Г. Тение
Мистериите на Венеция (57) (или Омраза и любов)

14. Гондолиерът

Полицейският офицер, придружен от стотина полицаи, бе пристигнал на остров Сан Николо при пълно мълчание.

Благодарение на гъстата тъмнина, те можаха да изпълнят заповедта на Съвета на тримата, без да възбудят вниманието на рибарите. Островът бе обграден от всички страни; на брега към Венеция — от войници, а към морето — от наблюдателни кораби.

Агостино, Пиетро и Себастиано бяха пристигнали няколко минути преди полицаите и спряха на същото място, където панталонът и Маринели, преоблечен като гондолиер, бяха слезли.

— Те нямат на брега на острова никаква лодка на свое разположение — каза Агостино ниско на другарите си. — Погледнете наоколо, забелязвате ли някаква лодка?

— Не. Ти имаш право — отговори Себастиано. — Той не може да ни избяга от този бряг!

— И от другия не може! — добави Пиетро, показвайки с пръст дюните, които бяха пред тях. — Страшната буря е образувала непреодолима бариера около острова…

— Елате, последвайте ме — каза Агостино. — Ние ще го намерим!

— Сигурно е отишъл във вилата на майка си, която се намира срещу къщата на покойния рибар Фарсети — каза Пиетро.

— При когото ти бе работник, нали? — каза Себастиано. Пиетро се престори, че не е чул въпроса.

— Да се отправим първо там — каза той. — Чудно, ние сме първите, които тръгват по тази следа.

— Да не губим време — настоя Агостино. — Сега вече го държим! Ах, какъв празник ще бъде за нас, когато го уловим!

— Чакай първо да го заловим. Празникът ще дойде след това, както казва Пиетро — рече Себастиано. — Шт! Не вдигайте шум. Той не подозира още нашето пристигане!

— Защо говориш така? Не виждам нищо! — казаха едновременно Пиетро и Агостино.

Себастиано го хвана за мишците.

— Шт, ви казвам. Нито дума. Не виждате ли под онова маслиново дърво, наляво, сред храстите?

— Света Богородице… това е той! — отговори на свой ред Агостино.

— Кой е той, по дяволите? — попита Пиетро.

— Шт, по-тихо! — каза Себастиано.

— Това е панталонът! Същия панталон, който го придружаваше в бягството му — каза Агостино, обзет от радост. — Следователно Маринели не трябва да е далеч!

— Обзалагам главата си, че е поставен на пост! — каза Себастиано.

— Тогава ние не трябва да се разправяме с него — добави Пиетро студено.

— Чакайте, чакайте! — каза Агостино — Внимание! Трябва да узнаем от него скривалището на Маринели. Той ще ни го открие, понеже не ни познава. Аз сам ще отида при него.

— Агостино има право — рече Себастиано ниско. — Ще използваме хитрост срещу него.

— Добре — каза Пиетро. — Ако успеем да го заблудим, лесно ще се справим със задачата си. Върви и ако те заплашва някаква опасност, повикай ни!

Агостино бе горд, че ще може да покаже смелостта си. Зарадван, че вече почти са спечелили обещаната награда, той напусна двамата си другари и като заобиколи, за да прикрие присъствието на последните, се отправи спокойно към маслиненото дръвче.

— Пст! Пст! — викна той на панталона, който стоеше прав, облегнал тялото си върху дървото. — Ей, слушай, приятелю, познаваш ли ме?

Агостино се засмя принудено. Но панталонът не се помръдна от мястото си.

— Вие ме познахте, сигурен съм? — каза още веднъж Агостино. — Знаете ли какво ми се случи с вашата маска?

Агостино отново избухна в смях, после започна да се приближава към дървото с предпазливост. Панталонът пак не отговори. Какво означаваше това?

— Ида да ви донеса доминото — подзе Агостино. — Къде е сеньорът, който толкова хареса моя гондолиерски костюм?

