Г. Тение
Мистериите на Венеция (43) (или Омраза и любов)

44. Корзо в Рим

Марино Маринели бе отстъпил на молбите на Франческо Боргез и бе се настанил в палата на последния през своето пребиваване в Рим.

Определени му бяха най-хубавите апартаменти. От прозорците си той можеше да съзерцава замъка Сан Анж и Тибър, или да се наслаждава на розовите храсталаци или редките цветя, които цъфтяха в парка.

Оргосо пристигна в Рим, за да постави началника си в течение на извършените работи на острова.

— Двадесет от най-хубавите и най-здравите гондоли, които са построени досега във Венеция, са на котва в пристанището на Санта Рока! — докладва той. — Пет кораба и един великолепен адмиралски кораб ще пристигнат от Неапол!

— Напреднали ли сте в постройката на укрепленията? — попита Марино.

— Около хиляда работници — отговори Оргосо, — хиляда смели и пъргави хора, работят по укрепяването на палата, до който, според вашите предписания, се издига една църква. Жулио Верди е преобърнал водолазния звънец в голяма камбана и един от нашите бързи кораби вече я носи от Неапол!

— А малките къщи, които се строят до скалите, готови ли са?

— Те са даже обитаеми! На четирите ъгли на острова, всред колибите, се издигат четири сгради с по-големи размери, в които живеят Фалие, Анафесто, Манжили и Граси!

— Д’Артенай и вие, Оргосо — каза Маринели, — ще живеете в моята къща. Поставени ли са в крепостите оръдията както аз бях наредил?

— След няколко месеца, Маринели, — отговори Оргосо, — нашият остров ще бъде едно малко царство! Всички работници заявяват, че желаят да останат под вашето командване. Почти всички са опитни моряци и добре владеят сабята.

— С колко оръдия разполагахте преди тръгването ви от острова?

— Осемдесет обслужват галерите и бързоходните кораби. Укрепленията разполагат също с толкова. Държа точна сметка за разходите както и за извършените работи. Вие ще бъдете учуден, Маринели, при вида на вашето грандиозно дело, на вашия остров, станал град!

— Имате ли новини от негъра?

— Нищо ново не е проникнало от Венеция на острова!

— Построен ли е фар на върха на хълма?

— Да, но още не е довършен. Обаче, от него се вижда голяма част от морето и се забелязват платната на корабите, плаващи в открито море.

— Галерите и бързоходните кораби имат ли вече екипаж?

— Всички правят ежедневно в залива упражнение под ръководството на Фалие.

— А прислугата за оръдията?

— Д’Артенай е натоварен да обучава хората, избрани за тази работа.

— Те положиха ли клетва?

— Те са духом и телом предани на граф Санта Рока, когото наричат крал на острова!

— Името звучи наистина добре — каза Маринели, усмихвайки се. — Висшият съвет на Венеция ще бъде много изненадан, ако узнае, че този граф и Марино са едно и също лице. Сега, приятелю, разгледай забележителностите на Рим, но върни се скоро в Санта Рока. Съобщи на нашите приятели, че идването ми ще стане след няколко дни.

Когато Оргосо се сбогува, Марино се приближи до отворения прозорец и погледна към парка, който се забулваше в здрача и тук-таме изпъкваха със своята белота някоя мраморна пейка или някоя статуя…

Той се замисли за баща си, за гигантското си дело, за двубоя, който се готвеше да започне срещу могъщия съд на Венеция. Неговите планове учудили папата. Той смяташе да изпълни, заедно с шепа хора, това, което мощният папа смяташе неосъществимо с тридесет хиляди войници.

Не беше ли станало чудото възможно?

Всички кораби на Венеция трябваше да минат в открито море покрай неговото островче. Той можеше от този непревземаем пункт да командва цялото Адриатическо море и да държи в респект господстващия град на Средиземно море!

При тази мисъл, гърдите на младия мъж се изпълниха с гордост. Неговите очи блеснаха с тъмен блясък. Виждаше се така близо до целта си: да накаже виновниците за престъпленията им…

Внезапно радостна светкавица озари замисленото му лице. Забеляза, че под прозорците, между розовите храсти, се разхождаше Мадлена, очарователната племенница на папата, която под бледото отражение на луната оприличаваше на някоя фея…

Тя бе дошла да подиша чист нощен въздух и се движеше по алеята, където се чуваше шумоленето на листата и струенето на водата, която бронзовите лъвове изхвърляха в басейна през широкоотворените си уста.

