Матю Удринг Стоувър
Героите умират (12)

6.

Хълцащите стонове зад вратата се превърнаха в агонизиращи писъци с неумолимата последователност на приливни вълни.

Негова милост достопочтеният Тоа Сител, имперски херцог по Обществения ред, седна на ръба на удобното кресло в преддверието, облегна лакти на коленете си, сплете пръсти и погледна към новоизпечения граф Бърн с невъзмутимо презрение. Опита се да игнорира писъците, които се разнасяха от задната стая; ако не беше успял да намери жертвено агне, сега самият той щеше да пищи.

Тоа Сител огледа Бърн — от гъстата грива на платиненорусата му коса до меката кожа на изцапаните със засъхнала кръв ботуши, и се опита да си представи какви ли мисли се въртят в главата му, докато двамата стояха пред Желязната стая в очакване на присъдата на Ма’елкот. Граф Бърн се беше изправил до красивия стъклен прозорец, който заемаше цялата стена на преддверието, и предъвкваше нокътя на палеца си, докато погледът му се рееше над Анхана.

Херцогът имаше изключително живо и детайлно въображение, което обаче се отличаваше с голяма прозаичност; беше се научил да не се поддава на фантазиите. Той можеше ясно да си представи какво вижда Бърн през прозореца.

От удобната за наблюдение позиция в Сумрачната кула на двореца „Колхари“ се разкриваше чудесна гледка към финансовия район в западния край на острова, където се намираше Старият град, наподобяващ някой от макетите на Ма’елкот — бароков и декоративен, облян в пламъците на залязващото слънце. Малко преди залеза ленивите вълни на Великия Чамбайген щяха да заискрят, правейки невидими боклука и човешките отпадъци, изливащи се от Анхана, и слънцето щеше да позлати всеобхватните противокорабни мрежи от тежки вериги, които се простираха през коритото на реката от северозападния и югоизточния гарнизон до Първата кула в най-западния край на острова. Огньовете на Брега на простолюдието на юг от Града на пришълците щяха да проблясват като звезди в ясна нощ, посрещайки тълпите от работещите нехора и полухора, просяците и уличните търговци, които щяха да се струпат пред Моста на рицарите, за да изпреварят вечерния час. След залез-слънце само чистокръвните биваха допускани на главния остров.

Тоа Сител подозираше, че мислите на Бърн се реят на изток, където подобна тълпа прекосяваше Моста на глупците към Пътя на измамниците, минаващ между Лабиринта и Индустриалния парк. Онези, които имаха пари, щяха да се запътят наляво, към мрачните си къщурки, наблъскани между фабриките; а безпаричните щяха да тръгнат надясно, за да си опитат късмета по улиците на Лабиринта.

Точно в Лабиринта Смешника Саймън беше успял да им се изплъзне за пореден път и никой от тях нямаше представа как бе го направил.

Челюстните мускули на Бърн изпъкнаха и той стисна ножницата на меча си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Тоа Сител не го беше виждал досега да носи точно този меч. Оръжието бе по-дълго от обичайния за Бърн стил и доста по-широко, и мъжът го носеше препасано през гърба, като дръжката му стърчеше над лявото му рамо. Обичайният му отпуснат, спокоен вид отсъстваше и Тоа Сител се досети, че графът всъщност е уплашен. В това нямаше нищо изненадващо и Тоа Сител не можеше да го обвинява. И двамата имаха достатъчно основателна причина да се страхуват.

Бърн все още бе облечен с окървавените дрехи, които бе носил пял ден, докато траеше изтощителното търсене, така и не довело до резултат. Кръвта, засъхнала в безформени петна на гърдите му, принадлежеше най-вече на онзи досаден гладиатор, чийто врат бе прерязал в жилището, макар известно количество от нея да бе изтекло от раните на неговите Котки.

За съжаление, самият той се беше отървал без драскотина.

— Не обичам да ме зяпат.

Бърн продължаваше да гледа през прозореца, а в тона му, който по принцип си беше сприхав, прозвуча опасна нотка.

Тоа Сител сви рамене.

— Извинявайте — изрече той с равен глас.

— Дръжте си очите по-далеч от мен, ако искате да ги запазите на лицето си.

Тоа Сител леко се усмихна.

— Вече се извиних.

Бърн се извърна от прозореца и в бледите му очи проблеснаха пламъци.

— Твърде лесно се извиняваш, шибано мекотело.

— Самозабравяш се — промърмори Тоа Сител. Погледът му се задържа върху Бърн, докато пръстите му небрежно галеха дръжката на намазания с отрова стилет, който носеше в привързаната към китката му кания, скрита под ръкава. — Ако Ма’елкот реши, че съм виновен, той ще ме предаде на теб. Но докато това не стане, си подбирай думите, педал.

Безцветният му глас в комбинация с думите накара Бърн да се изчерви. Тоа Сител беше повече от сигурен, че няма да оцелее при схватка с графа; допреди няколко месеца, преди да бъде издигнат в благородник, Бърн беше печално известен корсар, чиито фехтовални умения бяха легендарни. От друга страна, усещайки под пръстите си стилета, той бе доста уверен, че и Бърн няма да оцелее.

