Матю Удринг Стоувър
Героите умират (9)

3.

— Разбира се, че ще помогна — отсича мъжът. — Мислите ли, че искам жена ми и дъщерите ми да попаднат в ръцете на Котките?

Жена му потреперва; двете момичета не реагират, но те вероятно не са достатъчно големи, за да разбират какво означава това.

— Ни най-малко — казвам му аз с най-ослепителната си усмивка. Той веднага омеква. — Конос, няма нужда да ми обяснявате нищо, ако нямате желание, но се чудя как сте стигнали дотук. Бяхте обвинен преди четири дни — как още не са ви задържали? Всичко, което сметнете, че може да ми кажете, би ми помогнало да спася останалите. Разбирате ли?

Свивам крака под себе си и сядам на грапавия под. Конос хвърля нервни погледи към останалите в стаята, а аз следя очите му.

— Вие ми се доверявате — или поне достатъчно, за да ме повикате; а аз се доверявам на тези хора. Близнаците са избягали от гладиаторско училище. — Двама приличащи си мускулести младежи със златисти коси и очи, много по-стари от телата им, вяло точещи еднакви саби. — Може да не се съмнявате, че не изпитват особена любов към Империята. Талан е с обявена от Империята награда от сто рояла за главата й. — Жена, седнала в поза лотос на пода, с мускули, личащи си дори под свободната ленена туника и панталоните, и с теменужени очи, пробляскващи под ореола от платинени коси. — А за Ламорак, онзи там до прозореца, вероятно вече сте чували.

„Ламорак? — помисли си Хари, изненадан неприятно. Ламорак беше Актьор. — Кучи син! Знаех, че Карл и Шана са приятели, но… Боже! Колко далеч е стигнало това?“

Ламорак измърморва нещо под носа си и аз усещам концентрирането на магията в дланта му, от която изскача малко пламъче; той го поднася към стиснатата в устните му цигара от ритови листа и скоро откъм прозореца се разнася острата миризма на горящи билки.

Фука се — монологва Шана. — Не може да мине, без да използва магия, дори такава дребна, която вероятно не може да бъде усетена извън тази стая.

Монологването — незабележимите движения на езика и гръкляна, които превеждащият протокол трансформираше в наподобяващ мисли вътрешен монолог, обикновено изчезваше зад хипнотичната стена и ставаше неотличим от собственото мислене за директните зрители; без хипноза монологването беше почти толкова дразнещо, колкото несъвършеният превод на изкуствения интелект на западния диалект. Гласът на Палас-Шана непрестанно шептеше в ушите на Хари. Той се размърда в креслото, скърцайки със зъби, и си напомни, че този куб ще трае само дванайсет минути. За толкова кратко време би могъл да понесе всичко.

Ламорак намига и се извръща, за да продължи да наблюдава улицата, отпуснал едната си ръка върху обвитата с кожа, дълга длан и половина дръжка на меча си Косал. Съвършеният му профил се откроява на слънчевата светлина, която създава златен ореол около него, и както винаги аз не мога да не му се възхитя. С усилие отново съсредоточавам вниманието си към Конос.

— Аз не съм политик — казва Конос, като отмества мрежата от лицето си и избърсва устни с опакото на дланта си. — И никога не съм бил. Аз съм само един учен. Прекарал съм живота си в изследвания върху фундаменталната природа на магията — природата на реалността, защото нали знаете, те са едно и също нещо. Тази мрежа? Сребро, виждате ли? Среброто е почти идеален проводник на магическа сила — златото е още по-добър, но аз съм само един беден изследовател; всяко злато, което попадне в кесията ми, отива за изхранване на семейството ми. Разбирате ли, почти всички заредени амулети, плаващи стрелки, полюшващи се индикатори — всички тези търсещи инструменти — засичат характерната структура на аурата, излъчвана от търсените обекти — Обвивката, за която вие, адептите, обичате да говорите. Тези инструменти са заредени в края на краищата чрез контакт с нашите домове или личните ни вещи, които вибрират в своя уникална структура. Тази сребърна мрежа предпазва нашите аури от излъчване, прави ни невидими за такива инструменти и също така служи за прекрасна защита срещу внушения. Всъщност ако някой може да свърже мрежата с източник на сила, като например грифонов камък…

Той продължава да бърбори, но аз вече не чувам думите му заради възхищението от елегантността на идеята му.

