Г. Тение
Мистериите на Венеция (36) (или Омраза и любов)

36. Освобождението

Вечерта, когато Анунциата, въпреки поръките на старата Луала, бе напуснала тайно нейното жилище, за да отиде на гроба на баща си. Просякинята се чувстваше обзета от едно странно безпокойство.

Тя стана по-рано, отколкото обикновено, от стъпалото, където сядаше всеки ден пред църквата, и се отправи, клатушкайки се, с наведена глава, към жилището си.

— Предчувствам, че някакво нещастие ще се случи — каза си тя. — О, Света Богородице, нямам нито минута почивка?

На площада Сан Марко цереше още голямо оживление. През горещината венецианците обичаха да напущат къщите си вечер, за да подишат чистия нощен въздух.

Старата просякиня слезе по стъпалата до брега и се приготви да тръгне по обикновения си път край водата, когато изненадата я прикова на мястото й.

Една голяма гондола се приближаваше. Бе осветена с факли, които моряците държаха в ръце.

— Да видим — каза тя ниско, протягайки глава напред, за да разгледа по-добре лодката.

— Това е дожът! Да бъда проклета, ако не е той! — извика тя с висок глас. — Да, това е той! Той се връща сам със слугите си от една нощна разходка. Но, изглежда, като че ли има нещо в неговата гондола? Не, няма нищо. Дожът е намръщен, погледът му е мрачен. Къде ли е ходил в един такъв късен час, без свита, Луиджи с червената брада, който мрази доброто и отказва да го извърши? Кой знае дали не е намерил следите на моята Анунциата. Не, това е невъзможно! Той не иде от същата посока.

Старата продължи пътя си. Нейното безпокойство се бе увеличило. Трябваше да знае дали наистина не се е случило нещо на нейното съкровище, което пазеше и закриляше за благородния Марино.

Беше минало полунощ, когато тя достигна най-сетне до жилището си. Всичко наоколо бе спокойно и пусто.

Тя отвори вратата предпазливо, за да не разбуди Анунциата, която сигурно спеше, и влезе в стаята с тихи стъпки.

Луала подири пипнешком леглото на младото момиче. Изненадана бе, че не чува нейното дишане. Тя попипа с костеливата си ръка леглото й…

Старата просякиня се разтрепера. Анунциата липсваше!

— Света Богородице, какво се е случило? — извика тя ужасена. — Анунциата говори, отговори ми, къде си?

Но никакъв глас не отговори.

Луала отвори тогава вратата на стаята и извика името на своето протеже в коридора на къщата и в стаята, намираща се в горния етаж. Всичко бе напразно!

Нещастната, обзета от смъртен страх, слезе в долната стая. Тя намери всичко в ред и никаква следа не отбелязваше някое необикновено събитие.

Внезапно Луала застана на мястото си. Съобщението, афиширано пред палата на управителя й, дойде на ум.

Гробовете на остров Сан Николо! Анунциата сигурно е поискала да узнае по какъв начин е изпълнена наредбата и е излязла, пренебрегвайки поръките на своята покровителка.

Тя отвори вратата, която бе на задната стена на къщата, водеща към канала.

Гондолата бе изчезнала! Никакво съмнение не можеше да съществува. Анунциата не бе устояла на обещанието си и бе избягала, възползвана от тъмнината.

Просякинята изпусна задавен вик. Тя си спомни за дожа, когото бе видяла да минава през канала. Всякакви мисли се появиха във въображението й, няколко охкания се изтръгнаха от гърлото й.

За момент усещаше, че не знае какво да прави.

Изведнъж взе решение. Тя разбра, че трябва да действа бързо и поиска да се увери веднага дали нейните предчувствия ще се оправдаят.

Безполезно беше да я очакват. Анунциата вече се връщаше, ако не й се е случило нещо.

Луала се ослуша. Една камбана в далечината съобщаваше един часа сутринта.

— Заминала е сигурно за острова на гробищата — каза тя, — но кой може да е казал за преместването на мъртвите от гробището на остров Сан Николо? Може би тя е излизала в града… Не, това е невъзможно. Тя бе твърде загрижена и тъжна през последните дни! Отишла е да търси гроба на стария Андрея! Но как в моята бързина не се съобразих да взема друга гондола?

