Г. Тение
Мистериите на Венеция (25) (или Омраза и любов)

25. Освобождаването

Над каторгата и пристанището на Тулон се разнесоха топовните гърмежи, дадени от венецианския кораб в момента, когато вдигаше котва.

Фалие и другарите му изпращаха на коменданта на крепостта техния последен поздрав на тръгване.

Нощта вече се бе спуснала. Водата осветляваше с фантастичната си светлина водите на пристанището, когато гордият и красив кораб се отправи към открито море.

От крепостта се разнесоха оръдейни залпове, изпращайки на кораба прощален поздрав.

Благородниците, прави върху моста, гледаха с тържествуваща усмивка мрачните сгради на каторгата и крепостта. Те щяха да изиграят една смела шега на коменданта на Тулон, който сега хвърляше във въздуха граната, за да направи почести на тръгващите.

Негърът Горо, със скръстени на гърдите ръце, се усмихваше радостно и смигаше на Тонино, който седеше до него.

— Нощта ще бъде хубава и ясна — каза той полугласно. — О, хубава нощ, така дълго желана от Горо!

— Ти вярваш, че господарят ти те е видял и познал? — попита Тонино, докато хората от екипажа опъваха платната, за да може корабът, тласкан от вятъра, да напредва по-бързо.

Лицето на негъра засия.

— О, Горо има добри очи, твърде добри — каза той. Маса видя и позна Горо. Маса знае, че тази нощ определена…

Заповедите на Фалие са разнесоха от моста на кораба, който цепеше величествено спокойните и осветени от луната води.

Сега се забелязваха по-добре сградите на каторгата, докато тъмният силует на крепостта се заличаваше.

— Никой не подозира готвения удар! Синьор Оргосо наистина е приготвил добре всичко — каза Тонино похвално.

— Ако той беше закъснял, трябваше да се откажем от всяка надежда да освободим Маринели!

— Ще струва кръв, много кръв! — каза Горо с нисък глас.

— Но всички тук имат смелост и любов, за да спасят добрия сеньор Марино!

— Какво говориш за кръв? Аз, напротив, вярвам, че ние не ще водим никаква борба.

Негърът поклати глава замислено.

— Това е невъзможно! — каза той със слаб глас.

— Направил ли си някое обезпокоително откритие? — попита Тонино. — Хайде, кажи, Горо, обясни ни какво е то?

— Вчера вечер, нов офицер дойде на галерата, нов, млад офицер.

— Е, добре! Те ще бъдат двама вместо един. Какво те безпокои това?

— О, о, сеньор мисли, че Горо има страх.

— Не, не искам да кажа това. Зная добре, че не си страхливец. Учудвам се само, че те виждам изненадан.

— Младият офицер дойде сам на галерата в последния момент — отговори негърът.

— Това не доказва нищо.

— О, млад офицер видя мене в каторгата. Той пита Горо защо е направил такова дълго пътешествие.

— Каза ли това на сеньор Фалие?

Негърът направи утвърдителен знак, после, твърде зарадван, посочи с пръст морето.

— Хубава нощ — каза той — твърде ясна.

Той имаше право. Действително това бе една от ония великолепни нощи, с които се отличават южните френски брегове. Небето бе обсипано с безброй блещукащи звезди и водата на морето бе придобила нежни цветове с жълти, червени и зелени оттенъци.

Луната, почти пълен кръг, бе като царица всред звездите и изпращаше навсякъде приятната си светлина.

Вълните, малки и бързи, се гонеха и гребените им имаха сребристи оттенъци.

Корабът се отправи към Хиерските острови, за да достигне галерата.

Фалие и неговите приятели извадиха далекогледите си, за да наблюдават; Манжили и Граси се приближиха до кормилото да го управляват в решителния момент. Оргосо и Анафесто застанаха до куките на лявата страна на тримачтника, за да спрат кораба, когато стане нужно.

Те видяха, че последната завършваше своето нощно пътуване, описвайки грандиозни кръгове.

През това време Фалие повика хората и им каза последните си заповеди.

Оръжията бяха напълнени. Върху борда даже бяха поставени оръдия с цялата си външност, за да можеше, при нужда, да държат в респект екипажа на галерата, седем пъти по-многоброен.

