Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (1)

Глава I
Срещата на Питър с испанеца

Това се случи през един пролетен ден на шестата година от царуването на Хенри VII.^[1]

В Лондон бе организирано голямо празненство. Негово величество кралят откри току-що свикания парламент и обяви на поданиците си, че възнамерява да нападне Франция и лично да командва английската армия. Народът посрещна новината с радостни възгласи. Когато в парламента бе споменато, че за войната ще бъдат нужни пари, възторгът не беше чак толкова голям, но тълпата отвън, състояща се предимно от хора, които нямаше да се бръкнат в джоба си заради тази война, не се развълнува особено много. Когато кралят се появи, обкръжен от бляскавата си свита, във въздуха захвърчаха шапки и хората закрещяха до прегракване.

По финото и нервно лице на краля — все още млад, но вече уморен човек — играеше лека иронична усмивка. Но това не трая дълго. Несигурното му положение на крал му напомни, че трябва да се радва на този израз на любов от страна на тълпата, и затова той произнесе няколко любезни думи и допусна трима от гражданите да докоснат ръката му. Дори разреши на няколко болни деца да пипнат дрехите му. Този допир трябваше да ги изцери от злия дух. Негово величество се задържа, за да приеме прошението на бедняците, нареди на един от офицерите си да се заеме с тях и съпроводен от възобновилите се с нова сила приветствени възгласи, се отправи към Уестминстърския дворец на пир.

В свитата на краля беше и посланикът де Айала, представител на Испанския двор — на Фернандо и Исабел.^[2] Съпровождаше го група разкошно облечени придворни. Съдейки по мястото, което испанецът заемаше в процесията, ставаше ясно, че страната, която представлява, се радва на големи почести тук. Това беше естествено, защото преди четири години по-големият син на краля — Артур, който тогава навърши една годинка, бе официално сгоден за дъщерята на Фернандо и Исабел — инфанта Екатерина, — по-голяма от него с девет месеца. По онова време се смяташе, че симпатиите между принцове и принцеси трябва предварително да бъдат насочвани в определена посока, изгодна за техните родители и възпитатели.

Вляво от посланика висок испанец яздеше прекрасен черен кон. Той беше облечен с изискани дрехи от черно кадифе. Черната му кадифена шапка бе украсена само с един бисер. Беше красив мъж на около тридесет и пет години, със сурови и резки черти на лицето и пронизващи черни очи. Казват, че всеки човек може да бъде оприличен с някое животно или птица. Понякога приликата е едва доловима. Но при него тя бе очебийна. Спътникът на посланика приличаше на орел. Случайно или умишлено, изображение на орел украсяваше и ливреите на слугите и сбруята на коня му. Втренченият поглед, гърбавият нос, гордият и властен вид, тънките и дълги пръсти, бързината и изяществото в движенията — всичко в него подчертаваше приликата с царя на птиците. Тя се подсилваше и от девиза му, който гласеше, че неговият притежател е човек, който търси, намира и взима всичко, което поиска. С презрение и скучаещ поглед той следеше разговора на краля с предводителите на тълпата, които негово величество бе благоволил да повика при себе си.

— Странна ли ви се струва тази сцена, маркиз? — обърна се към него посланикът.

— Ако ваше преосвещенство не възразява, в Англия ме наричайте сеньор — отвърна с достойнство той. — Сеньор д’Агилар. Маркизът, когото благоволихте да споменете, живее в Испания и е пълномощен посланик при маврите в Гранада.^[3] Сеньор д’Агилар, смирен слуга на Светата църква — той се прекръсти, — пътешества зад граница, с цел да защити интересите на Църквата и на техни величества.

— И своите собствени интереси, струва ми се — сухо отбеляза посланикът. — Откровено казано, сеньор д’Агилар, не мога да разбера защо вие, който сте се отказали от политическата кариера, а аз зная, че това е така, не се облечете в черни одежди? Впрочем, защо казах черни? С вашите възможности и връзки тези одежди веднага могат да станат пурпурни с шапка от същия цвят.^[4]

Сеньор д’Агилар се усмихна:

— Искате да кажете, че понякога пътешествам по свои собствени дела и в името на собствения си интерес? Е, какво пък, имате право. Отказах се от светската суета, защото тя причинява безпокойство, а за някои хора, които имат благороден произход, но не притежават съответните права, това е доста опасно. От семената на тази суета често израстват огромни дървета, на които бесят.