Старата просякиня остана замислена… Какво да прави? Тя бързо премина през къщата и отърча до брега на канала. Тръгна покрай него, дирейки с очи някоя лодка, привързана за едно колче на брега.

Превъзмогвайки старческата си немощ, тя направи усилия и като притегли лодката по-близо до брега, успя да се качи в нея.

За щастие, вътре се намираше едно гребло, скрито до една от стените на лодката.

Луала призова на помощ някогашната си сръчност, но, желаеща да избегне голямата умора, тя постави греблото като кормило и стана права, вместо да гребе седнала, с двете ръце.

Тя пое по същия път, по който Анунциата бе тръгнала вечерта. Зави край Марсово поле и се отправи на север. Един вътрешен глас й казваше, че тя сигурно ще намери своето съкровище на острова на гробовете.

В случай, че не я видеше там, щеше да я търси на остров Сан Николо.

Нещастната употреби една енергия, която никой не би могъл да предполага у нея. Тя управляваше кормилото така твърдо и така правилно, че преди да измине един час забеляза тъмните очертания на острова-гробище.

Страхът, който я бе обзел изцяло, страхът, че Анунциата се намира в опасност, бе увеличил силите й.

Тя прекара няколко минути в размишления. Ако Анунциата, си каза тя, е дошла наистина на острова на гробовете, би трябвало отдавна да се върне. Обаче, ако е била позната, проследена, ако дожът я е видял, бе загубена за старата просякиня и за Марино. В такъв случай слугите от палата отдавна са я отвлекли със сила и затворили.

В момента, когато Луала правеше това предположение, гневен блясък премина през очите й.

Тя се приближи до острова. Дълбока тишина и гъста тъмнина царяха наоколо.

Внезапно Луала се ослуша и нейната ръка отпусна греблото. Погледна на всички страни, видимо ужасена.

Един сърцераздирателен вик се бе разнесъл глухо, като че излизащ от гроб над вълните.

Откъде можеха да идат тези тъжни охкания?

Старата просякиня тури ръка зад ухото си, за да чува по-добре. Лодката се намираше сега съвсем близо до острова.

Наново, същият вик, тъжен и мъчителен, се разнесе!

Старицата, сама в нощта пред погребалния остров, почувства студени тръпки да полазват по тялото й. Дали това беше някой мним мъртвец, погребан жив, който се оплакваше за ужасната си съдба?

Часът на духовете бе изминал отдавна. Скоро слънцето щеше да окъпе с пурпур хоризонта чрез лъчите си.

Старата Луала, която, поради своя начин на живот, отдавна бе прогонила от себе си това, което се нарича страх, не се уплаши. Тя даде още няколко удара с кормилото, решена да слезе на острова, за да търси Анунциата.

Пристигайки на брега, тя внезапно забеляза на няколко крачки от мястото, където беше стъпила… една гондола. Отначало помисли, че това е лодката на клисаря на малката църква. После позна старата лодка, която обикновено стоеше привързана зад къщата й.

Не можа да сдържи един радостен вик. Най-сетне бе намерила истинска следа! Анунциата бе дошла на острова на гробовете. Тя се намираше още тук, ако не е паднала вече в ръцете на своите неприятели.

Старата Луала си спомни тогава, че не бе видяла нищо в гондолата на дожа. Тя бе видяла добре, че Луиджи не бе придружен от Анунциата.

Тя стъпи на земята, привърза лодката си и проникна между боровете.

В този момент същото охкане достигна до ушите й. Различи, че то идеше от гробниците.

Просякинята застана за момент нерешителна, после повика полугласно името на Анунциата…

Никакъв отговор не се чу. Дълбоко и тържествено мълчание царуваше върху острова на мъртвите.

На изток денят започваше, но тъмнината бе още гъста между надгробните паметници и боровите горички.

Луала направи няколко крачки по посока към гробницата, после се ослуша.

— Анунциата! — извика тя с по-ясен глас. — Анунциата, отговори ми!