Живо безпокойство вълнуваше малката група. Дали каторжникът, когото искаха да освободят, бе успял да препили оковите си? Подозираха ли на френския кораб какво се готви? Щеше ли да позволи екипажът му да освободят, без борба, Марино Маринели?

Горо, Тонино и Зани бяха получили заповеди от Фалие да стоят до оръдията със запалени фитили в ръка и да стрелят отначало напразно, а после, ако работата стане сериозна, да пълнят дулата с гранати.

Внезапно се разнесе залпът, чрез който галерата възвестяваше, че нейното пътуване е завършено. Венецианците очакваха този момент, за да се приближат до кораба на страданията, който изглеждаше край техния лек кораб като една гигантска черна маса.

Решителният час настъпваше. Всеки беше на поста си: едни приготвяха карабините си, други — сабите си. Оргосо и Анафесто стояха на куките за нападение на кораби.

Скоро се забеляза, че д’Артенай и комендантът на галерата следяха внимателно движенията на кораба.

С развълнуван глас Фалие даде команда да се доближат и маневрата бе изпълнена мигновено.

Едва офицерите можаха да направят обичайните поздрави, когато венецианците закачиха куките си на страната на френския кораб.

Внезапно един обезпокоителен шум се повдигна близо до двамата офицери. Преди д’Артенай да може да му се противопостави, Марино Маринели хвърли веригите си и стана прав на пейката, готов да се хвърли върху венецианския кораб.

Войниците стояха наредени на моста, без да мръднат, без да получат някаква заповед, толкова жестът на Марино бе бърз и неочакван.

Последният, без да се бави, прескочи пространството, което отделяше галерата от венецианския кораб, окуражаван от ентусиазираните викове на своите съотечественици.

При вида на венецианците, които се готвеха да откачат куките, д’Артенай и другият офицер си възвърнаха присъствието на духа и се опитаха да преследват каторжника върху чуждия кораб, за да го върнат жив или мъртъв.

Мостът на галерата стана театър на едно неописуемо безредие. Каторжниците изпускаха възторжени викове. Войниците развалиха редиците си и се опитаха да се впуснат след офицерите си.

Никой не забеляза, че Марино бе препилил двата пръстена на тежката си верига. Неговото бягство изглеждаше като някое чудо.

— Бог ни закриля, мои приятели! — извика той, обзет от радост. — Благодаря ви за вашата помощ!

Чувайки тия думи, д’Артенай вече не се съмняваше. Венецианците бяха съучастници на каторжника. Френският благородник се засили и скочи благополучно на моста на чуждия кораб, който се отстраняваше от галерата, но другият офицер не можа да скочи добре и падна във водата между двата кораба.

Една ужасна бъркотия последва.

Докато д’Артенай тичаше към Марино и Фалие, войниците от галерата се суетяха надясно и наляво, крещяха и не знаеха какво да правят.

Неколцина от тях побързаха да спасят офицера и му хвърлиха въжета. Други отидоха да вземат куки, за да закачат отново кораба с галерата и да дойдат на помощ на д’Артенай, останал сам всред неприятелите.

Тогава Марино се хвърли между Фалие и д’Артенай, който сигурно щеше да падне.

— Назад! — извика Марино. — Запазете му живота!

— Да, но само при едно условие: ако се предаде — отговори Фалие.

— Да не искаме от него невъзможното. Той не ще го направи никога… Но ние можем винаги да го обезоръжим и да го поставим на сигурно място.

При тия думи Марино се спусна към младия офицер, и Горо, който дойде на помощ на господаря си, можа да изтръгне сабята от д’Артенай и да го върже.

През това време войниците от галерата трябваше да изоставят своя офицер, който бе потънал отвесно. За нещастие те бяха успели отново да хвърлят куките върху тримачтника и да го приближат до арената на галерата.

Неколцина се приготвиха да стрелят, обаче, не сториха това веднага, понеже се страхуваха да не наранят д’Артенай, който се намираше всред венецианците.

— Командувайте на вашите хора да прекъснат изпращането ни и да се завърнат в Тулон — каза Фалие на д’Артенай, който скърцаше със зъби в безпомощна ярост. — Ние не желаем сражение. Постигнахме целта си с освобождаването на Маринели.

Едва Фалие бе произнесъл тия думи, когато множество войници изпразниха карабините си. Куршумите засвириха върху моста на тримачтника.