— Или дръвници, върху които отсичат глави. Сеньор, поздравявам ви! Вие притежавате онази мъдрост, която помага да се извлича същността на нещата, а ненужното да се оставя настрана. Това се среща толкова рядко.

— Питате ме защо не сменя дрехите си — продължи д’Агилар, без да обръща внимание на това, че го прекъсват. — Ако трябва да бъда откровен, ваше преосвещенство, причините са от личен характер. И аз притежавам същите слабости като другите. И мен могат да ме пленят нечии прекрасни очи или пък да ме заслепи ненавист, а всичко това е несъвместимо с черните или пурпурните одежди.

— Но всички, които ги носят, също грешат — отбеляза многозначително посланикът.

— Да, ваше преосвещенство, и това позори Светата църква. Вие като неин служител разбирате това повече от всеки друг. Да оставим цялото зло на земята, а Църквата, подобно на небето, трябва да се издигне над всичко: непорочна и неопетнена. Нека тя бъде обител за молитви, милосърдие и праведен съд, където няма да стъпи кракът на нито един грешник като мен — и д’Агилар се прекръсти.

Гласът му звучеше толкова искрено, че де Айала, който знаеше някои неща за репутацията му, го погледна с любопитство.

„Истински фанатик — помисли си той — и полезен за нас човек, който отлично знае как да извлече облаги и от църквата, и от живота.“

А на глас каза:

— Не се учудвам, че Светата църква е доволна, че има такъв син, а враговете й треперят, когато той вдигне меча си. Но вие, сеньор, така и не ми казахте какво е мнението ви за цялата тази церемония и за английския народ.

— Ваше преосвещенство, познавам добре народа, тъй като вече съм живял по тези места и говоря езика им. Именно затова напуснах Гранада и сега съм тук, за да наблюдавам и да докладвам… — Той замълча и след малко добави: — Колкото до церемонията, мога да кажа, че ако аз бях крал, щях да се държа по друг начин. Току-що в това здание тази тълпа — представителите на общините, както струва ми се ги наричат, — едва не започна да заплашва краля, докато той се унижаваше да ги моли за една нищожна част от богатствата на страната, необходима му за предстоящата война. Видях как той пребледня и се разтрепери от грубите им викове, сякаш само един звук беше достатъчен, за да разклати трона му. Уверявам ви, ваше преосвещенство, че ще дойде време, когато именно тези общини ще управляват Англия. Погледнете човека, когото негово величество държи за ръката и нарича сър. Кралят, както и аз, знае, че този човек е еретик, и ако имаше необходимите пълномощия, би могъл да го изпрати на кладата заради греховете му. Според сведенията, който получих вчера, той е говорил против Църквата…

— Църквата и нейните слуги няма да забравят това, когато му дойде времето — промълви де Айала. — Но аудиенцията свърши и негово величество ни кани на пир, където няма еретици, които да ни ядосват. А тъй като в момента са пости, и храна почти няма да има. Да вървим, сеньор, защото сме застанали на пътя и пречим на другите да минават.

Бяха изминали три часа. Слънцето вече залязваше. Независимо от това, че беше началото на пролетта, то имаше червеникав оттенък, а из блатистите полета на Уестминстър беше студено. На пустеещото място срещу двореца, където бе устроено пиршеството, се тълпяха лондончани. Те бяха привършили работата си и дошли да погледат кралския празник.

Вниманието на цялата тълпа бе привлечено от един господин и една дама, съпроводени от млада и хубава жена.