Нищо не се движеше край нея. Луала стана по-неспокойна.

Тя се приближи до гробницата и различи едно стенание.

— Анунциата сигурно е ранена или й е лошо — помисли бедната жена.

Нейните мисли отново станаха по-безпокойни и по-мъчителни.

— Света Богородичке, имай милост! — мърмореше старицата. — Кой ли стене там?…

Тя се приближи до предната страна на гробницата и прилепи ухото си до разни места на стената.

Най-сетне успя да открие точно откъде идеха стенанията.

— Анунциата! — извика тя. — Дай ми знак за твоето присъствие, Анунциата!

Тя се ослуша с по-голямо внимание. Стори й се, че охканията стават по-глухи.

— На помощ! — разнесе се слаб глас от вътрешността на гробницата.

Старата просякиня със засилено безпокойство хвана бравата на голямата желязна врата и я заблъска с отчаяна сила… Най-сетне вратата отстъпи.

Луала обгърна с поглед през образувалия се отвор ужасната и мрачна зала, откъдето се разнасяше една миризма на гнило.

— Анунциата! — извика тя.

Охканията се чуваха още по-слабо.

— Елата, елате! — чу Луала да се вика съвсем близо до нея.

Действително просякинята наведе очите си и забеляза едно тяло на пода.

Обзета от радост за това откритие, тя вдигна ръце към небето, после се хвърли към лежащото човешко същество, което лежеше, без да може да стане.

— Спасете ме, имайте милост към мене. Отведете ме далеч от това място! — въздъхна Анунциата със слаб глас.

Тя трепереше с цялото си тяло. Ужасът и страхът като че ли бяха парализирали членовете й.

— Небето да бъде благословено! — извика просякинята, която бе коленичила до нея.

— Виж, Анунциата! Аз ще те върна наново към живота. Аз те намерих!

— Той ме преследва… Видяхте ли го, дожа? — запита младото момиче, което се прилепи към старата жена, която бе негова спасителка.

— Той е далеч, успокой се! Не ще те намери!

— Да замина оттук, твърде бързо да замина — каза Анунциата задъхана, с поглед втренчен към дъното на гробницата.

— Ела, никой не ще ни види навън. Да излезем без страх и да се приберем в нашето жилище, Анунциата!

— Уви, да се върнем във вашата къща, аз съм твърде слаба. Колко е ужасно тук!

— Не се страхувай! Мъртвите почиват и никой не ще ни стори зло, нито на тебе, нито на мене!

— Мъртвите… — произнесе младото момиче. — Те се въртяха около мене в техните дълги бели ризи. Това е ужасно, Луала, ужасно!

Старата жена помогна на Анунциата, която още трепереше, да стане и да излезе от гробницата.

Бедното момиче беше в едно състояние на извънредна слабост. Неговото изморено тяло отказваше да извърши и най-малките движения.

Внезапно тя бе обзета от трескави тръпки. Тя се остави да бъде извлечена вън от просякинята, която при вида на нейните конвулсивни движения, бледното от ужас лице, широко отворените й очи също почувства страх.

И двете, едната влачейки другата, изчезнаха бързо в тъмнината под дърветата.

От брега на острова небето се виждаше по-ясно. Утринната светлина, тази светлина, която не беше още зората и която предшестваше първите лъчи на слънцето, гонеше вече сенките на нощта.

— Ела, качи се в моята гондола — каза просякинята на своето протеже, помагайки й да стъпи в нея.

После тя привърза старата лодка към другата, за да ги отведат и двете.

Анунциата се настани върху пейката и с неспокоен поглед огледа морето наоколо, без да помогне на старата Луала да движи греблото, без да успее да прогони от духа си спомена за своите преследвачи.

Просякинята, покъртена от състоянието на младата си другарка, въздишаше и продължаваше да гребе.

— Какво ще стане с нас? — мърмореше си тя. — Ето че Анунциата се е разболяла!

Малко по малко слънцето се издигна. Смелата стара жена достигна най-сетне не без мъка до колибата си.

