Г. Тение
Мистериите на Венеция (72) (или Омраза и любов)

29. Палатът на краля на острова

Марино и Анунциата прекараха на скалистия остров щастливите седмици на медения си месец.

Тяхното безоблачно щастие трая месец. И единият, и другият бяха щастливи.

Марино отвеждаше често жена си на верандата на двореца и двамата мечтаеха, притиснати един го друг, с поглед, зареян в безкрайното море.

Анунциата не гледаше прекрасните мраморни стълби, великолепните декорации на кралските апартаменти, мислеше само за Марино, за своя люби, който с нежност държеше ръката й, когато се връщаха от църква или се разхождаха край брега.

Когато кралят на острова бе зает с укрепването на острова и работеше непрекъснато за защитата, Анунциата посещаваше семействата на рибарите, войниците и колонистите, които бяха дали доверието си на Марино.

Тя даваше съвети на болните, правеше благодеяние на бедните, бе истински ангел-хранител на опечалените. Нейната милост бе непринудена и тя помагаше на всички.

Марино бе доволен, че има до себе си една жена с благородна и съчувстваща нещастните души.

Анунциата излизаше между народа и се държеше като между свои хора. Сегашното й положение не бе оставило никакъв отпечатък върху нейното природно благодушие.

Марино окуражаваше благотворителната й стойност и никога не й отказваше пари и подаръци.

Той се радваше да вижда как раздава на неговите перни служители и другари богатствата, които бе наследил от Мадреселва.

Съкровището на испанския благородник бе поставено в избите на палата.

Никакъв опит за кражба не бе станал.

Графът не изпитваше никакво недоверие.

Неговите партизани не мечтаеха за богатство, понеже не им липсваше нищо. Златото не предизвикваше никаква завист у тях, понеже нямаха случай да го видят.

Малкият остров бе истинско голямо семейство, една общност от мъже и жени с честни сърца и желание за работа.

Те засвидетелстваха лоялност на Марино и съпругата му.

Голямата победа, нанесена над Венеция и нейната могъща флота, бяха увеличили престижа на техния вожд. Той минаваше за приказен герой.

Щом се явеше между своите, гръм от френетични акламации се разнасяше наоколо.

Тълпяха се около него да целуват ръцете му, дрехите му. Той бе станал свръхестествено божество, идол.

Но повечето знаеха каква тежка грижа засенчваше радостта му и го занимаваше непрекъснато.

Най-сетне настъпи часът, когато Марино щеше да изпълни най-скъпия и най-грандиозния от плановете си.

Той искаше да узнае дали неговият нещастен баща е жив или загинал, ставайки жертва на жестокостта на инквизицията и измяната на благородниците.

Незнаещ още имената на тримата инквизитори, тримата, най-големи виновници от всички съветници и сенатори, чийто имена Бертучио бе издал на острова Санта Рока, той желаеше да тръгне за Венеция и да разкрие тази тайна.

Тогава той може да развърти меча на отмъщението и да накаже виновниците.

Предвиждайки всички опасности, които го заплашваха, той очакваше момента, когато трябваше да изпълни плана си.

Влюбеният мислеше за своята любима съпруга, която трябваше да напусне и да остави сама на острова Санта Рока, може би дълги дни, обзета от безпокойство.

Една борба вълнуваше душата му.

Сега той бе женен. Той трябваше да живее не само заради своя стар баща, но и за младата си съпруга. Сърцето му се разкъсваше между тия обични същества.

Но дългът надделя. Той трябваше да се върне лично в палата във Венеция и да помогне на сваления дож, своя стар баща.

Улиците на Венеция трябваше да почервенеят от реки от кръв.

Марино гледаше не без опасения на борбата, в която се хвърляше със затворени очи. Страдаше при мисълта, че може да бъде победен и убит.

* * *

Под прикритието на една тъмна нощ, няколко дни по-късно, една голяма лодка с платна се приближи до острова на Маринели. Идеше от континента и бе умело управлявана.

Можеха да се различат седнали в задната част, почти сгушени, двама мъже.

Единият държеше в ръка въжето и направляваше платната.

Внезапно той показа на своя другар запаления фар на Санта Рока.

— Какъв хубав водач, Хасан! — каза той, отмалял от светлините, които изпущаше фарът на острова.

— Ние трябва да насочим лодката надясно от фара! — отговори Сазим.

Двамата мъже, които не бяха други, а двамата черни роби на инквизицията, бяха получили от господарите си мисия да отидат да изследват крайбрежието на острова и ако могат, да слязат на него.

И единият, и другият знаеха разположението на сградите на острова и вътрешността на палата.

Те си разказаха един другиму това, което знаеха, и се радваха за добрата работа, която вече считаха за извършена.

— Дано не ни забележат като търсим съкровището на незаконнородения! — каза Хасан.