Панталонът остана безмълвен и неподвижен. Главата му бе наведена напред, като че ли спеше…

Агостино не се колеба дълго време. Той се приближи до мистериозната маска и го бутна по рамото.

Тогава безмълвният падна в ръцете му. Агостино подскочи и отстъпи назад, произнасяйки ужасно проклятие.

— По дяволите! — извика той. — Какво означава, това? Той е мъртъв. Незаконнороденият е забил камата си в гърдите му, привързал го е към маслиновото дърво и аз го помислих за жив.

В този момент другарите му се приближиха и забелязаха около дървото следи от кръв.

— Мадоната да ни помогне! — извика Пиетро, повдигайки главата на панталона, върху която бе наложена шапка от сива слама. — Злодеянията на тези нехранимайковци са се увеличили с още едно!

— О, Боже! — извика внезапно Себастиано, хвърляйки поглед към смръщеното лице на мъртвия. — Това е…

— Това е Антонио, няма никакво съмнение — извика Пиетро. — Антонио слезе сам на острова, при първото ни пътуване. Трябва да отмъстим за него! Панталонът, когото ти си довел на острова, Агостино, е убил Антонио, нашия другар, и го е облякъл в маската си. Нека Бог ме прокълне, ако не го накарам да заплати с кръвта си за това убийство! Да ги преследваме без закъснение! Двамата пирати трябва да са още на острова! Те са искали да ни заблудят, благодарение на нощната тъмнина, връзвайки бедния Антонио на това дърво. Те са мислели, че не ще забележим ужасното престъпление.

— Да се пазим! — препоръча Агостино. — Ние имаме работа с бандити, които не се спират пред нищо!

— Мълчи и ни следвай! — заповяда сухо Пиетро. — Познавам всички ъгли и всички скривалища на този остров.

— Познаваш ли някого, на когото можеш да се довериш и да кажеш истината? — попита Себастиано.

— Да — каза Пиетро, — зная един храбър рибар, който ще ни даде подкрепа в случай на нужда. Ако голтаците от Сан Николо откажат да ни дадат сведения, така ще ги заплаша, че иде развържа езиците и на най-мълчаливите! Ще ме познаят. Ще познаят Пиетро, служителя на инквизицията.

Тримата мъже, окуражени от думите на Пиетро, се отправиха към къщите, намиращи се на дюните. В дълбоката тъмнина шумът на стъпките им произвеждаше скърцане върху пясъка.

Себастиано показа внезапно с пръст една от колибите на рибарите, в която още блестеше светлина.

— Мисля, че сме пристигнали навреме — каза Пиетро. — Старият Леонардо е буден още.

Полицаят каза на другарите се да останат на известно разстояние зад него и да чакат да ги повика, после тръгна напред и се отдалечи.

Изведнъж, в момента когато Пиетро достигна до колибата, светлината угасна.

Изненадан от това, Пиетро бързо отиде до прозореца.

— Отвори, Леонардо! — извика той и затропа силно по стъклото.

Чу как вътре рибарят бъбреше проклятия.

— Кой иде да смущава почивката ми? — попита той разгневен, отваряйки прозореца.

— Пиетро, твоят приятел Пиетро… Не го ли познаваш? — каза полицаят.

— Защо ме безпокоиш в полунощ? — каза човекът. — Отдавна съм минал възрастта, на която можех да се занимавам с шеги и карнавали. Остави ме!

— Имам причини да бъда тук В подобен час — отговори шпионинът. — Търся двама подозрителни чужденци. Видя ли ги? Отговори ми!

Рибарят направи утвърдителен знак с глава. Пиетро запита бързо:

— Видях лампата ти да свети през прозореца. Да не си ходил в града?

— Преди около един час — отговори Леонардо — един слуга от палата на дожовете, когото една гондола докарала на брега, дойде да ме намери и ме помоли да му приготвя лодката си. „Аз нося бързо известие за великия капитан. Пригответе вашата лодка. Познавам я като най-бърза на острова. Така ще успея да стигна незабавно до пристанищната стража.“ — ми каза той.

