мемо. — Вие имате действително дълг, геройския и свещен дълг да спасите Венеция.

— Извинете, благородни управителю — произнесе Марино с важен тон. — Революцията не е избухнала под моето влияние, а вследствие престъпленията на инквизиторите. Терорът пожъна своите плодове. Народният гняв се таеше отдавна; той трябваше да избухне. Не, аз лично не се страхувам от никакво обвинение. Аз просто отмъстих за моя нещастен баща, когото една банда злодеи бяха убили. Но ние нямаме време да разговаряме. Върнете се на първия етаж, в заседателната зала, и ме оставете да усмиря народа!

Марино излезе свободно от стражата, премина голямата зала и стигна под колоните в момента, когато яростта на тълпата бе достигнала върха си. Войниците, подкрепени от стражата, правеха последно усилие да задържат разбунтувалите се, но повечето от тия нещастници бяха изклани един след друг, жертви на един дълг, който вече не съществуваше.

Внезапно Марино се яви между колоните. Той беше без оръжие: неговата висока и внушителна фигура направи впечатление на всички.

— Марино Маринели! — извикаха от всички страни. — Да живее Марино Маринели! Долу дожа! Долу инквизиторите!

Войниците от арсенала се оттеглиха. Антонио Мемо бе се промъкнал зад Марино Маринели и бе заповядал ниско на един офицер да прекрати битката.

— Назад, деца на Венеция! Назад! — извика героят, издигайки ръце нагоре. — Не разрушавайте това, което е притежание на дожовете, което е национален паметник, пазете го! Свалете оръжието! Чувате ли ме?

— Чуйте, чуйте какво казва Маринели — завикаха първите. — Чуйте нашия приятел. Той още е жив. Спасил се е от палача.

— Излезте от тази галерия ви казвам! — повтори Марино, обръщайки се към първите. — Оставете ме да ви говоря и призова към благоразумие. Да, последвайте съвета ми, напуснете това място и успокойте вашата омраза, когато тя няма вече основание да съществува!

Но тълпата не можеше да се успокои.

— Да ни кажете за това ли сме дошли! — извика един колос, чиято буйност се бе разпалила в сражението. — Ние правихме това място! — извика той, размахвайки остатъка от една сабя, която, държеше в ръка.

— Говори ни другояче! — произнесе втори. — Поведи ни към победа! Не си ли наш водач? Долу кървавите съдии!

— Венецианци, знайте, че аз вече съм ги наказал със собствената си ръка! Инквизиторите вече не съществуват! Оттеглете се! Оттеглете се, хора на Венеция! Оставете ме да ви разкажа от височината на тия стъпала какво се е случило и какво ще се случи!

Думите на Маринели намериха отзвук в тълпата.

— Чуйте го! Чуйте какво казва Марино Маринели! — извикаха хиляди гласове.

И тълпата, внезапно станала кротка се оттегли, за да даде свободен път на героя…

— Аз съм тялом и духом ваш — започна той. — Оставам с вас. Войските от арсенала сложиха оръжие, направете като тях! Тази борба е срамна, безчестна за националната чест. Узнайте, че виновниците не съществуват вече. Тримата инквизитори, управителят на Сан Марко, великият капитан и омразните сенатори са мъртви. Достатъчно кръв е пролята вече! Прекратете борбата! Знайте, че нова страница се открива за Венеция! Узнайте имената на тия, които са изкупили престъпленията си. Единият се наричаше Виторио Карманиола! Другите двама бяха Томасо Дандоло и Марко Контарини. Техни съучастници бяха Тадео Моро и Силвио Зиани! Те бяха убийците на моя баща, дожът Гримани! Мир на душата му! Леандро Малатеста, Даниел Фоскари и Енрико Бордоне също изкупиха престъпленията си!

— Твоята омраза е наша! Твоето отмъщение е и наше! — извикаха едновременно много гръмовити гласове, продължели от хиляди други. — Марино Маринели е освободил отечеството си от тираните, които го подтискаха. Да живее Марино Маринели! Ти си отсега нататък наш дож, нашия господар и баща!

Едно неописуемо въодушевление обхвана тълпата. Мнозина предложиха да го понесат триумфално.

Благородният незаконнороден почувствува за пръв път от дълги дни една чиста радост…

Обаче той отказа да играе ролята на демагог.

— Чуйте ме, мои приятели! — каза той. — Аз не искам корона, нито дожовата мантия! Папата вече ми бе предложил своите, но аз се отказах от тях, от страх да не жертвам спокойствието на Венеция за моята амбиция. Сега отново се отказвам от короната, макар че вашето предложение за мен е най-голямата почит. Подирете друг дож!

— Не, пие искаме теб за наш дож! Ти си новият господар на Венеция! — викаха хиляди гласове. — Да живее Марино Маринели!

— Чуйте ме още веднъж, хора на Венеция! — отговори героят с глас, който вълнението бе направило леко треперещ. — Умолявам ви да сложите оръжието и да се приберете в домовете си. Аз пося гаранцията за мира и правата на всички ви! Вие ще имате едни дож, едновременно енергичен и добър. Ще имате един нов Съвет на тримата, избран измежду най-достойните граждани на републиката. Неговата работа ще бъде открита и благотворителна!

Тълпата разбра.

— Долу оръжието! — извикаха от първите редове. — Да живее новият дож Марино Маринели!

— Аз ще остана между вас, докато редът бъде окончателно въдворен и моите обещания изпълнени. Когато това дело бъде привършено, ще ви напусна, мои приятели! След националния дълг, други длъжности, мои частни ми налагат да замина. Знайте, аз имах една любима жена, вярна, добра: тия мизерници я грабнаха, както и детето ми. Аз не ги зная къде са, но ще ги търся до края на света, до свършека на дните си, ако трябва! Още веднъж приятели, заклевам ви да се оттеглите, да се приберете мирно в домовете си. Вие ще узнаете утре кой е вашият нов дож! Аз оставам при вас до момента, когато всички ще дойдете да изразите вашето задоволство.

Бурни викове и аплодисменти заглушиха последните думи на Марино.

— Да живее великодушният Маринели! Да живее великият дож!

* * *

Малко по малко шумът намаля. Народните маси се разпръснаха на разни страни към домовете си през Каля Марчерия или улиците през Големия канал, или каналчетата.

Марино и Горо се върнаха с пълна сигурност в палата.

Войските се прибраха в арсенала. На следния ден сутринта дълбоко мълчание владееше площада и съседните канали. Нищо не напомняше за вълненията в навечерието. Революцията бе преминала.