Тя постави младото момиче на едно легло, после отведе едната гондола и я завърза за колчето, откъдето я бе отвързала.

Когато тя се завърна в жилището си, намери Анунциата изпаднала в един укрепителен сън. И тя също си легна.

Но скоро пак се пробуди. Анунциата спеше още, когато тя излезе от жилището си, за да заеме както всеки ден мястото си на площад Сан Марко.

При приближаването на вечерта, Луала отново бе обзета от голямо безпокойство. Тогава, обаче, беше най-работния й час.

Тя се приготви да се прибере по-рано, отколкото обикновено. Клатушкайки се, тя пое пътя към колибата си.

Бе още близо до стъпалата на реката, когато чу внезапно зад себе си шума на една препирня. Спорещите сигурно бяха някои гондолиери.

Старата просякиня се ослуша. Тя действително имаше навик да вижда и да чува всичко, което ставаше около нея. Често бе успявала да се намеси в някоя остра караница и да предотврати проливането на кръв между лодкарите.

— Вие сте пияни! — извика един глас. — Иначе не бихте ми блъснали лодката! Какво има в лодката ви?

Така нагрубеният човек отговори с по-спокоен тон и изглеждаше, че иска да избегне караницата.

— Защо не отговаряте? — отново се обади първият глас. — Казвам ви, че вие сте пияни. Моята лодка бе най-хубавата в пристанището, а сега на какво прилича?

— Спокойствие, спокойствие — произнесе друг глас, — или ще ти строшим главата.

— Я ги гледай, тия разбойници, осмеляват се да ни заплашват! — извикаха някои.

В този момент множество лодкари се намесиха в препирнята.

— Кои сте вие? Какво прави този монах във вашата гондола?

Луала, която бе слушала внимателно целия този диалог, се отправи към мястото на препирнята…

— Оставете ме да мина, мои деца — извика тя. — Оставете ме да мина, ха, ха, ха! Пак ли война! Ах! Щом като кипи буйна кръв във вас, как не ще се случват такива работи?

Слизайки по стъпалата, Луала забеляза един монах, седнал в една от гондолите, и при вида му прояви признаци на безпокойство. Тя позна Пиетро и Себастияно, шпионите от инквизицията, преоблечени като моряци. Пред тях лодкари показваха разгневени повредената си лодка.

— Вие не можете да отречете, че вашата гондола направи завой — викаха те. — Не можете да отречете.

— Ха, ха, ха! — разсмя се старата, заставайки съвсем близо до противниците. — Хайде, успокойте се, господа! Познавам ви добре вас Пиетро и Себастияно, и там виждам храбрия Пеполи, винаги разгневен.

— Идваш тъкмо навреме, бабо — каза Себастияно.

— Вие сте направили една повреда! — каза Луала. — Тогава трябва да заплатите нещо срещу новата гондола на Пеполи!

— Отлично, бабо, но защо той вика, че щял да ни строши главите!

— По дяволите, с вашата вещица! — извика Пеполи, обзет от гняв. — Вие не ще излезете живи оттук!

— О, това ще видим! — обади се Пиетро.

— Не крещете така, деца! — прекъсна ги просякинята. — Вие ще съберете цялата тълпа тук. Пиетро има пари, зная го, повече, отколкото му трябва, а Пеполи се нуждае от малко. Уредете работата приятелски!

— Чуйте старата, тя има право — каза Себастияно. — Елате малко настрана Пеполи, да поговорим за работата. Повредата може да се поправи!

— Да, ако ми платите пет зекини! — отговори Пеполи, който се обърна към другаря си, за да го запита за мнението му. — Нали, Жироламо?

— Хъм! — отговори последният. — Да дадат пет зекини!

— Хайде, елате! — каза Себастияно, хващайки Пиетро за ръката и отвеждайки го близо до двамата гондолиери, за да уредят с тях въпроса за заплащане на повредата.

Старата Луала използва този момент. Тя слезе по стъпалата и преструвайки се, че разглежда нанесената повреда на гондолата на Пеполи, погледна внимателно монаха.

— Свърши се — въздъхна последният. — Аз съм загубен!

— О, Света Богородице! — произнесе просякинята с нисък глас.