— Пътят, който води към избите, преминава през коридора за слугите. Трябва да минем през голямата зала в долния етаж — обясни другият.

Сазим прояви безпокойство, мислейки за смелия опит, който се готвеха да предприемат.

Хасан се показа по-безстрашен и потвърди, че никога не бил се чувствувал по-сигурен.

Обаче те не се стараеха да скриват един от друг колко опасен бе техният план.

— Къде ще се скрием през деня? — каза Сазим.

Хасан предложи да отидат към скалите и да потърсят някое пусто или гористо място.

— Денят скоро ще настъпи — каза той, — затова да побързаме да намерим някоя пещера или падина, където ще можем да си съставим нашия план.

Хасан трепна и съобщи:

— Един платноход.

Сазим се сниши в дъното на лодката, като че ли вярваше, че така опасността ще бъде избегната.

Хасан, по-смел, сви единственото платно на лодката, за да направи по-мъчно видимо присъствието на двамата негри.

Той се надяваше, че ще избегне неприятелския платноход, когато внезапно един вик се разнесе над водата.

Двамата негри бяха открити. Хасан последва примера на Сазим и се хвърли по корем в дъното на лодката, като остави да се подава над борда само главата му. Лодката се завъртя, движена от вълните.

— Хей, от лодката! — извикаха им с помощта на рупора.

— Кои сте вие? — повторно извика морякът.

— Двама негри, които искат да отидат при краля на острова! — отговори Хасан.

— Как? — извика човекът. — Горо с вас ли е? От Венеция ли идете?

— Горо изпрати негрите в Санта Рока — отговори Хасан. В същия момент, когато негърът произнесе тия думи, множество заповеди се чуха от мостика на платнохода.

Голямата лодка от борда се спусна в морето и въоръжени до зъби моряци заеха място в нея. Между тях се намираше и Оргосо, адмиралът на Маринели.

После даде заповед да хвърлят куката върху лодката, от страх да не му избягат двамата негодници.

Не можа да се сдържи и извика:

— Какъв добър лов!

Двамата негри бяха хванати. Те се чувстваха посрамени и не знаеха как да излязат от това положение.

— Намеренията на негрите са честни! — каза Сазим, приближавайки се до лодката на Оргосо. — Те носят известие за Маринели.

— Охо — възкликна иронично Оргосо. — Карманиола не е приятел на Маринели. Какво означава това?

— Милост, господарю! — проплака Хасан. — Милост! Негрите не са изпратени на острова от стария Карманиола, а от Горо!

Без да обръщат внимание на протестите им, моряците от Санта Рока грабнаха двамата негри и ги понесоха насила в своята лодка, където ги вързаха.

— Трябва да се разбере целта на идването ви! — извика Оргосо. — Ако се докаже, че намеренията ви са добри и честни, не ще ви бъде сторено никакво зло. Обаче, струва ми се, че намеренията ви са лоши. Вие сте смятали да шпионирате крайбрежието на острова, благодарение на нощната тъмнина, но стражата осуети опита ви. Познавам те, Хасан! Ти винаги си бил проклет негодник и вече си изпълнил много престъпни тайни поръчки на зловещия Карманиола!

— Към острова! — изкомандува Оргосо на моряците.

При тия думи, произнесени с ехтящ глас, лодката се понесе грациозно по водната повърхност под ритмичния тласък на осем тежки гребла.

Двамата негри лежаха на дъното на лодката, грижливо вързани.

Двамата не преставаха да се оплакват и да се позовават на важния характер на мисията си.

Те обвиняваха Оргосо, че ги бе посрещнал грубо и се оплакваха, че бяха повярвали на обещанието на Горо.

— Той ни увери — казаха те, — че двамата негри ще бъдат добре посрещнати… а ето, че ги арестуват без причина!

Но Оргосо бе недоверчив. Изтъкваният предлог от негрите му изглеждаше измислен.

— Вие лъжете — им каза той — и зле ще заплатите за деянията си! Но ако се установи, че сте изпратени от Горо, не се страхувайте за съдбата си! Вашите права и вашата свобода ще бъдат върнати.

— О — каза Сазим, — негрите не се страхуват никак. Те не се намират в ръцете на пирати.

Оргосо не можа да сдържи гнева си, чувайки негъра да произнася думата пирати.

— Знайте — викна им той, — че сте уловени в шпионаж и вашата дързост ми дава власт да ви накажа. Между Венеция и Санта Рока е обявена война, всеки, който се приближи към нашите постове, трябва да бъде третиран като неприятел. Радвайте се, че не ще ви обеся на плажа, без никакъв съд.

През това време лодката бе пристигнала на брега на Санта Рока. Робите поискаха да бъдат отведени при Маринели, но Оргосо им отговори, че графът се намира в открито море и ще се върне чак вечерта.