Той е изобретил някакъв вариант на клетката на Фарадей; това означава, че е извършил някои съвсем начални научни изследвания. Предполага се, че местните не могат да прозрат нищо отвъд повърхността на непосредствения магически ефект. Нашите социолози твърдят от години, че използването на магията спира развитието на науката. От тази теория следва, че местните могат да блокират заклинанията само с помощта на други заклинания, вместо да използват предимствата на основния принцип, лежащ в основата на цял раздел от магията. Ха! Впечатлена съм.

И смятам да се сдобия с няколко от тези сребърни мрежи.

— … разбира се, без грифоновия камък те едва ли ще могат да предпазват срещу решителните усилия на могъщ магьосник — продължава Конос, — но за такива случаи разполагам с този малък приятел ето тук. — Той потупва заоблената лъскава кутия за свитъци, изработена от слонова кост, която се подава от кесията на колана му. — Написах сам това заклинание, казва се „Вечна забрава“. Това е най-могъщото краткотрайно заклинание, измисляно някога, но може да се използва само в краен случай…

— Да се надяваме, че ще успеете да минете без него — прекъсвам го аз. Нямаме време за друго дълго обяснение. — А сега ще ви помоля да свалите мрежите си. Само временно — бързам да добавя, когато той ахва в безмълвен протест. — От време на време Кралските очи опитват да ни изпращат шпиони…

— Аз не съм шпионин! Нима един шпионин би взел със себе си жена си и дъщерите си, докато изпълнява задълженията си?

— Не, не, не ме разбрахте. Знам, че вие сте добър и честен човек — лъжа го най-безочливо аз. — Не е там работата. Но има заклинания, които може да бъдат направени на човек и да го накарат да извърши предателство против волята си или да се свърже със сканиращи съзнания и да издаде местонахождението си. Трябва да ви огледам, за да се уверя, че не ви е направено някое от тези заклинания без ваше знание. Останалите, които са преследвани като вас, също чакат на мястото, където ще ви отведа; това е място, което съм обезопасила срещу всякакъв вид търсеща магия. Като ви проверявам, защитавам тях, както и нас самите.

Конос се обръща към жена си, тя го поглежда изплашено. Преди някой от тях да успее да каже нещо, Ламорак се обажда откъм прозореца:

— Проблем.

Незабавно се озовавам до него; зад гърба ми се чува шумолене — Талан и близнаците се изправят и се приготвят за битка.

Облятата със слънчева светлина улица отвън изглежда съвсем нормално — плътна редица от паянтови къщи, между тях — все още лепкава кал от дъждовете отпреди два дни. Движението е слабо, главно хора, вървящи пеша — наемни работници, тръгнали по дъсчения тротоар с надеждата да си намерят работа в Индустриалния парк оттатък Пътя на измамниците.

Мръщя се, чудейки се какво не е наред в тази картина. Тъкмо се каня да попитам Ламорак какво е видял, когато изведнъж осъзнавам, че въпросът е в това, какво не е видял. Нашите съгледвачи ги няма.

В края на алеята, където често намират укритие пияници, за да поспят, е пусто; на площадката, на която обикновено един дрипав прокажен се припича на слънцето, се мъдри блещукащо кърваво петно.

Сърцето ми замира. Това не е на добре.

— Как? — питам, настръхнала. — Как е възможно това? Как са успели да се доберат толкова близо?

Няма нужда да казвам кого имам предвид; и двамата знаем, че става въпрос за Сивите котки.

Ламорак поклаща глава и промърморва:

— Не знам, може би някакво заклинание. Нищичко не видях.

— Но аз би трябвало да почувствам колебания в Потока…

— Знаехме, че това ще се случи някой ден — казва той, като ме хваща за раменете и нежно ме обръща към себе си. Поглежда ме в очите с прекрасната си крива усмивка. — Когато се заемахме с тази работа, знаехме, че не можем винаги да печелим. Може би ще успея да им отвлека вниманието, така че да можеш да измъкнеш Конос и семейството му.

— Ламорак…

— Недей да спориш — казва той, затваряйки устата ми с устните си.

Целувката прободе Хари като с нож — не защото Палас позволи на Ламорак да я целуне, дори не защото това й хареса. А защото тя не беше изненадана — тя беше свикнала, това далеч не беше първата им целувка.

С някаква внезапна апатия Хари си помисли: „Ламорак чука жена ми.“

Публиката на Шана — всички директни, дори недиректните, които вземат кубове под наем — ще знаят това. Всичките ще го изпитат.

Хари почувства как сърцето в гърдите му се сви.