— Те ме заловиха, подзе монахът. — Ако видите Марино, кажете му, че това, което трябва да знае, е написано върху каменните табла на малкия остров!

Едва Бертучио бе произнесъл тези думи с глас, колкото е възможно по-тих, когато Луала видя четиримата мъже, видимо спогодени, да слизат по стъпалата.

— Това може да се поправи, деца — каза старата, показвайки вътрешността на повредената гондола. — Това може да се поправи и всички да бъдат доволни! Слушайте старата Луала, ха, ха, ха! Тази стара Луала, която може да бъде ваша майка.

Четиримата мъже не слушаха вече просякинята. Пеполи бе поставил в джоба си няколко златни монети и скочил в гондолата си заедно със своя другар.

От своя страна, Себастияно се бе прибрал в тая, в която се намираше монахът.

— Махни се от пътя ми, дърто! — викна Пиетро, тласкайки Луала настрана.

— Вижте го колко е признателен — каза тя подигравателно и се направи по-гърбава, отколко в действителност беше. — Вижте го колко е признателен, Пиетро — каза тя, подпирайки се с бастуна по плъзгавите стъпала. — След като старата му е посочила работата, той я отблъсква!

— Ето, вземи една кватрина и се махай! — каза Себастияно, подавайки на просякинята една малка сребърна монета.

— Благодаря, сеньор Себастияно. Можете да си запазите вашата кватрина!

— Тя е горда, вещицата! — казаха двамата мъже, смеейки се.

Те оттласнаха лодката си от брега, желаейки да използват нощта, за да се приберат в канала Орфано и да затворят монаха в подземията.

Старата просякиня остана неподвижна върху стълбата на кея.

Горе хората, които бяха привлечени от глъчката, се отдалечаваха със смях и викове.

Просякинята хвърли още един поглед към гондолата, която се отдалечаваше.

— Той е жив! — прошепна тя. — Спасил се е, за да падне в ръцете на проклетите убийци. Тоя път той е загубен. Чувствам, че не ще мога да му помогна, както направих в деня, когато пристигнах навреме в канала Орфано. Бедният Бертучио! Да се помъча да не забравя неговите думи!

Тя се изкачи по стъпалата, залитайки и с наведена глава, после продължи покрай парапета, замислена и загрижена за бедния монах, комуто не знаеше как да помогне.

Потънала в мрачни мисли, тя стигна до жилището си. Чувстваше се крайно неразположена.

Анунциата не бе напущала леглото си. Бе обхваната от силна треска и се оплакваше от болки в сърцето и в главата.

Старата просякиня отърча до най-близката кръчма и купи няколко резена диня, за да разхлади горещите устни на болната.

— Едно нещастие не иде никога само — си каза тя, забелязвайки отчаяното положение, в което се намираше Анунциата.

Тя я накара да изяде едно парче диня, после остана да бди край болната.

Към сутринта последната заспа и Луала на свой ред стори същото, за да си отпочине. Но нейният сън не бе по-спокоен от този на Анунциата. Разни страшни сънища я измъчиха.

Внезапно тя се пробуди. Дишането на младото момиче бе станало бавно и тежко. Луала стана бързо, извади от шкафчето едно шише, пълно с някаква течност със силна миризма, и разтърка свода гърдите на болната, като после й даде да помирише течността. Анунциата дойде на себе си.

Въпреки голямата й слабост, нейната първа дума не бе някое оплакване. Тя поиска да ободри и утеши старата Луала.

— Вече съм по-добре — каза тя… — Идете спокойно, както обикновено на вашето място при църквата Сан Марко. Ще остана тук в леглото до вашето завръщане!

— Ще намериш до леглото една стомна с прясна вода, Анунциата — каза старата, като помилва лицето и нежните ръце на младото момиче. — Ще намериш също диня, нарязана на малки парчета. Храни се, мое съкровище, ако езикът ти гори! Ти си твърде слаба и челото ти още гори от треска. Нека Божията майка да те закриля!

— Аз се чувствам така щастлива, че се намирам при вас, моя добра Луала — отговори болната със слаб глас.

