Матю Удринг Стоувър
Героите умират (97)

16.

— Каин се върна онлайн.

Колбърг скочи като хрътка, надушила дивеч.

— Колко време го нямаше?

— Един час и седем минути, Администратор.

— Идеално, идеално. — Той се наведе напред, стрелвайки с поглед сопитата; няколко часа по-рано те най-накрая бяха решили да седнат на столовете, които им беше осигурил. Никой от тях не помръдваше. Според него можеше просто да са заспали.

Екранът в Техническия център показваше вътрешността на желязната карета. Все още нямаше монологване. Каин разговаряше безцеремонно с един мъж, в когото Колбърг разпозна онзи тип Тоа Сител, херцога. В каретата имаше още двама мъже; те носеха униформите на дворцови рицари. Каин непрекъснато поглеждаше през решетките към пожарите и хората, тичащи напред-назад по улиците — някои бяха въоръжени, други кървяха, трети разнасяха сандъци, бъчви и стомни, четвърти се хвърляха разярени върху крадците, които се опитваха да им отмъкнат плячката.

— Чудесно — прошепна Колбърг. — Прекарват го право през центъра на бунта. Харесва ми… По дяволите, Каин, знаех си, че мога да разчитам на теб. Знаех си.

Колбърг се изсмя шумно при вида на изненадата и ужаса, които се изписаха по лицата на рицарите, когато белезниците на Каин паднаха на земята. Той измъкна отнякъде тънко острие, малък закривен нож, който опря в гърлото на херцога.

— Убийте го — изръмжа Тоа Сител. — Не мислете за мен. Не му позволявайте да се измъкне! Това е заповед!

— Да, действайте — каза им Каин. — И кой ще остане жив, за да може после да каже на Ма’елкот, че е било заповед? Да не мислите, че ще ви повярва? Отваряйте проклетата врата и се дръпнете настрани.

Дворцовите рицари не бяха в настроение да рискуват живота си. Те отвориха вратата и Каин повлече Тоа Сител към разбунтуваните улици. Рицарите, които яздеха отзад като охрана на каретата, се развикаха изненадано, когато ги забелязаха да се отдалечават, но и те не бяха настроени по-авантюристично от другарите си в клетката. Каин и заложникът му успяха да се шмугнат в близката уличка.

— Достатъчно далеч ли е? — попита тихо Тоа Сител.

— Да. На практика съм израснал тук. Никога няма да ме хванат.

— Добре.

Тоа Сител внезапно започна да се бори и да крещи. Изтръгна се от ръцете на Каин и започна да вика на рицарите. Каин го просна с един удар на земята. След това застана над херцога с вдигнат нож, достатъчно дълъг, за да го видят рицарите, които тичаха откъм каретата, после се обърна и се изгуби в червеникавите сенки на уличката.

Гледайки как Каин се промъква из обхванатия от бунт град, Колбърг се подсмихна на себе си. Всички обиди, намерението да унищожи Каин, тягостното присъствие на сопитата в кабината, всичко беше забравено. Това Приключение се очертаваше да е наистина впечатляващо.

Никоя част на Стария град не беше спокойна тази вечер; отвсякъде се носеха викове, звуци от борба и трясък на счупени стъкла и керамика. Каин определено умееше да сее раздори — това беше може би най-големият му талант. Той се промъкна покрай един склад, пред който построен в боен ред взвод редова пехота се опитваше да удържи тълпа от няколко стотици хвърлящи камъни граждани; още докато минаваше покрай тях, някой успя да подпали сградата, която взводът бе превърнал в свое укрепление.

Каин се шмугна в близката обществена тоалетна и изплаши до смърт клечащия вътре гражданин, когато с един силен ритник изби вратата на отходната шахта от пантите й. После се спусна надолу по стълбичката в шахтата и намери прикритата в основата й врата, която го отведе в пещерите под града. След секунда ровене из джобовете си извади запалката на Киърандел; потрепващото й пламъче му осигури достатъчно светлина, за да може да върви уверено напред.

Докато крачеше мълчаливо през пещерите, той разказваше на зрителите за случилото се, редувайки образите с обичайното си майсторство. Само че нещо в разказа му не беше наред. Колбърг се надигна напрегнато и наклони глава като шпаньол, заслуша се внимателно, опитвайки се да определи необичайния елемент. Усещаше се слабо напрежение, лека скованост… Ах, да, това беше.

Колбърг се усмихна доволно. Каин контролираше монологването си. Точно това причиняваше промяната. Сигурно полагаше повече усилия да не изтърси нещо, което да бъде разтълкувано погрешно, и това, разбира се, пречеше на обичайния му освободен асоциативен стил.

Колбърг се усмихна, въпреки лекия спад в качеството на развлечението — усмихна се, защото беше подплашил Каин. „От друга страна обаче — помисли си Администраторът, — той може и да крие някаква информация…“ Тази мисъл пък откъде му беше хрумнала? Колбърг отново се усмихна — това си беше, чисто и просто, параноята на професионалиста.