Нежно го отстранявам от себе си. Безразсъдният му героизъм ме трогва, независимо че е напразен — не бих пожертвала Ламорак току-така. Да оставим героизма за в краен случай. Обръщам се към останалите.

— Това са Котките — казвам им направо, без да ги щадя. Конос и жена му се вкопчват един в друг, а едно от момичетата започва да плаче — то вижда колко изплашени са родителите му и не му трябва да знае повече. — Те са хванали нашите съгледвачи. Това означава, че вече сме обкръжени и те идват, за да ни убият. Отворена съм за всякакви блестящи идеи.

Близнаците си разменят навъсени погледи, после свиват рамене и единият от тях — вероятно Дак, обикновено той говори — казва:

— Можем да удържим стаята и да се бием, докато Поданиците на Кант не ги нападнат.

Клатя глава.

— Поданиците още не са готови да се разкрият. Освен това при отсъствието на съгледвачите те дори няма да могат да ни намерят. Талан?

Тя се протяга като котка и изпуква кокалчетата на двете си ръце в бърза последователност.

— Какво би направил Каин?

Трепвам.

— Не би задавал глупави въпроси — сопвам се.

Талан е фанатична фенка на Каин — може би главната причина да е с мен е, защото се надява да го срещне някой ден. По някакъв начин сянката му продължава да смрачава живота ми. Сега разбирам защо ми е познат блясъкът в очите й — изглежда като Каин, когато сме били притиснати в ъгъла и животът ни е висял на косъм. Това са моментите, в които е бил най-близо до щастието.

От друга страна, знам какво би направил Каин — би атакувал. Би пробил линията им — в някое тясно кътче, където не могат да използват арбалетите си. Щеше да нанесе удара си и да изчезне като дим — но това би означавало почти сигурна смърт за Конос и семейството му, а защитаването им би ни забавило и би ни попречило да запазим самите себе си. Поглеждам към Ламорак, към величественото изражение на решителното му лице. Той чака отговора ми. Каин със сигурност не би пожертвал себе си, както предложи Ламорак, но той нямаше и да стои и да чака да му дам разрешение да действа.

Всички гледат в мен. За част от секунда ми се иска някой друг да може да вземе това решение.

— Добре — изричам мъчително. — Близнаците и аз ще успеем да удържим стаята. Ламорак, тръгвай на изток.

— По покривите?

Клатя глава.

— От къща в къща. Можеш да си проправяш път с Косал. Талан, върви на юг, по реката. Ако някой от двамата се измъкне, нека отиде на Медния стадион и да каже на…

— Мамка му! — въздъхва Ламорак. Отново поглежда през прозореца. — Мисля, че… Богове, това трябва да е Бърн.

— Граф Бърн? — пита Талан с пламнал поглед. — Самият той?

Притискам се към Ламорак и проследявам погледа — ето го, облегнал се нагло на сивата порутена стена от другата страна на улицата и пушещ ръчно свита цигара.

Хари почувства как на записа Палас я побиха тръпки, но това усещане веднага изчезна, заменено от собствената му ярост. „Бърн! — Хари инстинктивно сви юмруци и болезнено удари китката си в една от стойките на симкреслото. — Бърн, ти проклет лайнян кучи син, ако бях там… О, богове, о, богове, защо не съм там?“

Да, това е Бърн, разпознавам го веднага. Не носи графските си парцали, копринената си блуза и гамашите, които благодарение на него пак са на мода. Вместо това е с протрито и избеляло шевиотено облекло, което някога е било яркочервено, но сега е на бледи петна от лошо изпраната кръв. Тежкият му, леко извит меч се подава от ножница, закачена за широк колкото човешка длан кожен колан. Чертите на лицето му са толкова изсечени, че сякаш биха блеснали като метал на слънцето, ако не бяха начупени от зъбатата му усмивка.

Сърцето ми натежава; познавам го твърде добре. И което е по-лошо, той познава мен.

Това е неправилно, не бива да се поддавам на такива чувства… но точно сега ми се иска Каин да беше тук.

— Промяна в плановете — казвам бързо, обръщайки се към приятелите ми, за чийто живот съм отговорна. — Ламорак, ти и Талан вземете Конос и семейството му… — Посочвам южната стена на малкия апартамент. — Нататък и надолу. Аз и близнаците ще прикрием отстъплението.

Ламорак застива.

— Палас…

— Изпълнявай!

Той се колебае още секунда, а очите му водят безмълвен диалог с моите.