— Това е един урок, мое съкровище, един скъпо платен урок, който си получила там. Остани спокойно легнала, почивката ще ти окаже голяма полза!

Тя направи приятелски знак на болната, после както обикновено, тръгна, клатушкайки се, към църквата Сан Марко…

Лелееше надеждата да узнае нещо за Бертучио. Дебна през цялата вечер момента, когато слугите ще излязат, и най-после се отправи към Якопо, който минаваше за всезнаещ.

Но този път не можа да откопчи нищо от него. Той се ограничи да й каже „не зная нищо за стария монах“.

Просякинята се върна у дома си, носейки няколко пресни и сочни плодове.

Анунциата изглеждаше по-бодра, по-закрепнала. Обаче, още не бе в състояние да се привдигне. Болната имаше треска и чувстваше силни болки в главата.

Но Анунциата намери за благоразумно да успокои покровителката си, като каза, че се чувства добре.

Нощта мина спокойно и старата започна да се надява, че всичко ще мине добре.

Следната вечер Луала, напротив, намери младото момиче в много лошо положение, почти в делириум. То произнасяше неразбираеми думи и изглеждаше, че не познава старата просякиня.

Последната се суетеше из стаята, като от време на време слагаше върху челото на Анунциата компреси със студена вода.

На сутринта момичето се успокои. То позна Луала и заговори с нея. Старата просякиня отново придоби надежда.

— Преди един час един богат благородник мина оттук, — заговори старият просяк. — Той пита за вас, преди да влезе в църквата. Желаел е вероятно да ви даде милостиня!

— Казвате, че бил един богат благородник? Не знаете ли как се казва, Матео?

— Сигурен съм, че е богат — отговори последният, — понеже даде на всички ни без изключение. Не го познах. Носеше разкошна черна мантия. На главата си имаше шапка с широки краища, украсена с черно перо.

— Хм! И в църквата ли остана?

— Да. Мога да добавя, че има един другар с него.

— Благодаря, Матео. Аз ще го почакам — каза Луала и отиде да застане по-близо до големия портал, където се сгуши до един стълб, настрана от другите просяци.

Големите органи свиреха вечерната служба, като техните звуци политаха навън приятни и тържествени.

Няколко жени излязоха. Старата просякиня разбра, че богослужението е завършило и не изпущаше от погледа си изходната врата.

Хората не закъсняха на тълпи да излизат от църквата.

Най-сетне Луала забеляза един висок красив мъж, който, както другаря си, носеше разкошна мантия с тъмен цвят и черна шапка.

Тя се опита да пресече тълпата, за да разгледа чужденеца и да се срещне с него.

Внезапно тя трепна. Старата гърбава жена, чиито очи бяха свикнали да виждат в полумрака, разпозна чертите на благородника, въпреки че той бе навел шапката над лицето си.

— О, Господи! — произнесе тя с учудване и със сключени ръце, като че ли се моли. — Това не е възможно.

Тя му прегради пътя и му протегна ръка.

— Имайте милост, сеньоре, подарете нещо — каза тя. Гласът замря на устните й.

— Последвайте ме, — отговори чужденецът с нисък глас, слизайки по перона, последван от приятеля си.

Луала тръгна, клатушкайки се между колоните, пробивайки си път между навалицата, за да достигне до двамата сеньори, които я очакваха настрана.

Първо тя се огледа изпитателно наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава и после се приближи до чужденеца.

— Света Богородице! Да вярвам ли на очите си? Не, не може да се лъжа. Това сте вие, сеньор Марино? Това сте вие, това сте вие — каза тя, обзета от неописуема радост.

— Тихо, Луала. Не изговаряйте името ми. Да, това съм аз! — отвърна Марино.

— О, вие сте посмели, благородни сеньоре — каза старата с изненада и страх едновременно. — Вие сте дошли във Венеция. Вие сте свободен?

При тия думи Луала хвърли изпитателен поглед върху другаря на Марино.

— Този човек е приятелят ми д’Артенай, един французин — каза Марино. — Можете да имате доверие в него, Луала. Той знае всичко! Къде живее Анунциата?