— Тя е чудно красива — казваше един вътрешен глас на Марино, — който следеше жадно вълшебната сянка, виждаше нейните разкошни къдри, правилно закръглените й рамене, царствената й походка… — Това е най-красивата жена на земята! Тя люби, Марино! Люби те страстно! Отърчи при нея, тя те очаква! Нарочно е избрала този късен час за разходка в градината. Въздиша нетърпеливо за момента, когато ще я вземеш в обятията си, ще я притиснеш до себе си, ще поставиш твоите устни върху нейните, ще вкусиш заедно с нея последното удоволствие…

Марино още се колебаеше…

Стори му се да чува как една дълбока въздишка се изкачва до него.

Мадлена бе седнала върху една пейка, покрита с мъх, която се гушеше всред разцъфналите храсти. До краката й бе поставена една малка мандолина, забравена от нейната почетна дама.

Тя побутна кордите, накара ги да прозвучат в една нежна мелодия, като че ли искаше чрез музика да открие чувствата си!

Марино не можа повече да устои на напора на своето сърце и на чара на тази мелодия. Той слезе…

Напредна в градината, като погледна наоколо да не следи някой…

Дълбоко мълчание царуваше наоколо. Само акордите на мандолината се разнасяха с техните чаровни тонове.

Внезапно Мадлена изпусна лек вик…

Мандолината бе изведнъж прекъсната…

— Кой е там? — попита тя изненадана. — О, това сте вие, граф Марино! Изплашихте ме.

— Искрено съжалявам, сеньорита — каза той. — Желая само да коленича пред вас и да ви се възхищавам в нямо съзерцание… Но шт! Струва ми се, че чух стъпките на вашия баща, излизащи от палата.

— Имате грешка, граф Марино — каза Мадлена. — Моя баща е напуснал Рим преди няколко часа, за да даде заповед на войските да се върнат назад. Той не се сбогува с вас понеже се надява да ви намери тук преди завръщането си…

— Вие сте много добра, сеньорита, обаче, дългът ме зове скоро да напусна Рим!

— Защо мислите от днес за часа на тръгването, графе?

— Имате право, Мадлена, да живеем с настоящето — каза Марино и хвана ръката на гордата римлянка.

Мадлена се обърна.

— Какво правите, сеньорита? Не желаете ли да чуете думите ми? Защо отбягвате погледа ми?

— Не ме питайте повече, Марино. Не чувствате ли, колко ме карате да страдам?

— Вие ме обичате, Мадлена, кажете само тази дума. Вие ме обичате? — попита Марино, обзет от страст и падайки на колене пред красивата съблазнителка.

— Станете, Марино? Ако ни видят!

— Не се страхувайте, ние сме сами! О, останете, Мадлена, останете.

— Оставете ме да избягам, Марино, чувствам, че е време!

— Не ще те оставя да си тръгнеш. Ти трябва да бъдеш моя — усмихна се Марино, забравил се в страстта си. — Остани! Заклевам ти се. Ти се червиш, трепериш. Отговори ми, поне с усмивка, с поглед…

Марино стисна ръката й, после обви ръце около нея и я притисна до задушаване към своята гореща от страст гръд.

Минутите течаха бързо. Полунощ бе преминала, когато двамата любовници излязоха от увлечението, което ги бе взаимно обвързало.

Марино поведе Мадлена, бледа, с разбъркани коси, през алеите на градината.

Чертите на нейното лице още издаваха една неописуема страст.

Тя обичаше в Маринели не само красивия и снажен мъж, но и мъжът, уважаван както от големците, така и от народа!

Кога стигнаха под големия портал на палата, венецианският герой докосна устните си до ръката на Мадлена.

— Желаете ли да ме заведете утре в Корзо, Марино? — го запита тя от радост при мисълта, че ще вземе част от почестите, които народът указваше на Маринели. — Моят баща е далече от Рим и вие ще бъдете мой кавалер!

— Аз съм много признателен на Мадлена Боргез за честта, която желае да ми засвидетелствува — отговори героят. — Ще бъде едно незабравимо удоволствие за Марино Маринели да седне в колата на най-красивата и най-знатната сеньорита в Рим.

— Ще говорят дълго време за Корзо, — каза тя с усмивка. — Племенницата на папата още не е виждана седнала край един чужденец. Тя ще го направи утре, едно изключение за тогова, когото папата е издигнал до графското звание и е избрал за свой любимец. Лека нощ, граф Марино! До утре!

* * *

Корзо, тази голяма, алея на Рим, която започва от Пиаца ди Венеция и стига до Пиаца дел Пополо, и където всяка година се празнува карнавалът, не е само за разходка на богатите. Бедните там се размесват с богатите и тая бъркотия дава на Корзо живописен изглед.