После улавя Косал за предпазителя, издърпва го от ножницата, хваща го за дръжката — и магията се активира. От тънкото жужене ме заболяват зъбите. Острието трепти като въздуха над нагрян от слънцето път и аз усещам как в него се концентрира Потокът.

Ламорак застава при южната стена и насочва Косал към нея, държейки го на равнището на главата си. После се обляга върху ефеса и Косал с лекота преминава през дървото, при това издаваният звук се приглушава. Ламорак прекарва меча по стената, очертавайки арка; не се опитва да реже дървото като с трион, а просто движи острието си като нож в сирене. С този меч би могъл да пробие стените на всички къщи до реката, ако се наложи. Би могъл да реже и камък или дори стомана, ако има достатъчно време.

А времето трябва да му го осигуря аз.

Долу на улицата Бърн прави някакъв жест. Мъже със сиви кожени елеци и панталони — униформата на Котките — изскачат от алеите и хукват към къщата, в която се намираме.

Поемам си дълбоко дъх, издишвам бавно, отново вдишвам. Ръцете ми неволно се плъзгат по дрехите ми, от джоб до джоб, от ножницата на меча до канията на ножа, проверявайки дали са на мястото си всичките гравирани камъни и сложните за използване слитъци от скъпоценни метали, жезлите и жиците, парченцата стъкло и вързопчетата с прах. През това време с помощта на дихателни упражнения задействам менталното си зрение.

Благодарение на него виждам, че Бърновата Обвивка — блещукащата аура от жизнена сила, която го обгражда — е също толкова голяма и ослепително ярка, колкото е при архимаговете. Потискам нарастващата си паника, която заплашва да ме лиши от менталното зрение.

Това е невъзможно; Бърн е воин, а не адепт. Той е обучен от монаси боец с мечове — той не владее магията. Никога не я е владял! Но сега…

Сега, през преплетените нишки от разноцветна светлина — както изглежда Потокът през менталното ми зрение — виждам още една нишка, сноп от енергия с дебелина, по-голяма от двата ми юмрука. Той не е нито усукан, нито заплетен, за разлика от сноповете от сурова енергия, и цветът му е яркочервен, като разтопена в пещ стомана. Потопен е в Обвивката на Бърн и се точи на югоизток. Изчезва в една от сградите, но тухлите и дървото не са пречка за Потока и аз осъзнавам какво се намира в тази посока. Този сноп от енергия е насочен към Стария град, към острова във Великия Чамбайген, който е сърце то на Анхана.

Този сноп от енергия извира от двореца „Колхари“.

Кучия син го захранват. Нищо че това е невъзможно — проклетият Ма’елкот го захранва! Това обяснява магическото наметало, което му е позволило да се отърве незабележимо от нашите съгледвачи, без да усетя — енергията за заклинанието му е дошла от далечина една миля, то изобщо не е черпило от местния Поток.

Докато всички тези мисли минават през съзнанието ми, едва не пропускам да забележа как Бърн протяга ръце към прозореца ми.

Отскачам назад. Цялата стена експлодира. Падам на пода и покривам очите си с ръка, за да ги предпазя от бушуващия огън, а с другата си ръка търся миниатюрния щит от шлифован кварц в джоба на гърдите си. Пръстите ми изтръпват, усещайки заряда му, и с менталното си зрение виждам решетката от светещи линии, пламнала върху повърхността му. Заставям тази картина да влезе в съзнанието ми и виждам как линиите запълват зеещата дупка в стената.

От нащърбения отвор струи слънчева светлина, пламъците облизват краищата му. Таванът, лишен от поддръжката на стената, хлътва, а на ръба на покрива от другата страна на улицата десет Котки вдигат арбалетите си и стрелят към мен.

Стрелите им прелитат през улицата и спират там, където по-рано беше стената, потрепвайки така, сякаш са се забили в дърво. Всъщност единственото, което ги задържа, е създаденият от мен въображаем щит, запълнил дупката. Четири Котки се плъзгат надолу от покрива по въжета — великолепно изпълнена маневра, която несъмнено би им позволила да проникнат грациозно в стаята през отвора на стената. Вместо това обаче те се удрят в Щита ми и отскачат, но обратната връзка е толкова чувствителна, че изстенвам, сякаш са ме измлатили в корема.