— В моята колиба, благороднико, в бедната ми колиба — отговори просякинята. — Уви, тя е болна, скъпата Анунциата.

— Болна?… Вие ме плашите, бабо! — извика Марино.

— Тя страда от силна треска, бедното създание. Не трябва нито да ви види, нито да знае, че сте тук, защото това би влошило положението й. Скъпата Анунциата! Тя жадува за вас с цялата си душа и говори непрекъснато за вас.

— Благодаря ви за тези думи! Вие ми доставяте голямо удоволствие, Луала — отговори Марино.

— И вие не сте — каза бедната, — вие не сте забравили за малкото съкровище. Изложили сте се на такива опасности, за да дойдете да я видите. Бог ще ви се отплати, господарю!

— Значи тя е така тежко болна, че не мога да й направя посещение, нито да я видя? — запита Марино загрижен.

— Надявам се, че тя скоро ще оздравее, но сега се намира в една криза, толкова тежка, че ме отчайва даже.

Старата жена започна да разказва накратко това, което се бе случило на острова на гробовете.

— Страхът и ужасът са причинили силната треска, от която страда — заключи тя. — Вие можете да я видите, благородни господарю, но тя не трябва да узнае за вашето присъствие. Елате с мене! Вие ще погледнете през моя малък прозорец и ще съгледате този прелестен ангел. Но, пазете се, благороднико, да не възбудите никакво подозрение. Навсякъде се реят шпионите на инквизицията! Не знаете ли какво се е случило с бедния Бертучио?

— Аз съм дошъл тука, за да го видя и да говоря с него!

— Уви! — изохка Луала. — Бедният стар Бертучио…

— Какво му се е случило? Хайде, говорете! — каза Марино развълнуван.

— Проклетите полицаи са го заловили и отвели в палата на дожовете — отговори старата жена. — Сега е затворен долу, зад непрозрачните стени.

— Как! — извика Маринели, когато вълнението го задави. — Той е паднал в ръцете на тия негодници?

— Успяваше дълго да им убягва и аз правех всичко възможно да му помагам! Но този път той е загубен. Не можа да му се помогне.

— Горко ми! Тайната на фаталната нощ ще загине заедно с него и не ще узная нищо! Д’Артенай, — каза той, обръщайки се към приятеля си, — старият Бертучио е оня верен служител на моя баща, за който съм ви говорил!

— Наш дълг е да го освободим! — извика младият и буен офицер.

— Уви, приятелю — каза Марино, — това е невъзможно! Вие не познавате могъществото и терора, които обкръжават палата! Вие не можете да му помогнете! Вие трябва да се пазите, денем и нощем, ако не желаете да паднете, заедно с този, който ви говори, във властта на Съвета на тримата!

— Но що да се прави — настоя д’Артенай, — той трябва да ви говори, трябва да научите това, което ви е нужно да знаете!

— Бертучио ми каза на ухото — прекъсна го Луала, — няколко думи, преди полицаите да го отведат.

— Кои са те…? — каза венецианецът.

— „Когато видите Марино“, ми прошепна той тайно, „кажете му, че това, което трябва да знае, е написано на каменните табла на малкия остров“. Точно такива бяха думите му. Аз ги бях втълпила в паметта си, господарю.

— Той е доверил своята тайна на скалите, където са го затворили! — извика Марино. — Този Бертучио е най-честният и най-съвестният човек, който е съществувал на земята.

— Той е истински човек — добави Луала.

— Уви! — извика Маринели мрачно и гневно. — Винаги престъплението и смъртта царят около нас! Когато аз придобия отново силата си, тия негодници ще изкупят с кръвта си своите безчислени престъпления. Те искат да убият един нещастен старец, който през целия си живот е носил едно благородно сърце, и никой не е в състояние да го спаси! Нека скалата всред морето да бъде нашето сборно място! Ние ще идем, д’Артенай, да узнаем тайната на камъните. Но, преди това, отведете ни, Луала. Желая да видя първо моята Анунциата!

— Следвайте ме на няколко крачки зад мене, така че никой да не ни забележи — каза старата жена. — Къде ще прекарате тази нощ?