На външен вид мъжът нямаше тридесет години. Беше облечен скромно. Така обикновено се обличаха лондонските търговци. На колана му висеше нож. Беше висок цели шест фута.^[5] Спътничката му също беше висока. Тя бе загърната с наметало, гарнирано с кожа. Строго погледнато, мъжът не беше красавец. Челото му бе високо и чертите на лицето му бяха остри. Освен това червеникав белег от меч разсичаше дясната страна на добре избръснатото му лице от слепоочието до енергичната брадичка. Въпреки това лицето му бе открито и мъжествено, макар и малко сурово, а сивите му очи гледаха открито. Беше по-скоро лице на благородник, свикнал на походи и войни, отколкото на търговец. Мъжът имаше стройна фигура, а гласът му, в редките случаи, когато говореше, звучеше ясно и приятно.

За фигурата на неговата спътничка трудно можеше да се каже нещо, защото тя беше скрита под дълго наметало, но лицето й, което се показваше изпод качулката, когато жената обръщаше главата си и лъчите на залязващото слънце го осветяваха, бе поразително красиво. Маргарита Кастел, или както я наричаха — прекрасната Маргарита, до края на живота си засенчваше другите жени с неземната си красота. Със свежия си тен и нежния овал лицето й приличаше на цвете. Имаше белоснежно чело и великолепно очертани алени устни. Но за да откриете тайната на неговото обаяние, което я отделяше от всички красавици по онова време, бе необходимо да надникнете в очите и. Те не бяха нито сини, нито сиви, както трябваше да се очаква, съдейки по цвета на лицето й, а големи и черни, блестящи и влажни като на сърна. Черните й извити мигли ги обграждаха като с красива рамка. Човек трудно можеше да откъсне погледа си от тези очи. Толкова трудно, колкото да откъснеш погледа си от роза, лежаща върху снега, или от зорницата, блещукаща в небето в ранните часове на утрото. И въпреки тяхната срамежливост всеки мъж, който ги съзреше веднъж, дълго не можеше да ги забрави, особено ако ги видеше в съчетание с тъмнокестенявата коса, която падаше на вълни върху изваяните рамене на Маргарита.

Питър Брум — така се наричаше мъжът — се оглеждаше неспокойно и накрая се обърна към Маргарита с думите:

— Струва ли си да оставаме тук, братовчедке? Тук има твърде много простолюдие. Баща ви може да се разсърди.

Трябва да уточним, че в действителност роднинската връзка между Питър и Маргарита беше много слаба — далечно родство по майчина линия, — но те се обръщаха един към друг с братовчед и братовчедке, защото това обръщение бе удобно и можеше да означава и много, и нищо.

— Защо? — възрази тя. В дълбокия й мек глас се долавяше едва забележим чужд акцент, нежен като повея на нощния южен вятър. — Когато съм с вас, братовчеде — и тя с удоволствие обгърна с поглед едрата му мъжествена фигура, — няма от какво да се страхувам. Много ми се иска да видя отблизо краля. И Бети мечтае за това, нали, Бети? — обърна се тя към своята спътничка.

Бети Дийн беше братовчедка на Маргарита, макар че родството й с Питър Брум бе още по-далечно. Тя имаше благороден произход, но баща й, груб и невъздържан човек, бе успял да съсипе живота на майка й и тя бе умряла. Не след дълго и той я бе последвал, като остави Бети под попечителството на майката на Маргарита.

Бети беше по свой начин забележителна — както с външността си, така и с характера си. Беше красива, с превъзходно телосложение, силна, с големи и дръзки сини очи и червени, сочни устни. Отличаваше се със своята смелост и прямота. Като всяка романтична и тщеславна жена и тя обичаше да се харесва на мъжете. Но дори и на двадесет и пет години, тя все още беше девица и умееше да отстоява своето целомъдрие. В това вече се бяха убедили много от нейните поклонници. И макар че положението, което заемаше в обществото, бе твърде ниско, дълбоко в душата си Бети се гордееше с произхода си и беше твърде честолюбива. Нейното най-съкровено желание бе да се омъжи и да се издигне до онова обществено положение, от което я бе лишило безумието на баща й, но това бе твърде трудна задача за момиче, което бе нещо като слугиня, при това без зестра.