През менталното ми зрение Щитът ми изглежда като широка десет сантиметра матрица от златиста енергия; за всички останали е нещо като стъклена стена, която при допир напомня за вулканизирана гума. През кварцовата структура струи Потокът. Там има изобилие от енергия, така че мога да удържам Щита, докато виждам с менталното си зрение. Висящите на въжетата отвън Котки се удрят в Щита отново и аз пак изпитвам болка.

Поне Бърн не може да използва още някоя от онези огнени мълнии, без да изгори Котките. Без да бързам, се изправям на крака и се съсредоточавам върху задържането на Щита.

Поглеждам през рамо към арката, изрязана от Ламорак в стената, и виждам как Талан спуска по-малката от дъщерите на Конос през подобна дупка в пода. После тя вдига стиснатия си юмрук, давайки ми знак, че с тях всичко е наред, приканва ни да я последваме и с лекота скача през дупката.

Близнаците използват дъските, които Ламорак е изрязал от стената, за да залостят вратата към коридора — забита в пода кама служи, за да придържа дъските, чиито ръбове подпират дръжката на вратата. Това би трябвало да задържи Котките за няколко секунди, но не повече.

— Хайде, по-бързо, по-бързо, по-бързо!

Започвам да викам. Искам да напусна стаята, да се отдръпна зад отвора и да преместя Щита, така че да стига от външната повредена стена до изрязаната арка, защото не е по силите ми да удържам едновременно вратата и външната стена.

Близнаците едва са успели да сложат и последната дъска, когато вратата и стената около нея експлодират; двамата прелитат през стаята под дъжд от отломки. Помещението се изпълва със задушлив дим, а откъм коридора през дупката започват да се изливат Котки.

Те веднага влизат в бой.

Елеците, които носят, са подсилени с метални жици, но това е единствената им защита, ако не се смятат акробатската им ловкост и шокиращата скорост на движенията им. Те са най-ефективни, когато се бият на малки групи в открити пространства. Именно затова съм избрала за битката ни най-тесните стаи, които са налични. Но това може и да не е достатъчно.

От външния коридор като камбана прозвучава гласът на Бърн:

— Хванете адепта! Искам го жив!

Двамата близнаци кървят, опитват се да се изправят. Най-предният от Котките се хвърля към тях и си плаща за това — Джак е извадил меча си и пронизва гърлото на Котката. Ударът на Котката събаря отново Джак по гръб и надигналият се на едно коляно Дак го прикрива. Не поглеждам повече към тях, защото си имам свои собствени проблеми.

Към мен се хвърлят две Котки. Зарязвам Щита си — при това меле четири Котки повече нямат особено значение — и вадя от калъфа на лявата си китка дългия колкото пръст гръмотевичен жезъл. Едва ми стига времето да го активирам чрез докосване с моята Обвивка. От върха му изригва светлинен лъч, който пронизва крака на един от скочилите Котки. Той се сгромолясва на земята, но следващият ме помита като бик и ме запраща към стената.

Той избива жезъла от ръката ми с плоското на меча си и ме трясва с ефеса по главата. Успявам да се отдръпна достатъчно, че да избегна фрактура на черепа, но ми излизат свитки пред очите. Котката ме приковава с рамото си към стената, допира върха на меча си към гърлото ми и изръмжава:

— Е, мръсна предателко, какво ще направиш?

Самоувереността му е напълно оправдана — повечето адепти са безпомощни в близък бой, а аз съм дребна, крехка жена, която явно не представлява физическа заплаха. От друга страна, за няколко години брак с човека, смятан за най-добрия ръкопашен боец, не може да не научиш това-онова.

Прехапвам езика си и устата ми се изпълва със слюнка. Поемам си дълбоко дъх и се изплювам в очите му.

Той само примигва — но това е напълно достатъчно. За мига, в който очите му остават отворени, вдигам крак, слагам ръба на ботуша си на капачката на коляното му и натискам надолу. Капачката рязко се измъква от гнездото си и сухожилията му се късат. Болката е ужасна и докато той се чуди дали първо да извика и после да ме прободе, или обратното, се изплъзвам изпод рамото му и отскачам надалече. Не е способен да ме догони.

Близнаците вече са на крака и се бият гръб до гръб; те дишат тежко и кървят, но пет Котки лежат на пода около тях и животът им гасне. Дак и Джак са израснали в гладиаторско училище, те се сражават като екип от шестгодишна възраст; в близкия бой в тясно пространство са просто непобедими.

Но сега Котките се стараят да се отдалечат от дупката във външната стена, като по този начин искат да оставят братята изложени на арбалетен обстрел от другата страна на улицата — и в този момент забелязват, че съм се изплъзнала от колегата им.