— Лодката ни очаква близо до Пиацета. Ние ще се завърнем бързо на нашия кораб, който е хвърлил котва в Лидо.

— Пазете се от предатели, благороднико — повтори просякинята, — има ги навсякъде. Елате сега да видите вашето малко съкровище! Какво нещастие, че е болна.

Старицата се отправи към площада, последвана от Марино и д’Артенай.

Движението беше още оживено. Една разнообразна тълпа се движеше около тях. Но никой не ги разпозна под големите им шапки. Те минаха близо до палата, без да бъдат познати.

Марино Маринели почувства, че го обземат най-разнообразни чувства от сводовете и обширните зали, където някога управляваше неговият добър стар баща.

Сега Луиджи носеше пурпурната мантия, Луиджи, играчката на великия съвет, сляпото оръдие в чудовищната трагедия, разиграла се през оная коледна нощ.

Обаче, нямаше доказателство за виновността на своя брат. Само Бертучио, който бе видял всичко, можеше да му го даде.

Дали Луиджи, наистина, бе отговорен за всички извършени престъпления? Беше ли повдигнал ръка срещу баща си? Всички тия мисли не преставаха да безпокоят Марино. Едно единствено указание му оставаше. Надписите на острова можеха да му го доставят.

Двамата другари продължиха да вървят, като избягваха да говорят от страх да не бъдат познати и излязоха на една голяма и почти безлюдна улица.

Просякинята вървеше пред тях.

Никой не ги следваше. Никой във Венеция не подозираше, че Марино Маринели, каторжникът, се намираше в града.

Управителят на Тулон не бе съобщил на великия съвет за бягството на затворника. Той вярваше искрено, че цялото събитие е продиктувано от венецианското управление. В палата на дожовете си почиваха спокойно при мисълта, че незаконнороденият син на бившия дож бе завършил живота си, прикован за една галера, и че са се отървали завинаги от него.

Двамата господа наближиха колибата на просякинята, последната ги почака до вратата. Тя направи знак с ръка да не говорят и да се приближат, колкото е възможно по-тихо.

Д’Артенай застана на известно разстояние от къщата, за да наблюдава да не ги види някой, а Марино се приближи до малкото прозорче и погледна през него в голямата и единствена стая. Вътре бе тъмно.

Старата отвори тогава малката врата без шум и влезе в къщичката. Тя чу пресекливото дишане на болната, после се приближи до леглото й.

Анунциата бе отворила широко очите си. Изглеждаше, че не познава тая, която влезе.

Старата жена запали една лампа, поставена върху една малка масичка и отправи светлина към лицето на болната.

Марино можа да различи ясно чертите на Анунциата. Той я видя обхваната от силната треска и започна да се моли на небето да побърза с оздравяването на любимата му.

Старата просякиня коленичи до нейното легло, пипаше горящите й ръце, трескавото й чело и я мокреше със студена вода.

Очите на болната горяха в чуден блясък и устните й шепнеха полуразбираеми думи, между които можеше да се различи името на Марино. В своето трескаво състояние тя виждаше любимия си, разговаряше с него, без да подозира, че той действително е така близо до нея…

Марино бе привършил молитвата си. Той се оттегли от малкото прозорче и старата Луала отново дойде при него.

— Грижете се добре за Анунциата, гледайте да й спасите живота! Знаете колко я обичам, как жадувам да стане моя! Ето, вземете това!

И той й даде множество златни монети.

— Не за вашата отплата, нито за вашето злато пазя и се грижа за Анунциата! — каза Луала с тих глас.

— Аз не съм така бедна, както си мислите, благороднико. Имам достатъчно за нашето преживяване. Повярвайте ми, не й липсва нищо! Хайде, не губете надежда, заминете за далечното островче. Когато се завърнете, провидението ще й помогне да се повдигне и вие ще можете да говорите с нея.

— Поверявам щастието си във вашите ръце, Луала — каза Марино в заключение. — Довиждане!

Той се върна при д’Артенай и двамата изчезнаха в нощта. Старата просякиня се върна в колибата си.