И накрая, за да бъде пълен нейният образ, трябва да добавим, че Бети, обичаше братовчедка си Маргарита повече от всичко на света, а Питър уважаваше може би затова, че въпреки всичките й усилия, красотата й не му правеше никакво впечатление.

В отговор на въпроса на Маргарита Бети се разсмя:

— Разбира се! Нали и без това толкова рядко напускаме Холбърн^[6], и не бих искала да се лиша от възможността да видя краля и неговите приближени. Но мастър^[7] Питър е много благоразумен и аз винаги го слушам. Освен това вече се мръква.

— Е, добре — въздъхна Маргарита и сви рамене, — щом и двамата сте против, ще се наложи да тръгваме. Но следващия път, когато изляза да се разхождам, братовчеде, ще ме придружи някой по-сговорчив кавалер.

Маргарита се обърна и започна да си проправя път през тълпата. Преди Питър да успее да я спре, Маргарита зави надясно, където имаше по-малко хора, и се озова на площада, където се бяха събрали войниците и слугите с конете, очакващи господарите си. Тълпата обгърна от всички страни Маргарита и за няколко минути Питър и Бети останаха разделени от нея.

Изведнъж Маргарита се оказа сама сред войниците от стражата на испанския посланик де Айала. Те се отличаваха със самоувереност и грубост, защото бяха сигурни в своята безнаказаност. Знаеха, че високото положение на господаря им винаги може да им послужи за прикритие. Освен това почти всички бяха пияни.

Един от тях — як, рижав шотландец, когото дипломатът — свещеник бе довел от родината му, в която преди това беше посланик, — неочаквано видя пред себе си младата красива жена, реши да я разгледа по-отблизо и прибягна до твърде груб трик. Като се престори, че се е спънал, той се хвана за наметалото на Маргарита, давайки си вид, че търси опора, за да не падне, и го смъкна със сила, като по този начин откри прелестното й лице и стройната й фигура.

— Приятели — закрещя той с груб пиянски глас, — това гълъбче долетя тук, за да ми подари една целувка! — И като обгърна Маргарита с дългите си ръце, той започна да я дърпа към себе си.

— Питър! Помощ, Питър! — закрещя Маргарита, като в същото време се съпротивяваше отчаяно.

— Не, красавице, щом ще викаш светия — ломотеше пияният шотландец, — то Ендрю с нищо не е по-лош от Питър. — Приятелите му посрещнаха остроумието с гръмогласен смях, тъй като шотландецът се казваше Ендрю.

В следващата минута те отново се смееха, но вече по друг повод. На Ендрю му се стори, че се е озовал в центъра на ураган. Маргарита бе изтръгната от ръцете му, а самият той отлетя като пумпал настрани и със страшна сила се стовари по лице на земята.

— Ама че Питър! — възкликна на испански един от войниците.

— Бива си го — отговори друг.

Трети започна да вдига лежащия на земята Ендрю.

Видът на шотландеца беше страшен. Шапката му бе отхвърчала и огненочервените му коси бяха изцапани с кал. Освен това при падането си бе разбил носа в един камък и по лицето му се стичаше кръв. Малките му като на пор червени очи блестяха свирепо, а цялото му лице бе посивяло от болка и ярост. Ръмжейки нещо на шотландски, той измъкна меча си и се спусна към своя противник с явното намерение да го убие.

Питър нямаше меч и дори не успя да извади късия си нож. Но в ръката си държеше дебела тояга с метален наконечник. Преди Маргарита и Бети да се опомнят, Питър вече бе отклонил меча на Ендрю. Докато шотландецът разбере какво става, той го удари с тоягата. Страшният удар улучи Ендрю по рамото и го накара да се олюлее.

— Добър удар, Питър! Отлично изпълнение, Питър! — закрещяха зяпачите.

Но Питър не виждаше и не чуваше нищо. Той бе заслепен от ярост заради оскърблението, нанесено на Маргарита. Тоягата отново изсвистя във въздуха, но този път тя се стовари с всичка сила върху главата на шотландеца, разцепи я на две и натрапникът рухна мъртъв на земята.