Отнема ми секунда да си върна менталното зрение; Обвивките им затрептяват около тях и Потокът бавно изпълва стаята. Пръстите ми напипват в кесията на колана ми голяма колкото медна монета дрънкулка — подобна на детските хартиени въртележки, но покрита с платина и злато. Магическият образ на заклинанието, което съм й направила, свети в зелено. Този образ изпълва съзнанието ми, вдигам въртележката към устните си и духвам.

Образът се разширява пред очите ми и покрива Обвивката ми, после достига разбитите дъски и цепеници, пръснати по пода, чиито мънички посърнали Обвивки отразяват живота, който някога е текъл в тях. Отнема ми само секунда да свържа образа на въртележката с немощните Обвивки на дъските и да установя индуцирано единство между тях и крилата на въртележката. Дъските се вдигат във въздуха и когато отново духам във въртележката, те се завъртат.

Завъртат се бързо.

Въртят се като перки, като циркуляри; размахвам въртележката във въздуха, карайки я да се движи все по-бързо и по-бързо, и дъските се въртят с нейната скорост. Връзката им с въртележката ще поддържа въртенето им; сега мога да използвам собствената си Обвивка, за да контролирам посоката на полета им.

Запращам ги към Котките. Ревът на въртящите се дъски се смесва с виковете на ужас и болка на Котките; най-големите дъски удрят със съкрушителна сила, а дори и най-малките тресчици са способни да пуснат кръв.

— Отстъпвайте, идиоти! Назад! — реве Бърн откъм сигурното си укритие в коридора.

Котките се хвърлят към зеещата дупка на мястото на вратата и аз изпращам част от ревящите дъски подир тях. Другата част хвърлям към покрива от другата страна на улицата, за да прикрият оттеглянето на близнаците от арбалетния обстрел. За една безумна секунда започвам да вярвам, че наистина ще се измъкнем.

Ударите на арбалетните стрели почти не се чуват през грохота на въртящите се дъски. Само две от стрелите си пробиват път през облака от дърва, но едната от тях се забива в пищяла на Дак. Накрайниците на стрелите се състоят от около двеста и петдесет грама кована стомана и удрят със силата на ковашки чук. Пищялът на Дак се разтрошава и той полита надолу с крясък, вкопчвайки се в раменете на брат си. Джак се обръща, за да го хване за ръката и да го подкрепи, и точно в този момент Бърн връхлита в стаята като окървавена мълния.

Той се премята акробатично и скача на крака с меч в ръката. Трескаво променям посоката на летене на дървата, но вече е късно — Бърн се завърта и острието му съсича Дак през врата още преди раненият близнак да разбере, че в стаята има нов нападател. Главата на Дак се стоварва тежко напред, оплисквайки с кръв лицето на другия близнак; Джак изревава и се опитва да се освободи от тялото на брат си, за да измъкне меча си. Но Бърн вече е успял да промени посоката на своя и нанася обратен удар над лакътя си. Острието се врязва в отворената уста на Джак и излиза през тила му.

Само за секунда Бърн успява да убие двама от най-големите майстори на меча в Империята, след което изрича:

— Щит. Личен.

Когато фучащите дъски най-накрая политат към него, той вече е обгърнат от сфера от полутвърдо стъкло. Дъските се удрят безсилно в нея.

— Ще ти се наложи да направиш нещо повече от това — казва той.

Оставайки във вътрешността на сферата, той размахва меча си, хвърляйки пръски кръв встрани, и се усмихва.

Не му отговарям; вместо това запращам дъските в коридора, към Котките, след което разбивам въртележката в стената, надявайки се, че дървата ще се разпаднат на заслепяващ облак от отломки и прах. Котките отговарят с хор от крясъци.

Бърн ме поглежда навъсено, но след това лицето му се прояснява.

— Палас! — изрича той с доволна усмивка — познал ме е. — Това си ти! Да си го начукам, ако това не е Палас Рил! Означава ли това, че Каин е с теб? Не, не, нямаше нужда да питам. Ако беше тук, щеше да е в краката ти като кученце.

Отстъпвам през дупката към съседната стая, а Бърн настъпва към мен.

— Означава ли това, че си сама? Това… това ти ли си? Ти ли си Смешника Саймън^[1]? Ти? Омразният Смешника Саймън, неуловимият таралеж в гащите на Анханския лъв, е шибаната Палас Рил? Да си го начукам като на девствена коза! — Той облизва устните си. — Мечтаех си да те срещна отново — казва, а гласът му става плътен и мазен. — Имам планове за теб, Палас. Кой знае? Може дори да ти харесат. Ако ти допаднат достатъчно, може и да ги преживееш.