Д’Артенай не отговори нищо. Оргосо искаше да го удари с юмрук, но Марино го задържа, взе една сабя и напредна срещу войниците от галерата.

— Върнете се в Тулон — им извика той, — ние не искаме вашата смърт. Ние не искаме да сторим никакво зло на коменданта ви. Вярвайте ми, той ще се върне невредим на галерата ви!

Един от войниците, луд от ярост, взе на прицел Марино, докато множество от другарите му целеха Фалие и приятелите му.

Маринели прие тогава командуването на едно сражение, което бе станало неизбежно, и при което венецианците трябваше да премерят силите си със седем пъти по-многоброен неприятел.

— Оттук! — викна той на своите хора. — Прицелете се и повалете тази сган! Горо и Тонино, на оръдията!

Войниците, виждайки Марино да скача към тях, се опитаха да го застрелят, но движенията на венецианеца бяха мълниеносни.

Този ненараним герой под огъня на неприятеля скачаше от единия борд на другия, опитвайки се да пресече въжетата на куките.

— Не стреляйте! — викаше той на смаяните от подобна смелост войници — или ще бъдете мъртви! Аз мога да кажа само една дума и вие ще бъдете потопени заедно с вашата галера.

Французите отговориха с общ залп и поискаха да се хвърлят върху Марино. Един моряк от кораба бе убит; Анафесто също бе ранен с един куршум в рамото.

— Който ме обича, да ме последва! — извика Маринели, хвърляйки брадвата и спущайки се върху моста на галерата, последван от десетина венецианци, привлечени от неговия пример. Въжетата, който придържаха придържаха куките не бяха още прерязани.

Те напреднаха срещу неприятелите, които вече бяха обзети от страх и не можеха да стрелят с техните пушки. Започна се борба, тяло срещу тяло. Французите бяха многобройни, но нямаха началник.

— Върнете се! — викна Марино, нападайки със сабя в ръка най-близкия си противник. — Свалете оръжията си и никой не ще ви закачи!

Една част от войниците изглеждаха разположени да изпълнят това искане. Други, напротив, извадиха сабите си и започнаха да се защищават.

— Вашето предаване е вашето спасение! — повтори Марино. — Но ако се противопоставяте, вие и вашите офицери ще бъдете загубени.

— Чувате ли, другари? — каза на другарите си един едър войник. — Защо ще се пожертвуваме?

— Ако вие се върнете в Тулон — добави Маринели, — вашият комендант сам ще ви похвали, тъй като крал Хенрих е приятел на Венеция!

— Да бъде! Но можем ли да бъдем сигурни, че не ще потопите галерата? — попита същият едър войник.

— Вие имате думата ми! — отговори Марино. — Върнете се и аз ви обещавам, че животът ви ще бъде спасен!

— Ние сме съгласни! — казаха тогава войниците. — Понеже не можем да попречим на вашето бягство, но върнете поне нашия офицер!

— Ние ще запазим д’Артенай като заложник — отвърна Марино. — Предайте оръжието си в ръцете на Оргосо!

— Дайте ни един момент да размислим — казаха те, мърморейки.

Те бяха забелязали действително, че екипажът на тримачтника бе по-малоброен, отколкото предполагаха отначало.

— Нищо подобно — прекъсна го сухо Маринели. — Върнете се веднага или ние ще бъдем безмилостни.

Думите на героя произнесоха живо впечатление върху духа на противниците, още повече, че Фалие и другите рибари бяха скочили върху моста на галерата с пълни пушки.

В този момент, същият войник, който бе казал на другарите си, че няма защо да се жертвуват, хвърли на моста късата си сабя и една част от другарите му последваха неговия пример.

— Назад! — извика Маринели. — Долу оръжията! Или ще освободя от оковите им всички каторжници, които вие сте измъчвали, за да ми помогнат да ви победим.

Всички войници последваха примера, даден им от първите. Марино натовари двама от своите хора да съберат сабите и пушките.

— Вие трябва да бъдете благодарни за нашето великодушие — каза Маринели, напредвайки към средата на галерата. — Понеже вие ранихте тежко благородника Анафесто и убихте един от нашите приятели, ние можем справедливо да поискаме отплата, обаче искаме да докажем на управителя на Тулон, че не му желаем никакво зло! Върнете се в Тулон.