За миг настъпи тишина. Шегата завърши трагично. Накрая един от испанците, гледайки безжизненото тяло, възкликна:

— За Бога, убиха приятеля ни! Този търговец не си поплюва!

Сред приятелите на убития се надигна вой и един от тях закрещя:

— Съсечете го!

Питър се втурна напред и вдигна от земята меча на шотландеца. В същото време той захвърли тоягата и с лявата си ръка измъкна от ножницата кинжала си. Сега вече Питър бе готов да посрещне врага. Видът му беше толкова свиреп и войнствен, че въпреки няколкото меча, които разсичаха въздуха, противниците му се стъписаха. Но Питър съзнаваше, че няма дълго да устои сам срещу толкова много противници, и за първи път от началото на тази страшна сцена се чу неговият глас:

— Англичани! — извика високо той, без да откъсва очи от врага. — Нима ще стоите и ще гледате как тези испански кучета ме убиват?

Настъпи кратка пауза и след това се разнесе нечий глас:

— Кълна се, че аз няма да позволя това!

Един висок въоръжен мъж, по външния вид на когото личеше, че е от Кент, застана до Питър. Около лявата си ръка бе намотал наметало, а в дясната държеше оголен меч.

— И аз! — извика друг. — С Питър Брум сме воювали заедно!

— И аз! — обади се трети. — Та ние с него сме земляци!

Около Питър се събра внушителна група от здравеняци. Силите на противника бяха приблизително равни на техните.

— Достатъчно — каза Питър. — Искаме играта да бъде честна. Приятели, погрижете се за жените. А вие, убийци, ако искате да видите как англичаните си служат с меча, заповядайте! А ако се страхувате, оставете ни да си идем спокойно!

— Хайде, страхливи чужденци — зашумя тълпата, която не обичаше буйната привилегирована стража.

Кръвта на испанците закипя. Събуди се старата национална вражда. На развален английски сержантът отправи няколко непристойни ругатни по адрес на Маргарита и прикани приятелите си „да прережат гърлата на лондонските свине“. В заревото на залеза стоманата на мечовете блесна като пламък. Още секунда и щеше да започне страшна кървава битка.

Но това не стана. Високият господин, който се криеше в сянката и наблюдаваше цялата сцена, застана между противниците и възпря готовите за бой мечове.

— Достатъчно — каза спокойно на испански д’Агилар (мъжът, който стоеше в сянката, беше именно той). — Глупаци! Да не искате всички испанци в Лондон да бъдат разкъсани на парчета? Колкото до това пияно животно — и той докосна с крак трупа на Ендрю, — сам си е виновен. Освен това той не беше испанец и вие няма за какво да отмъщавате. Послушайте ме! Или е необходимо да ви обяснявам кой съм, за да го сторите?

— Познаваме ви, маркиз — отговори смирено сержантът. — Приберете мечовете си, приятели! В края на краищата това не ни засяга.

Войниците се подчиниха с явно недоволство, но в този момент се появи де Айала. Вече му бяха съобщили новината за смъртта на слугата му. Побеснял от яд, посланикът заповяда да му предадат човека, убил шотландеца.

— Няма да предадем Питър на испанския поп — зашумя тълпата. — Елате тук и опитайте сам да го хванете.

Всички се развълнуваха, а Питър и приятелите му отново се приготвиха за бой.

Сражението бе неизбежно въпреки опитите на д’Агилар да го предотврати. Внезапно шумът започна да стихва и настъпи тишина. Сред гората от вдигнати мечове се движеше не много висок, богато облечен мъж. Това беше крал Хенри.

— Кой се е осмелил да извади меч на улицата, пред самите врати на двореца ми? — попита той с леден глас.

Към Питър се насочи гора от ръце.

— Говори! — заповяда му кралят.

— Маргарита, ела тук — извика Питър.

Хората от тълпата избутаха девойката към него.