Сигурно част от увереността му се бе изписала на лицето, защото Бърн реши да не продължава спора. Той се изплю в краката на херцога върху светлия варовиков под и се върна при прозореца.

Тоа Сител сви рамене и продължи да го гледа.

Писъците постепенно достигаха кулминацията си.

Тоа Сител беше среден на ръст мъж, с невзрачен външен вид и скучно, обикновено лице, което всеки би забравил в мига щом отмести погледа си от него; само острият ум, който се криеше зад тези незабележителни очи, беше изключителен. Той служеше в Кралските очи от двайсет и три години и през това време се бе издигнал от нищо и никакъв чирак до ръководител на организацията. Роден с обикновеното име Сител, той получи правото да добави частицата пред него, след като покойният принц-регент Тоа Фелатон го направи благородник. В продължилия цяла година хаос на гражданската война, която последва убийството на принц-регента и кралицата дете, той бе успял да оцелее благодарение на това, че бе необходим на всяка от страните и не искаше власт, а само събираше ресурси и хора в организацията, която ръководеше.

Единствено той от целия Съвет на херцозите бе успял да оцелее след преврата на Ма’елкот, запазвайки живота и властта си; новият император разбираше много добре ползата от Тоа Сител. Всъщност Ма’елкот бе приел титлата император точно по съвет на Тоа Сител — неспокойните и свадливи благородници никога нямаше да приемат крал, в който няма и капка кралска кръв, но императорът беше нещо съвсем друго. Може би императорите винаги са били обикновени хора, които са управлявали с декрет, подкрепяни от верните военни сили; кой би могъл да опровергае това? Анхана нямаше императорска традиция — все пак страната беше станала империя най-вече благодарение на невероятните успехи на Ма’елкот като най-доверен генерал на Тоа Фелатон.

Тази прозрачна трансформация помогна на благородниците да усмирят васалите си. От самите тях не се очакваше да й вярват; за съдействието им се грижеха усърдните Кралски очи.

Водени от Тоа Сител, Кралските очи се превърнаха от обикновена банда шпиони и информатори в пълноправна тайна полиция, с почти неограничена власт. Рядко се случваше някой херцог, граф или дори провинциален барон да се осмели да прошепне и дума за заговор, дори на собствената си жена в семейната постеля; твърдеше се, че Кралските очи могат да виждат дори през най-дебелите каменни стени.

Но само сведенията за нечий заговор не бяха достатъчни за смазването му. По традиция аристокрацията беше изградила сложна система от съюзи и кръвни връзки, за да се защити от властта на Дъбовия трон; нападението срещу един от тях щеше да доведе до мащабна гражданска война. Благодарение на тези съюзи благородниците бяха недосегаеми, докато Ма’елкот не изобрети най-гениалната си военна хитрост — актир-токар.

Всеки барон, интригантстващ срещу имперското правителство, се обявяваше за актир. Съюзниците на нещастния човечец сигурно знаеха, че обвинението е измислено, но това не можеше да им помогне по никакъв начин. Актир-токар породи такава вълна от подозрителност и страх из цялата Империя, че всеки благородник, който открито подкрепеше обвинения човек, се оказваше изправен пред бунт от собствените си селяни и немалко от въоръжените си васали. Един по един, благородниците падаха бавно, в грижливо изчислена прогресия; скоро щяха да останат само онези, които подкрепяха Ма’елкот, заедно с остатъците от другарите им, които бяха толкова уплашени, че не се осмеляваха дори да погледнат открито императора.

Тоа Сител не отговаряше само за висшата аристокрация в анханското общество; той бе начело на имперската полиция, а скоро щеше да подчини и престъпните елементи в Империята. Вече бе успял дискретно да поеме контрола над най-могъщите банди от Лабиринта и хората му бързо проникваха в останалите. Кралските очи се бяха пръснали из цялата Империя; те докладваха само на Тоа Сител и приемаха заповеди само от него. Той можеше тайно да управлява държавата, но не го правеше. Амбициите му не бяха насочени в тази посока.

Кървавочервеното слънце се плъзна зад хоризонта, оцветявайки с последните си алени лъчи твърде красивото лице на Бърн.

Писъците от Желязната стая замлъкнаха едновременно с изчезването на светлината; когато звънът на гигантската медна камбана в Храма на Проритун обяви началото на вечерния час, хълцането зад вратата бе заглушено от нов глас, чието мрачно и злобно боботене накара червата на Тоа Сител да потреперят; той не можеше да различи думите, но плътността на гласа бе достатъчна, за да го усети като пръст, който се забива във вдлъбнатината над ключицата му. Тоа Сител потрепери и се отказа да се ослушва.

На света имаше само един жив човек, от когото херцогът се страхуваше; но онези зад вратата, с които си имаше вземане-даване Ма’елкот, не бяха хора. Дори практически погледнато, не можеха да се смятат за живи.