Щом оръжията на войниците бяха събрани на куп, Марино даде заповед да ги оставят на галерата, което не се понрави на Фалие и Оргосо.

— Обаче ние желаем да бъдем сигурни, че вие не ще подновите вашите неприятелски действия. Поради това ще намерите за справедливо, че ще ви отнемем всяко средство да сторите това!

При тия думи Фалие и Оргосо отправиха върху Марино Маринели, учуден поглед. Войниците мълчаливо се запитваха какво ли е това мистериозно решение.

— Понеже желаем да ви върнем, вас и оръжието ви, непокътнати на губернатора — продължи Марино, обръщайки се към обезоръжените войници, — вие ще извършите вашето обратно пътуване вързани. По такъв начин ние ще бъдем сигурни, че не ще подновите неприятелските действия и ще се върнете живи и здрави в Тулон. Без противоречие и без мърморене. Благодарете, че така си спасявате живота.

Войниците почувствуваха целия срам, който означаваше за тях тази мярка. Каторжниците можеха така да си играят с тях и да ги отнесат където си поискат.

— Привържете ги към мачтите и гредите! — изкомандува Маринели на другарите си! — Първият, който се възпротиви, ще бъде мъртъв!

Разлютени от гняв и безпомощност, нещастниците, обезоръжени, лишени от шеф, продължаваха да се подчиняват на волята на Марино.

Щом войниците бяха вързани към мачтите, въжетата и оградата на моста, венецианците се върнаха на техния тримачтник, след като дадоха заповед на каторжниците да гребат към Тулон.

Марино остана прав на края на борда и наблюдаваше дали каторжниците вземат права посока към пристанището, после се върна към своите приятели и им изказа благодарност от цялото си сърце.

Той забеляза, обаче, че техните поздравителни думи бяха изказани, при лошо настроение, с някакво недоволство от разигралите се събития.

Една част от рибарите, а така също и Фалие и Оргосо, бяха на мнение, че не трябва да се оказва милост на войниците от галерата, които бяха проляли кръвта на двама венецианци.

Марино предвиди техните страхове. Той разгледа раната на Анафесто, пренесе го в кабината и се върна при другарите си с добра новина: „Раната не представлява никаква опасност!“

Обаче недоволството на венецианците изглеждаше по-ясно изразено. Те искаха смъртта на д’Артенай, когото смятаха отговорен за сражението.

— Ако вие убиете този пленник — извика Марино, заставайки между спасителите си и д’Артенай, — вие все едно, че ще убиете и мене! Убиването на един пленник е подло убийство!

— Кой ви натовари с върховното командуване над нас? — прибавиха от всички страни.

Марино побледня. Той забеляза, че между тия, които бяха отричали да се присъединят към него, се бе породило несъгласие.

Но гневът му изчезна, когато помисли, че на всички тия хора дължи освобождението си.

— Вие имате право, другари — каза той. — Аз се поставих начело без вие да сте ме избрали да ви командувам. Но извинете грешката ми с голямото ми желание за свобода! Вие дойдохте да ме спасите от един неописуем позор и аз съм ви искрено признателен. Но д’Артенай, младият офицер, остава под мое покровителство! Той е изпълнил само дълга си! Аз съм, който го победих и който разполагам с неговата съдба.

— Ние не искаме да имаме около нас никакъв чужд шпионин — прекъснаха го грубо венецианците.

— Бъдете умен, Маринели — добави Оргосо с твърд глас. — Не се противопоставяйте на общото желание!

— Вие трябва да станете наш началник — извика някой от групата — понеже сте най-достоен да бъдете такъв, Марино Маринели, но отстранете този чужд офицер. Ние изискваме той да умре!

— Е, добре, аз ви повторих — заяви героят с треперещ глас, — че не искам да стана комендант с цената на едно убийство.

— Защо се тревожите толкова за мене, Маринели? — извика внезапно д’Артенай, който лежеше вързан на моста. — Задоволете желанието на тия хора! Убийте ме! Не очаквам нищо друго освен смърт!…

— Вие съдите лошо — каза Маринели — за мен и за хората от този кораб! Ние не сме нито ваши приятели, нито пирати. Театърът на нашите борби е другаде. Не сме никога обявявали война нито на вас, нито на управителя на Тулон. Единствената преследвана цел беше моето освобождение! Вашият живот е спасен и аз ей сега ще развържа вашите въжета, понеже галерата изчезна на хоризонта.