Бедните в дрипи, едноръки, куци, хамали, които не носеха нищо, но непрестанно тичаха със зяпнали уста, уличните деца с изпокъсани дрехи, мръсни и безочливи просяци се блъскаха помежду натруфените патриции, бонвиваните, алчните и безсъвестните финансисти, дамите, отрупани с бисери, слугите в ливреи, бродирани със злато.

Веднъж един екипаж почти смаза детето на една бедна жена, която молеше милостиня върху тротоара и на нейните виковете отговорено с един камшичен удар.

Тя бе някога грациозна и засмяна годеница на един знатен младеж, който я бе изоставил и сега оплакваше грешката си, която я бе довела до разврата. Същото разнообразие се срещаше и в стила на къщите на Корзо. От една страна се издига църква с антични колони, а срещу нея една овощарница.

Вечерта настъпи. Часът, за който Мадлена Боргез бе поканила Марино, наближаваше.

Голямата алея се оживяваше все повече. Всички, богати и бедни, идеха след горещия ден, прекаран във вътрешността на къщите, да подишат свеж въздух.

Тълпата се стичаше от всички страни. Скоро почнаха да минават и коли.

Внезапно една странна двойка излезе от Виа де Кондоги и се смеси с празноскитащите по Корзо. Това бяха две жени. Те се движеха покрай къщите. Едната, изтерзана от беднотията и годините, се бе наметнала с една бяла кърпа и държеше патерица в ръка. Другата, млада, красива, криеше лицето си под една забрадка, като че ли беше в траур.

— Ела Анунциата, ела — промълви старата, — ако твоят Марино е в Рим, тук може би ще имаме щастието да го срещнем!

— Той не е вече тук, добра Луала — отговори тъжно младото момиче. — Ние се забавихме много дълго, докато дойдем тук!

— Да благодарим на Бога, че най-сетне достигнахме целта на нашето пътуване — каза старата. — Да благодарим на Бога! Ако старият Джеронимо не бе ни запазил, никога не щяхме да стигнем в Брандоло, понеже тази жена, обзета от любопитство…

— Беше се опитвала да ни предаде във Венеция — каза съвсем ниско Анунциата, водеща просякинята за ръка.

— Така, мое съкровище — каза Луала. — Тя и никой друг е поставила Антонио и Франциско по следите ни… Ха, ха, ха! — подзе тя със своя сардоничен смях — аз го въведох в лъжливи дири. Ние успяхме да им убегнем!

— И дали те са се отказали от преследването?

— Не се занимавай повече с тях, мое съкровище! Невъзможно е да ни намерят в тази тълпа.

— О, свети Марко! — каза старата просякиня учудена, — погледни тия две коли с коне, обкичени със злато и сребро. Погледни тия блестящи накити, тия шапки с пера! Богатите имат всичко, каквото пожелаят. Виж тия конници! Ето, не забелязваш ли оня! Той прилича на твоя Марино, но не е той!

— Ние вече, добра Луала — каза младото момиче с отчаяние, — припознавахме три пъти напразно Марино пред църквата Св. Петър. Аз се надявам да го видя пак.

— Ела, Анунциата — отговори просякинята. — Ако днес не намерим някоя следа от Марино в Рим, ще напуснем свещения град.

При тия думи тя помъкна младото момиче към тълпата.

— Спри, спри се, да бягаме! — извика внезапно Анунциата, обзета от ужас. — Видях ги…

— Кого видя, мое съкровище? Кого видя?

— Двамата шпиони от Венеция!

— Как, Антонио и Франциско?

— Да, това са те. Разхождат се край статуята на Мадоната.

— Ти виждаш видение, мое дете…

— Погледнете там, ви казвам! Антонио даже се обръща към нас.

— О, света Богородице! — извика старата жена. — Това е той. Да се възползваме от това, че колите и конниците ни крият от техните очи. Може би не ще ни видят.

Едва двете жени бяха променили пътя, напущайки Корзо и връщайки се към Виа де Кондоти, когато един разкошен екипаж, теглен от четири черни коня, проникна от Виа де Фонтанела в голямата алея.

Конете, великолепно оседлани, удряха с грациозност предните си крака в земята пред колата, която не можеше да напредва бързо всред толкова коли, които се трупаха на това място.

Щом тълпата позна граф Санта Рока, мъжете и жените коленичеха пред екипажа и хиляди гласове го акламираха с ентусиазъм.

— Да живее граф Санта Рока! Да живее благодетелят на крайбрежните жители! — носеше се от всички страни.

Старата Луала и Анунциата останаха неподвижни, занемели от учудване. Те бяха притиснати от тълпата, която се блъскаше да види знатните лица, които се намираха в колата. Двете жени също гледаха изумени, но когато колата, която си бе пробила път, отмина…

— Марино, мой Марино! — извика внезапно един глас от навалицата…