На няколко пъти в пещерите Каин забеляза отблясъците на огньове. Той заобиколи отдалече местата, където мърморенето на далечни гласове се сливаше с капенето на водата, която се процеждаше през варовика и се събираше в подземните басейни. Принуди се да пропълзи покрай няколко други такива места, защото заобикалянето им щеше да го отведе в непознати райони. В триизмерната плетеница от пещери под града всеки погрешен завой можеше да доведе до няколкочасово търсене на правилния път. Най-накрая се озова на мястото, към което се беше забързал. Около малък огън, стъкнат върху голата скала, седяха трима мъже, приличащи на просяци, и един, който носеше цветната ризница на рицар на Кант.

Те като че ли не се впечатлиха особено от появата на Каин. Той се представи и размени поредица от разпознавателни сигнали с тях, след което те му кимнаха да продължава по пътя си. Когато минаваше покрай тях, той каза тихо:

— По петите ми може да има неприятели. Пазете се. Няма да е зле дори да се махнете оттук.

Рицарят уверено се изправи на крака и отпусна ръка върху дръжката на меча си.

— Искаш ли да ги спра?

— Не. Не искам никой да пострада. Просто бъдете нащрек.

После се отдалечи и намери близката отходна шахта; изкатери се по стълбичката, мина през обществената тоалетна и се озова в озарения от пламъци нощен Индустриален парк.

Каин продължи да се движи в синьо-черните сенки, без да забавя ход. Пустите улици можеха в миг да се напълнят с крещящи, биещи се и плячкосващи тълпи. Когато се опита да се шмугне в една близка уличка, той бе посрещнат от двама мъже, които размахваха заплашително саби с широки остриета.

— Обяви се!

— Да обявя какво?

Острието на меча се доближи опасно близо до гърлото му.

— За императора ли си, или за проклетите актири?

— Лоялисти, а? Чака ви лоша нощ, момчета.

Докато лоялистът се опитваше да реши какво е имал предвид Каин, той се наведе напред, сграбчи го за китката и я изви, изтръгвайки меча от ръката му. Пренасяйки тежестта си на другия крак, той пресекна вика на другия мъж със силен ритник в челюстта. Инерцията от удара го накара да се завърти в пълен кръг, който завърши с разбиването на главата на първия мъж с плоското на собствения му меч. Острието потрепери в ръката му, без да се огъне — добро парче стомана.

— Ха — възкликна той, — никак не е зле.

Задържа меча вдигнат и докато повалените лоялисти събираха дъх, за да помолят за милост, той се шмугна в сумрачната уличка, отдалечавайки се от тях.

Каин се прокрадваше из улиците, избягваше проблемите и тълпите от всякакъв вид, и най-накрая стигна до неосветена сграда, която се стори смътно позната на Колбърг. Един бърз поглед към екрана с телеметрията му подсказа, че точно това е крайната му цел — нивото на адреналин в кръвта на Каин рязко се вдигна, а индикаторът на сърдечната му дейност навлезе в червената скала.

Вратата висеше на единствената си панта. Каин влезе и се изкачи по два пасажа тъмни стъпала.

Когато стигна най-горе, той тихичко повтори сигнала, който бе разменил с Поданиците в пещерите, и получи също толкова тих отговор откъм сенките. Каин пристъпи напред в коридора и се озова пред двама рицари.

— Величеството ме изпраща. Иска веднага да се върнете на стадиона.

Рицарите се спогледаха колебливо.

— Аз, ъъъ, не знам — каза единият от тях. — Трябваше да останем тук, докато Величеството лично не ни освободи.

— Малко е зает в момента. Може и да сте забелязали.

— Извинявай, бароне — обади се другият. — Той беше доста категоричен по този въпрос.

Каин въздъхна и разпери примирено ръце.

— Добре. Ето как стоят нещата. Трябва да поговоря с нашето момче Ламорак там вътре. Разговорът ще е от онези, на които няма да ви се иска да присъствате, схващате ли? Тръгвайте към стадиона и се престорете, че сте повярвали на фалшивото ми съобщение. Величеството ще разбере.

— Но, но според мен…

— Казвам ти, Величеството ще разбере. Той не би очаквал от вас да изгубите живота си тук — каза Каин и оголеният меч в ръката му потрепна многозначително. Изчака секунда, за да се убеди, че са го разбрали. — Схващате ли?

Двамата се спогледаха и очевидно решиха, че самоволното отлъчване е по-безопасното решение. Само че Колбърг вече не се интересуваше от тях.

„Ламорак — помисли си той със странно спокойствие, незнайно защо изпълнен със задоволство. — Това е тайната квартира в Индустриалния парк.“

Той стисна ръката си в юмрук и я протегна над бутона за извънредно прехвърляне; зловещата червена светлина се отрази върху топчестите му пръсти.

„Една погрешна стъпка, Каин. Само една — без значение дали няма да я направи някой друг. Ако Ламорак направи дори малък намек за признание, юмрукът ми ще се стовари като чук божий.“

Червеникавокафявите му устни потръпнаха при сравнението и той леко се размърда в стола на помощник-режисьора, настанявайки се по-удобно — само че не се получи. Сърбеше го цялото тяло; чувстваше се така, сякаш цели пълчища мравки пъплят по кожата му; не можеше да отпусне раменете си и да успокои бесния ритъм на сърцето си.

„Само още малко — каза си той. — Не остана много.“