— Ваше величество — каза Питър, сочейки трупа на Ендрю, — този човек искаше да обиди девойката, която е дъщеря на Джон Кастел. Аз, нейният братовчед, го отблъснах. Тогава той извади меча си и ме нападна. Аз го убих с тоягата. Ето я там, на земята. Неговите приятели, испанците, искаха да ме убият. Тогава повиках на помощ англичаните. Това е всичко.

Кралят го огледа от главата до петите.

— Търговец, ако се съди по външния вид — каза той. — И воин по душа. Как се казваш?

— Питър Брум, ваше величество.

— А! Имаше такъв. Сър Питър Брум, който падна убит на Босуъртското поле, сражавайки се против мен. — Кралят се усмихна. — Не го ли познаваш?

— Той беше мой баща, ваше величество. Видях как загина и убих неговия убиец.

— Вярвам ти, че е така — каза кралят, като го разглеждаше. — Но защо синът на Питър Брум, който има върху лицето си белег от битка, носи дрехи на търговец?

— Ваше величество — отговори спокойно Питър, моят баща продаде земите си и даде всичко, което притежаваше, на короната. А аз никога не съм предявявал претенции за парите. Затова живея така, както мога.

Кралят се засмя.

— Харесваш ми, Питър Брум, макар че ти, разбира се, ме ненавиждаш.

— Не, ваше величество. Докато Ричард беше жив, аз се сражавах за него. Ричард го няма и аз, ако се наложи, ще се сражавам за англичанина Хенри и ще служа на краля на Англия.

— Добре казано! Може би ще имам нужда от теб. Не съм злопаметен. Но я ми кажи, така ли мислиш да се сражаваш за мен: като подстрекаваш бунтове по улиците и разваляш отношенията ми с моите приятели испанците?

— Ваше величество, аз ви разказах всичко.

— Чух историята ти, но кой ще я потвърди? Може би ти, дъщерята на търговеца Кастел?

— Да, ваше величество. Човекът, когото моят братовчед уби, ме оскърби. А моята единствена вина е в това, че исках да видя отблизо ваше величество. Вижте разкъсаното ми наметало.

— Не се учудвам, че е убил човек заради очи като твоите. Но ти можеш да бъдеш пристрастна. — Кралят се усмихна и добави: — Няма ли други свидетели?

Бети вече бе отворила уста да каже нещо, но напред излезе д’Агилар, свали шапката си, поклони се и каза на английски:

— Да, ваше величество. Аз видях всичко. Този смел джентълмен е невинен. Виновни са слугите на съотечественика ми де Айала. Във всеки случай — в началото. А после започна разправията.

Тук се намеси де Айала. Той все още беше ядосан и заяви, че ако не получи удовлетворение за убийството на слугата си, ще пише на техни величества — краля и кралицата на Испания — и ще им съобщи как се отнасят с хората им в Лондон.

Като чу това, Хенри помръкна, защото не искаше да разваля отношенията си с Фернандо и Исабел.

— Постъпил си глупаво, Питър Брум — каза той. — Съдията трябва да прецени. Засега трябва да бъдеш задържан. — И кралят се обърна, сякаш възнамеряваше да даде заповед за арестуване.

— Ваше величество! — възкликна Питър. — Аз живея в къщата на търговеца Кастел в Холбърн и никъде няма да се скрия.

— А кой ще гарантира за това? — попита кралят. — Ами ако захванеш нов спор по пътя за дома?

— Аз — спокойно каза д’Агилар, — ако тази лейди ми разреши да я придружа заедно с нейния братовчед до дома им. Освен това — добави тихо той, — струва ми се, че ако го хвърлите в затвора, има по-голяма вероятност да избухне бунт, отколкото ако го пуснете да си отиде у дома.

Хенри погледна тълпата и прочете по лицата на хората нещо, което го накара да отстъпи.

— Добре, маркиз — съгласи се той, — разчитам на думата ви, както и на думата, която даде Питър Брум, че ще се яви, когато бъде призован. Нека оставят трупа до утре в абатството, докато започне разследването. Подайте ми ръката си, ваше преосвещенство. Имам много по-важни въпроси, по които искам да говоря с вас, преди да се оттеглим за сън.