Пиетро едва можа да задържи учудването си. Той направи знак на другарите си да се доближат и им повтори казаното от Леонардо.

Агостино бе склонен да прегледа всички храсти на острова, да претърси навсякъде.

— Може би това е едно заблуждение? — каза той. — Този мистериозен слуга трябва да е бил нашия човек. Той си е присвоил едно звание, за да може да заблуди незнаещите.

— Не забелязахте ли един гондолиер край дюните или на брега? — попита Себастиано рибаря. — Един гондолиер, придружен от един панталон?

— Не видях никаква маска — отговори рибарят. — Този, на когото дадох лодката си, беше гондолиер.

— Свети Марко! Какво си направил, Леонардо? — извика Пиетро. — Той бил гондолиера, казваш?

— Да, таен агент от палата на дожовете.

— Това е незаконнороденият! — извика полицаят, отчаян от несполуката. — Това е Марино Маринели, пиратът.

— Чиято глава е оценена на две хиляди зекини! — добави Себастиано.

— Той е злодеят, който търсим! — извикаха двамата мъже.

Рибарят не наруши спокойствието си и отговори, усмихвайки се:

— Мисля, че грешите. Познавам Маринели отдавна.

— Защо мислиш, че не е той? — попита Пиетро нервно.

— Защо мисля ли? — отговори човекът. — Ах, сега си спомням… представям си фигурата му, физиономията… Да, това е същият Маринели, но изпитанията и годините са го променили. Той е станал по-възрастен, по-силен и по-красив.

При тия думи Леонардо замълча и остана за момент замислен.

После заяви с твърд глас:

— Да, той беше, храбрият Маринели!

— Нещастие! — извика Пиетро. — И ти си му помогнал да избяга.

— Бягството му е невъзможно, Пиетро, макар че му го желая от все сърце и съм готов да го защитавам. Той не може да избяга!

— Пази се Съветът на тримата да не чуе твоите думи! — каза строго Пиетро.

— Да не губим време! Да тръгнем след Маринели! — извика Агостино.

— Това ще бъде една луда гонитба… Но този път ние ще го хванем — добави Себастиано. — Останал между нас и пристанищната стража, той не ще може да избяга.

— За предпочитание е да вземем три лодки — каза Пиетро, — за да можем по-добре да го преследваме, тъй като той е много хитър.

— Знаете ли откъде може да вземем веднага три лодки? — попита Агостино рибаря.

Леонардо вдигна рамене и лицето му взе загрижено изражение.

— Всички спят по това време — отговори той. — Лодките са прибрани навътре от брега. Вие едва ли ще можете да поставите някоя във водата. Чуй шума на бурята и на вълните! Ще ви дам един добър съвет, не се качвайте на лодките. Бурята ще ги потопи и ще ви удави.

— Ние знаем — каза Пиетро, — че сте човек с опитност. Елате — добави той към другарите си. — Ако ние се забавим със събуждането на рибарите, не ще имаме време. Лодките ще се вземат в името на Съвета на тримата!

— Отлично, Пиетро, подкрепяме те — казаха Агостино и Себастиано. — Ние действаме по заповед на Съвета на тримата. Никой не може да ни попречи.

Тримата затичаха към дюната.

— Вие ще се разкайвате може би — промърмори Леонардо, затваряйки прозореца. — Маринели е герой, който с една орехова черупка се справи с вълните. Обичният син на бившия дож е неустрашим младеж, роден моряк. Но вие не трябва да рискувате по този начин. Както са разгневени вълните, не трябва да се надсмивате над техния гняв. Те ще ви накажат за вашата смелост и ще ви потопят в морските глъбини… Уви! Нека Света Богородица закриля Марино.

Докато Леонардо държеше този монолог, Пиетро и двамата му другари продължаваха тичането си по дюната. Силният вятър свиреше в откритото пространство, забавяше хода им и развяваше косите им. Пред краката им вълните с грохот се разбиваха о брега.