Държа си езика зад зъбите и продължавам да отстъпвам — колкото по-дълго Бърн бърбори, толкова повече ще се отдалечат Ламорак, Талан и семейство Конос.

Усмивката му става още по-широка.

— Може да е забавно да те оставя жива. Така ще можеш да разкажеш на Каин за нещата, които ще ти направя.

Поклащам глава.

— Нищо няма да се получи, Бърн. Аз и Каин се разделихме. Него не го е грижа какво се случва с мен.

Той кима разсъдливо.

— Добре. Тогава просто ще си доставя удоволствие.

— Първо ме хвани!

Отново се заемам с дихателни упражнения и си възвръщам менталното зрение. Пръстите ми започват да търсят шнурчето на висящата на колана ми кесия.

— Вече съм те хванал — изсумтява той.

Лъскавият кестен в ръката ми започва да дими и когато активирам заклинанието, от него се освобождава голяма струя от Потока. Бърн вижда дима и ме поглежда със съжаление.

— Не се иска голям ум, за да си добър магьосник. Но не мога да повярвам, че си чак толкова глупава, че да се надяваш да ми навредиш. Моят Щит се захранва от Ма’елкот, тъпа пачавро! Нищо не може да ти помогне да го пробиеш.

Без да му отговоря, хвърлям кестена в краката му, сякаш е топче за игра. Не успявам да се въздържа от евтиното позиране в стил Каин, защото в кръвта ми има много адреналин и все още не вярвам напълно, че ще умра тук.

— До скоро — казвам му и скачам през дупката.

Зад гърба ми кестенът се взривява със сила, която разбива пода и отхвърля Бърн с все Щита му през отвора в стената.

Ние сме едва на третия стаж; падането му на улицата не може да го убие, но не е изключено да му строши някоя друга кост и здравата да го поразтърси. А дупката в пода ще забави Котките. Поне така се надявам.

Приземявам се в долния апартамент и застивам — чува се жално скимтене изпод леглото в ъгъла. Някой клетник, събудил се от суматохата, експлозиите и хората, изникнали откъм тавана. Свивам рамене — под леглото е на не по-опасно място, отколкото навсякъде другаде в сградата.

Отнема ми само три секунди да премина през три дупки в стените и да се присъединя към останалите. Ламорак пробива стената към следващата стая в южна посока, но работата не му спори — от завързаната му на конска опашка коса се стича пот. Талан, която му пази гърба, ми кима.

— Къде са близнаците?

— Мъртви са.

Обръщам се към дупката, през която съм дошла, и вадя от джоба си още един кварцов Щит.

— Мъртви? — Талан звучи смаяно. — И двамата?

Не й отговарям, докато новият Щит не затваря дупката, но в този момент Котките се посипват от тавана в най-далечната стая и хукват към нас с мечове в ръце.

— Да — отговарям аз. — Те ни подариха малко време. Нека да не го пилеем напразно.

Двете дъщери на Конос се притискат към майка си, хлипайки беззвучно. Той клати глава отчаяно.

— Трябваше да се предам. Трябваше да се оставя да ме хванат. Аз докарах всичко това на главите ни…

— Млъквай! — казвам му. — Все още сме живи и се надяваме да ни измъкнем оттук. Всички ви. Ламорак, много ли остава?

Жилите върху врата на Ламорак се издуват, докато води Конос през тухлите към долния край на едната страна на арката.

— Трийсет секунди — казва той хрипливо, с усилие.

— Направи ги петнайсет. Нямам повече Щитове и не знам колко ще мога да издържа срещу Бърн.

Котките ритат с ботуши Щита ми и го удрят с мечове, от обратната връзка ми се завива свят. От съседната стая на апартамента се разнася грохот от трошене на дърво — Котките са намерили входната врата.

Талан изважда два дълги ножа и ме приветства с мрачна усмивка.

— Мисля, че те ме викат.

— Талан… — започвам аз, но тя изчезва в съседната стая.

Ненапразно Каин е неин идол — по време на битка тя се превръща в берсерк, в машина, състояща се от крака, юмруци и остриета. Виковете на страх и болка, които се разнасят от съседната стая, потвърждават, че Котките не са били подготвени за появата й. Улавям се, че се моля да успее да убие повечко от тях, преди да я повалят.