Щом малката група слезе на сушата, моряците получиха заповед да отведат двамата негри във вътрешността на острова и да ги хвърлят във затвора. Оргосо също отиде там, за да се увери, че мястото е сигурно. Той нямаше никакво доверие в думите на негрите. Бе решен да вземе всички необходими мерки за тяхното пазене.

Денят беше настъпил. Пленниците, които чувстваха съпротивата безполезна, се оставиха да бъдат поведени между крайбрежните скали по пътя, който водеше в центъра на острова. Моряците ги обсипваха с подигравки.

Дълбока досада бе изписана по лицето на Хасан и Сазим. С внимателни и безпокойни погледи те разглеждаха околното поле, като всеки съчиняваше планове и се надяваше да се измъкне от клопката, в която бяха попаднали. Не можеха вече да се преструват, но и не можеха да измислят нова хитрост.

Когато малката група пристигна пред палата на краля на острова, Оргосо вече бе взел необходимите мерки за затварянето на негрите. Той бе събудил бързо няколко слуги и ги бе накарал да отворят една празна и мрачна стая, която се намираше в избите на зданието.

Тая стая, с високи и дебели стени, бе лишена от всякакъв прозорец.

Скоро коридорите заехтяха от глухия шум на множество хора, напредващи с тежки стъпки. Двамата негри бяха поставени веднага в килията, където им бяха приготвени две легла. Донесоха на двамата по една стомна вода и една чиния супа, после вратата на затвора се хлопна зад тях, слугите се отдалечиха и един войник бе поставен на стража пред килията.

Оргосо отиде при Фалие и д’Артенай, уведоми ги за случката с двамата негри, после се върна на платнохода си и поднови своето наблюдение, което бе прекъснато от тази случка.

Сазим и Хасан размишляваха върху последиците от тяхното приключение. Докато часовоят се разхождаше с бавни и монотонни стъпки пред вратата на килията, затворниците разговаряха с нисък глас.

Те не губеха нито кураж, нито надежда.

— Да бъдем разумни — каза Хасан. — Да настояваме, че сме изпратени от Горо и те ще повярват!

— Да, Маринели ще се остави да го убедим! — отговори Сазим. — Той има добро сърце, благодушен е.

* * *

Графът изглеждаше изненадан, че тримата негри са се срещнали и са разговаряли помежду си.

— Да, Горо сам изпрати двамата негри! — настоя Хасан.

— Станете! — заповяда Маринели.

Двамата затворници заохкаха и се заоплакваха, че са несправедливо затворени и вързани.

— Ръцете на негрите са изтръпнали и те са без сили! — казаха те.

Маринели заповяда на слугите да ги отвържат. Освободени от въжетата, задържаните се изправиха и благодариха покорно на Маринели за добрината му.

Но героят остана недоверчив към засвидетелствуваната сервилност и им хвърли изпитателен поглед.

Той зададе първия си въпрос, в който личеше изненадата му.

— Обяснете ми — каза той — как сте могли да се срещнете с Горо, без да го издадете на вашия господар, стария Карманиола?

— Старецът дава на робите си камшични удари, вместо зекини! — казаха те. — Негрите не желаят вече да му служат. Какво ще спечелят, ако издадат Горо? Те са сигурни, че не ще получат нито една зекина в замяна. Напротив, великият сеньор Маринели е славен от цяла Венеция за неговото могъщество и за добрината му. Целият народ го обича и произнася името му с радост. Ах! Добрите господари са радост. Затова двамата негри дойдоха бързо при великия сеньор, когато Горо им говори за добрината на краля на моретата…

— Сазим, Хасан и Горо се срещнаха в Маламоко — каза той, — после заедно влязоха в „Чайката“ — прочутата кръчма в пристанището…

Внезапно той замлъкна и хвърли недоверчив поглед към двамата слуги, които стояха в дъното на стаята.

— Защо се колебаеш? — го запита Маринели. — Измисляш ли някоя нова лъжа или подготвяш някой дяволски план?

— Велики сеньор — отговори Хасан, — негрите имат да доверят на сеньора важни тайни. Те желаят да са сами с него.

Графът изпълни желанието на негрите и отпрати слугите.

Щом като останаха само тримата в стаята, Маринели се облегна на масата, скръсти ръцете си на гърдите и покани двамата затворници да говорят.

Те му разказаха разговорите си с Горо в „Чайката“, как весело се шегували и как пили за здравето на великодушния и благороден граф.

Но Маринели не се остави да го убедят.

Той запази недоверието си и се учудваше защо Горо не е дал на новите си приятели някакъв отличителен знак, за да може да се знае, че им се е доверил.

Струваше му се необяснимо, че Горо не ги е придружил.