Тук-там облаците, разкъсани от урагана, оставяха да проникне над водите някой бледен светлинен лъч. Пиетро можа да различи в далечината тъмните линии на наблюдателните кораби и запалените им големи фенери. Но никаква лодка не се забелязваше на белите гребени на вълните. Може би лодката на Маринели се криеше в междините на гигантските вълни… Облаците се движеха безспир и ту откриваха, ту закриваха луната. — Гръм и мълния! — промърмори внезапно Пиетро, спирайки се пред няколко лодки, изтеглени на брега. — Кой знае дали този проклетник не се е възползвал от бурната нощ, за да се промъкне незабелязано между корабите, които бурното море е отдалечило един от друг. Той е способен на такава смелост!

Агостино и Себастиано поставиха под лодките обли дървета, с които рибарите си служеха да поставят лодките си в морето. Пиетро им помогна. Те намериха само две лодки и трябваше да се задоволят с тях.

След половин час всичко бе готово. Агостино и Себастиано се качиха на една лодка, а Пиетро на другата.

Внезапно, когато вече бяха хванали греблата, те забелязаха един кораб да се отправя с опънати платна от Маламоко към тази част на острова, която се готвеха да напуснат… Това нещо бе необяснимо, тъй като никой кораб нямаше право да напусне пристанището.

Шпионите положиха големи усилия, за да стигнат, колкото е възможно по-скоро до наблюдателните кораби. Но, за тяхно нещастие, вятърът и водата работеха срещу лодките им и последните напредваха твърде бавно.

* * *

Когато двамата войници от адмиралския кораб извикаха на гондолиера, който седеше в лодката, Горо им хвърли омразен поглед, макар че те изпълняваха само дълга си.

Знае се, че Зиани и адмирал Мило, привлечени от виковете на войниците, се отправиха към оградата и заразпитваха на свой ред чудния лодкар.

Последният принуден от обстоятелствата, не можеше да направи друго, освен да се доближи до кораба.

— Забраната да се напуща пристанището е достатъчно разгласена — каза Силвио Зиани мрачно. — Ако някой наруши тази заповед, осъжда се две години!

— Този юнак — добави адмиралът — не само си е позволил да излезе от пристанището, но още е избрал и много подозрително време, за да стори това!

— Оставете ме да го разпитам, благородни Мило — каза Зиани на офицера.

— С удоволствие — отговори последният. — Вземете всички мерки, които ви се нравят.

Гондолиерът трябваше да се прибори с големи мъчнотии, опитвайки се да спре до стената на кораба. Вълните заплашваха да разбият лодката му о адмиралския кораб. Но той маневрираше така сръчно, че най-сетне успя. Вече и офицерите от кораба не се съмняваха, че имат работа с един от най-ловките и най-опитните гондолиери на Венеция.

— Качете се на борда! — му заповяда строго великият капитан.

— Не мога, господарю — отговори човекът, — лодката ми е загубена, ако я напусна.

— Какво търсиш в открито море? — запита го капитанът.

— Ти се осмеляваш да пренебрегваш заповедите ми. Знаеш ли какво наказание те очаква?

— Зная, господарю! — отговори човекът със спокойствие.

— Вас търся, велики капитане!

Горо, който присъстваше на този разговор, едва прикриваше безпокойството си. Но хладнокръвието, което показваше гондолиерът, го учудваше, но и му вдъхваше надежда.

— Искам да ви заведа — каза гондолиерът — в скривалището на Маринели и да спечеля двете хиляди зекини.

— Как? Какво? Кой си ти? — попита великият капитан изненадан.

— Аз съм един прост гондолиер, като другите — заяви човекът със спокойствие. — По една случайност узнах скривалището на незаконно родения, когото търсите! Оставете ме да ви заведа и да го заловите. Не се колебайте нито секунда!

При тия думи, произнесени с твърдост, Силвио Зиани се обърна към адмирала:

— Аз съм решен — каза той — да последвам този човек.

— Разпитайте го първо малко — каза старият Мило. — Не е така бързо, както заявява той.