Ламорак издърпва Косал от стената и изригва центъра на арката. Тя се срутва в облак от прах, а той помага на семейство Конос да излязат през дупката. После ме хваща за ръката и ме привлича към себе си.

— Няма нужда от повече рязане — тичайте право по коридора, после по алеята — тя завива към реката. Тръгвай!

— Ламорак, те ще те убият…

Той свива рамене.

— Или мен, или теб. Ти можеш да измъкнеш сама семейство Конос. Аз може и да не успея. — Той докосва пробитата стена с Косал. — Ала мога да удържа тази дупка за много, много дълго време. Ако се доберете до Поданиците, ще ми изпратиш помощ.

Понечвам да протестирам, но в Щита ми се удря вълна от пламък и от болката ми причернява пред очите.

Бърн идва.

Коленете ми омекват и Ламорак ме избутва през дупката.

— Повярвай ми, не исках да стане така — каза той. — Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук…

— Ще си платиш? Ламорак…

Но той вече ми е обърнал гръб и раменете му изпълват арката. Чувам пеенето на Косал, докато съсича стомана и плът.

— Тръгвай!

Конос и жена му — внезапно установявам, че дори не знам името й — ме чакат, за да ги поведа.

— Вземайте момичетата в ръце! — нареждам аз. — Сега ще трябва да бягаме.

Всеки вдига по една от дъщерите си и те тръгват след мен. А аз тичам през стаите и изскачам в някакъв празен коридор. Той е дълъг и прав, с множество врати. Прозорецът в далечния му край блести на слънчевата светлина, сякаш обещавайки спасение. Хукваме с всичка сила.

Достигам до прозореца и поглеждам към алеята отдолу.

Тя е пълна с Котки.

Има поне десет от тях — две групи по петима, покриващи видимите изходи от алеята. Десет Котки, а на мен не ми е останал никой, с който да се бием срещу тях.

Конос забелязва изражението ми.

— Какво? Какво има? Те са там, о, богове, там са.

— Още сме живи.

Бъркам във вътрешния джоб на туниката си и изваждам сребърен ключ. За секунда призовавам менталното си зрение и извиквам в съзнанието си светещите символи. Мушкам ключа в ключалката на най-близката врата и я отключвам с рязко изщракване. Избутвам всички вътре.

Там има две стаи — и те са празни, слава на боговете.

— Добре — казвам. — Имаме няколко секунди, за да решим какво да правим. Тъй като не използвам магия, не могат да засекат, че сме тук, докато не започнат да отварят вратите една по една.

— Не можете ли… не можете ли… — заеква жената на Конос, обаждайки се за първи път. — Не можете ли да ни направите невидими или нещо такова?

— Не ставай глупава — изрича Конос строго. — Наметалото за невидимост не може да работи без магия. А ако използваме Потока, всеки прибор ще може да ни засече.

— Но може би Наметалото — казвам аз — в комбинация с мощна защита против сканиране…

Той се опулва.

— Дай ми свитъка си!

— Но…

По коридора отвън се чува тропането на ботуши. Това означава, че Ламорак вече е убит. Когато осъзнавам това, спирам да дишам и очите ми започват да се пълнят със сълзи. Имам чувството, че са забили в гърдите ми нагорещен нож, и дори не мога да мисля от болка.

Яростно избърсвам сълзите от лицето си. Ще имам време да плача за него по-късно, ако оцелея достатъчно дълго.

Хващам Конос за туниката и рязко дърпам лицето му към себе си.

— Дай ми го.

Без да изчакам отговора му, издърпвам кутията за свитъци от колана му. Блъскам Конос и той отстъпва, препъвайки се, а аз отвивам кокаления капак и изтърсвам свитъка върху дланта си.

— Но аз не съм сигурен, че това е…

— Имаш ли по-добра идея?

Разгръщам омасления пергамент; знаците върху него са изписани със златно мастило и веднага се отпечатват в мозъка ми. Едва успявам да призова менталното си зрение и да отворя Обвивката си, преди тайнственото заклинание да започне да се лее от устата ми.

Думите звънят във въздуха, и после вече нямаше светлина, нямаше звуци, нямаше я Палас; имаше го само Хари Майкълсън, седнал в симкреслото на управителя Колбърг. От косата му се лееше пот, екраните пред очите му вече бяха празни и всичко, което чуваше, беше хрипливото си дишане и блъскането на сърцето под ребрата си.