Тогава двамата негри заявиха, че последният не бил достигнал още целта, която преследвал, но щял да успее скоро.

Марино си спомни тогава примера на Горо, който също предаде своите господари от палата на дожовете, за да премине на негова служба. Той не можеше да се сдържи да не изкаже пред двамата негри задоволството си от Горо. Смяташе го за най-верния си служител.

При тия думи двамата шпиони започнаха да го убеждават в своята преданост.

— Негрите очакват с нетърпение — каза Хасан — щото великият сеньор да бъде справедлив към тяхната честност. Единственото им желание е да подражават на Горо и да станат достойно за благоволението на сеньора!

Тия думи постигнаха резултат. Марино за момент показа нерешителност. Различни чувства вълнуваха душата му. Ту се чувстваше склонен да повярва на негрите и да последва съвета им, ту ставаше недоверчив и почваше да мисли, че е измамен от пратениците на зловещия съд. Най-сетне реши да постави двамата черни на изпитание.

— Каква е важната новина, която обещахте да ми съобщите?

— Победена Венеция — подзе Хасан — работи без почивка след поражението за възстановяване на силите си. Неуморимо усърдие владееше в палата на дожовете. Съдии и съветници съчиняваха планове, подготвяха отмъщение. Сега голямата новосформирана ескадра е готова. Тя е вече на път към острова. Ще пристигне скоро и ще започне безпощадна война. Нека сеньор да подготви отбраната.

— Двамата негри искат само да имат доверието на великия сеньор — каза Хасан с умолителен тон. — Нека само да ги вземе на своя служба. Това ще бъде най-голямата отплата, която те искат. Сеньор скоро ще види тяхното усърдие.

Графът отговори, че ще изпълни желанието им, но че иска да ги възнагради специално за мисията им.

Той се отправи към богато украсената си маса и отвори едно от чекмеджетата.

Взе две малки кожени кесии, пълни с пари.

Марино се готвеше да се обърне, за да предаде на двамата мними бегълци скъпоценните кесии, когато внезапно едната падна от ръцете му. Той се наведе да я вдигне…

Двамата негри се спогледаха. Хасан последва жеста на Марино и се наведе. През това време Сазим се отстрани на няколко крачки, постави ръка в пояса си и с един скок се намери зад гърба на Марино с вдигната нагоре кама, готов да го удари.

Но, по една чудна случайност, Маринели се изправи в момента, когато Сазим се готвеше да го промуши и хвана ръката на убиеца.

— Твоята подла хитрост не успя, юначе! — каза той, докато негърът безпомощно се гърчеше, стискан от силната ръка на графа. — Първото доказателство ми е достатъчно, за да ме убеди във вашата подлост!

Тогава Хасан се хвърли пред краката на Маринели и унизително запроси милост за своя другар.

— Нека великият сеньор да му прости! — замоли се той. — Алчността го е заслепила.

Вместо отговор, графът накара негъра да му донесе едно въже, което бе оставено в ъгъла на стаята.

После добави:

— При първото подозрително движение ще ви убия!

Робът изпълни заповедите треперещ. Той бавно се изправи и отиде да вземе въжето, хвърляйки неспокойни погледи към Марино. Трепереше при мисълта, че последният можеше да приведе заплахата в действие. Незаконнороденият действително държеше камата на Сазим готова за хвърляне и бе поставил ръка на сабята си.

Хасан се върна, както бе тръгнал, пълзящ, треперещ. Той подаде въжето на Марино. Графът първо върза здраво ръцете на Сазим, после и на Хасан.

В този момент се чуха гласове в коридора. Почти веднага Фалие и Оргосо влязоха в стаята.

— Галери са забелязани в открито море! — каза Оргосо, без никакво предисловие. — Тия подозрителни кораби не са други, а венецианските, които идат за нова обсадят.

Тогава Марино им разказа случката с двамата. Посочи им коленичилите роби и се възхити, не без ирония, от тактиката на своите противници.

— Уважаемият Съвет на Венеция — каза той, — се е надявал, че аз вече няма да ръководя битката при Санта Рока. Той е изпратил тия двама да ме убият!

Фалие и Оргосо направиха жестове на погнуса… Лукавството на зловещия съд им се представи с целия си ужас с цялата си подлост.

— Да се застрелят предателите! — извика Фалие гневно.

— Не, приятели, не! — заяви Марино спокойно. — Да изпратим обратно на техните господари верните им служители. Тяхното завръщане, без съмнение, ще бъде посрещнато радостно! Да ги оставим да предадат нашите комплименти на уважаемите съдии и управители.

После той заповяда на Оргосо да прекара едно въже около шиите на двамата негри и да ги отведе в лодката им.

— Ще ги настаните в дъното на лодката — каза той, — където ще ги привържете добре към пейката! Лодката оставете на произвола на вълните.