— Колко ще трае пътуването? — попита великият капитан гондолиера, който още стоеше прав в лодката си, надлъж по кораба.

— Съобщено ли ви е, господарю, за излизането на един кораб по това време? — прекъсна го лодкарят.

— Да. Един платноход е получил разрешение от дожа да премине нашите линии по свое желание. По неговия син фенер ще можем да го познаем.

— Заповедта за неговото свободно преминаване ви е изпратена, но изключението, направено за този кораб, е единствено.

— Е, добре — викна гондолиерът, — върху този кораб, на който са дадени всички права, се намира Марино Маринели! Заклевам ви се! Побързайте, господари! Има още време! Заловете бандита, преди да е избягал и ви се надсмива под носа.

— Вярвам ти — отговори Зиани, убеден в искреността на своя събеседник. — Двете хиляди зекини ще бъдат осигурени, ако ние заловим този човек. Ще трябва да се даде обратна заповед от Венеция и да не се позволи на този мистериозен кораб да напусне пристанището.

— Господарю, няма време! — прекъсна го гондолиерът.

— Корабът тръгва вече към открито море край Маламоко и скоро ще бъде сигнализиран от караулите на ескадрата.

— Тогава да обстрелваме!

— Но тогава ще нарушим дълга си и получените заповеди — каза адмиралът полугласно на великия капитан.

— Помислете, благородни Зиани, че този гондолиер може би е един лъжец или има някакъв интерес да ни накара да стреляме срещу този кораб!

— Съмнявате ли се в думите му? — запита Зиани.

— Не — отговори Мило, — но ви съветвам да бъдете разумен.

— Остават ни само няколко минути — извика гондолиерът настойчиво. — Различавам вече кораба, който се отдалечава от Маламоко.

— Нека четирима души да ме придружат! — извика Зиани с трескав глас.

— Четирима са много, господарю! — забеляза гондолиерът. — Състоянието на морето не ни позволява да бъдем много в лодката. Вие сте въоръжен… Аз ще държа греблата. Нека ви придружи само един решителен човек, готов на всичко. Незаконнороденият може да бъде заловен, хайде!

— Той има право! — каза Зиани. Негърът се отправи веднага към него.

— Не, тебе не искам! — каза великият капитан и го отблъсна. Незаконнороденият те познава много добре!

Войникът Марко бе избран. Един офицер му предаде заповедта на Силвио. Никакво възпротивяване, никакво роптаене не бе показано от този човек, който заради симпатията си към Маринели не на драго сърце прие заповедта на капитана.

Силвио Зиани слезе в лодката, докато гондолиерът, един здравеняк с красива и представителна фигура, седеше прав срещу ударите на вълните и сваляше шапката си, като да се разхлади.

Щом и Марко зае място в лодката, той хвана греблата от адмиралския кораб.

Морето бе така силно развълнувано, че сам капитанът, човек преминал много изпитания и физически несгоди, чувствуваше, че смелостта му отслабва. После той погледна към направлението, където гондолиерът претендираше, че е забелязал лодката, докато войникът седна върху една малка пейка на задната страна на лодката.

— Вие вече отидохте доста навътре в морето? — попита Силвио Зиани, хвърляйки към гондолиера недоверчив поглед.

Лодката, действително под напора на силните мишци на гребеца, бе оставила далеч зад себе си адмиралския кораб.

— Трябва, господарю! — отговори просто човекът. — Корабът е разпънал всичките си платна и ние ще можем да го пресрещнем само в открито море.

— Сигурен ли сте, че ще го достигнем? — каза Зиани, който се разкая, че бе така доверчив към гондолиера.

— Трябва да го достигнем, господарю! — отговори енергично гребецът. — Мислете за моите две хиляди зекини!

В този момент великият капитан помисли, че е слушал вече този глас, който му говореше. С изпитателен поглед той заразглежда лицето на гондолиера.

Неговите хубави кестеняви коси, навити на къдри, се спущаха по челото му и страните. Неговото лице бе фино, твърде фино за лице на гондолиер… Кой знае? Може би му устройваха клопка? Но от какво имаше да се страхува Зиани, който бе придружен от един войник?