Казвайки това, Марино коленичи до д’Артенай и развърза въжетата, които стягаха ръцете му. Мърморенето стана още по-силно.

— Станете, д’Артенай! — извика смелият млад човек — и вие, и другите, чуйте ме! Никой не ме е избрал да бъда ваш водач. Но никой не ще ме принуди да извърша нещо против волята си! Този пленник ми принадлежи. Какво ще възразите?

— Вие може да разполагате с него по угодата си — му отговори един венецианец, — но трябва да му отнемете всяко средство да ни напакости. Ние нямаме доверие в него!

— Животът ви е спасен, д’Артенай — каза Маринели на младия французин, подавайки му десницата си.

Последният, дълбоко покъртен, стисна ръката на своя спасител.

— Вие ще се върнете в Тулон — добави Марино, — след като ние се отбием в някое пристанище. Дотогава вие ще останете с нас на кораба!

— Вие можете да разчитате — каза д’Артенай, — че когато се върна в Тулон, ще говоря за вашето великодушие.

— Аз поемем гаранцията за искреността на моя пленник — каза тогава Марино, обръщайки се към своите хора. — Ще възприемете ли сега моя начин на действие, ако ви обещая, че Франция не ще изпрати никакъв кораб да ни преследва?

Този въпрос изненада повечето от тях. Те погледнаха с учудване този благороден младеж, в чието лице имаше нещо геройско.

— Да — казаха те, — ако Маринели ни поведе, ние ще го слушаме.

— Какво желаете да правите? — попита Фалие съвсем учуден.

— Чуйте ме! Аз сам ще ви донеса от Тулон уверение за това, което ви изтъквам.

— От Тулон? — се разнесе от всички страни. — Вие, вие ще отидете в Тулон?

— Приемате ли ме за ваш началник и заклевате ли се в послушание до часа, когато ще донеса отговора?

— Да, да — му отговориха с ентусиазъм, — ние го искаме и ви се заклеваме.

— Позволете ми да запазя живота на този млад офицер и го задръжте на борда до моето завръщане!

— Да, ние ви обещаваме това.

— Колко сте смел, Маринели! — извикаха Оргосо и Граси. — Вие отивате към гибел, връщайки се в Тулон.

— Не се безпокойте, мои приятели. Готов съм да ви дам един обикновен пример за смелостта, на която съм способен, когато не нося оковите. Искам да отида в Тулон и ще проникна там. Марино Маринели не се страхува от нищо! Той ще ви докаже, че е способен да ви води.

— Вие смятате да се върнете на френския бряг? — запита Фалие, докато д’Артенай гледаше младия венецианец с възхищение. — Размислили ли сте добре, Маринели?

— Ние ще се приближим до някой пуст бряг — отговори Марино — и ще спуснем лодката в морето. Вие ще обикаляте наоколо, докато се върна. Никой не ще подозре присъствието ви в дъното на един залив толкова близо до Тулон. В случай, че решат да ви преследват, вие там ще бъдете на сигурно място! Хей, дежурния, вземете направление към брега! Призори ние ще бъдем до брега.

— Разкажете ни, прочее, този безумен план! — викнаха множество гласове.

— Отведете ме на брега, изисквам го! — отговори Маринели, без да се колебае.

Тогава д’Артенай пристъпи към него.

— Вземете ме с вас — помоли се той. — Искам да остана с вас, но не да ви защитавам, понеже вие нямате нужда от никого, но от любов, от възхищение към вас.

— Благодаря ви от все сърце — отговори Марино, стискайки сърдечно ръката на младия офицер, — но аз съжалявам, че трябва да ви кажа, че не мога да удовлетворя желанието ви. Трябва да отида в Тулон сам! Дайте ми други дрехи и отправете нашия кораб към брега. Аз искам само да зная това, което говорят и това, което решават в Тулон. Искам да прочета сам писмото, пратено от Венеция, и да имам доказателство за моето осъждане на смърт.

— Нека Бог те закриля, Марино Маринели! — извикаха ентусиазираните венецианци.