Докато великият капитан се бе отдал на тези размишления, гондолиерът се бореше без почивка с грамадните вълни, които се издигаха в открито море, и употребяваше всички сили, за да достигне до подозрителния кораб, на който се забелязваше все по-ясно синият фенер.

Той даде доказателство за голямата си опитност и изумителната сръчност — успя да достигне точката, където предполагаше, че лодката и корабът ще могат да се срещнат. Тази работа, доста трудна за спокойно море, бе ненадминато геройство по това време. Капки пот блестяха по лицето на смелия лодкар…

Лодката се приближаваше все повече към кораба. Вече можеха да различат корпуса по мачтите. Всичко във външния вид на кораба даваше Да се открие едно италианско произведение.

Гребецът изглеждаше, както и Зиани, че не знае името и качеството на мистериозния кораб, понеже много пъти се обръща, за да го наблюдава.

Силвио Зиани и войникът очакваха с безпокойство момента, когато ще дадат строга заповед за спиране.

Близо до носа, на едната страна, висеше здрава въжена стълба, която достигаше до повърхността на водата. Това се практикуваше във всички кораби с големи размери по това време.

Лодкарят изглеждаше, че гледа внимателно тази стълба, после с една необикновена сръчност и пъргавина той подкара лодката съвсем близо до кораба.

В този момент един вик се понесе, надвишаващ шума на вълните.

— Стой! — извика заповеднически великият капитан, махайки с ръка. — В името на закона, стой!

Корабът продължи пътя си, цепейки вълните и въздуха, като величествен бял орел…

С един скок гондолиерът се изправи върху седалището си, вдигна греблата върху пейките и хвана въжената стълба.

Силвио се учудваше на сръчността на този скромен герой в морето…, когато внезапно, за голяма изненада на великия капитан, човекът стъпи на стълбата и здраво държейки се, отблъсна лодката с един силен удар на крака си.

В един момент Зиани и войникът чуха да се разнася над вълните тревожният оръдеен сигнал, изстрелян от адмиралския кораб. Тримата шпиони бяха пристигнали там и направили доклада си…

— Адско изчадие! — изрева Силвио Зиани побеснял. — Хвани греблата! — викна той на войника, който бе обхванат от ужас. Дай ми пушката си.

Но човекът изглеждаше обхванат от неописуем страх. Той стискаше оръжието до себе си, с вкочанени ръце, като парализиран.

— Дай ми пушката си бързо! — му викна още веднъж великият капитан, на върха на гнева си. — Полудял ли си? Този човек ще ни избяга… Дай пушката си или ще те ударя!

— О, Боже! — прошепна войникът. — Този гондолиер, това лице… Ах, аз вече съм го виждал.

Гордият началник на полицаите от Венеция бе изигран. Лодката малко по малко оставаше назад от кораба.

Гондолиерът стоеше още увиснал на въжената стълба. Той сигурно се бе заплел във въжето, като полагаше усилия да се освободи.

Великият капитан заслепен от ярост издигна юмрука си и удари войника по главата. Нещастникът се залюля от силата на удара и остави да му изтръгнат оръжието.

Вече беше време. Мистериозният гондолиер се бе разплел от въжетата и се изкачваше по стълбата.

Внезапно, в момента когато достигаше до оградата, видя нещо неочаквано… Синьото домино! Той се намираше отсега нататък във властта на тайнствената маска.

Един гърмеж се разнесе. Силвио Зиани бе изпразнил оръжието си. Един задавен вик отговори на гърмежа. Гондолиерът, улучен от куршума, се повали върху мостика на кораба пред краката на синьото домино.

Тя даде заповед на кормчията:

— Към Брандоло! — викна тя.

— Какво искате да правите, сеньорита? — запита Марино обезпокоен.

— Искам да ви отведа на кораба ви, граф Санта Рока — отговори тя просто. — Призори ще можете да тръгнете на път за скалистия остров.