В тишината на преддверието гласът трудно можеше да се игнорира. Тоа Сител потърка ръцете си до лактите, за да успокои настръхналите си косъмчета, и заговори отново, най-вече от желание да наруши тишината.

— Единият от затворниците — Ламорак — питаше за вас — рече той.

Бърн изсумтя.

— Трябваше да се досетя.

— Нима? — рече благо Тоа Сител. — И защо?

Бърн внезапно се изкашля в юмрука си и се извърна настрани. Херцогът го остави да обмисли отговора си, като го наблюдаваше с немигащия поглед и търпението на змия, която се е свила в очакване пред дупката на заека.

В настъпилата тишина отекнаха отново гласовете от съседната стая. Бърн отново се изкашля.

— Ами мечът му е у мен, нали?

— Нима?

Бърн бавно извади меча от ножницата, която бе привързана към гърба му. Острието проблесна под кървавочервената светлина и Тоа Сител ясно долови виещо жужене.

— Омагьосаният меч Косал — чували ли сте за него?

— Не.

— Е, наистина е такъв. Омагьосан, имам предвид. Тъпкан е догоре с магия. — Бърн зае позиция на гард, за да се възхити на меча на фона на залязващото слънце. — Може да разреже всичко. Хей, Ламорак едва не ме уби с него. Просна две от момчетата ми и когато застанах срещу него, още с първия удар разсече меча ми на две, четири пръста над ефеса.

— Как успяхте да го победите?

— Хванах меча му с двете си ръце и продължих да го стискам, докато му наритвах задника. — Бърн се усмихна с младежко самодоволство и изпъна напред ръцете, стиснал юмруци, като протягаща се котка. После разтвори напълно здравите си длани и ги показа на Тоа Сител, сякаш за да му каже: „Виждаш ли? Реже всичко — с изключение на мен.“ — Да си фаворит на Ма’елкот, си има своите предимства.

— Но това не е отговор — рече Тоа Сител. — Аз разпитвах него и онзи другия в продължение на часове. Защо ще настоява да говори само с теб?

— Може би защото го пребих — предположи Бърн, свивайки рамене. — Въпрос на чест, между мъже. Няма как да го разберете.

— Ясно — рече Тоа Сител с равен тон. — Очевидно тук наистина има нещо, което не мога да разбера. Засега.

Бърн се подсмихна самодоволно, омагьосаният меч описа свистяща дъга над главата му и отново се плъзна в ножницата. Мъжът се върна при прозореца.

След известно време наподобяващият далечна гръмотевица боботещ глас утихна и се чу гръмко изпукване, сякаш великан бе плеснал с ръце. Преговорите на Ма’елкот бяха завършили.

Бърн се приближи колебливо до вътрешната врата — голяма плоча от ковано желязо. На нея висеше масивна халка, изкована във формата на древния символ на змия, захапала опашката си. Нямаше да е трудно да се повдигне и пусне върху вратата, работа за секунда, в резултат на която щеше да се разнесе отекващ звън, но ръката на Бърн, която се протягаше към нея, трепереше като старческа. Той бързо погледна през рамо, за да провери дали Тоа Сител го е забелязал.

Херцогът си позволи да се усмихне отново.

Из затворената приемна се понесе вихрушка, като че ли някой бе отворил прозореца, до който бе стоял Бърн, и сякаш спокойната нощ бе преминала в буря. Вятърът отвори с лекота голямата врата, издавайки глух звук като от далечен водопад.

— Бърн. Тоа Сител.

Гласът на императора беше по-плътен и по-отекващ от звука на храмовата камбана, която наскоро бе обявила вечерния час. Тоа Сител никога не си задаваше въпроса как Ма’елкот разбира, че са отвън — Ма’елкот винаги знаеше.

— Елате при мен, любими мои благородници.

Тоа Сител се спогледа с графа, когото презираше — за миг ги свърза нишката на еднакво мрачно предчувствие — след което двамата едновременно пресякоха прага.

Желязната стая, в която се озоваха, беше построена преди повече от век, в началото на управлението на Тил Менелетис Златния — последният анхански крал, който се бе занимавал с магия. Стените на помещението без прозорци бяха обковани с листове от ковано желязо, споени от сребърни привързващи руни. Сребърни руни обграждаха вратата и единствените две места, където се виждаха каменните стени на двореца — двата окултни кръга, единият на пода, а другият отгоре над него, на тавана.

Стаята бе запечатана по заповед на Съвета на херцозите, който бе поел регентството над наследника на Тил Менелетис, след като злополучният експериментатор изпадна в буйна лудост; легендарният Манавитан Сивоокия постави пазители на стаята и тя успя да устои на всички опити за проникване, докато пред нея не се изправи самият Ма’елкот.

В северния квадрант на окултния кръг се издигаше олтар от местен варовик, върху който бе проснато голото тяло на мъж на средна възраст, почернено от сажди и покрито с кора от засъхнала покафеняла кръв. Тоа Сител познаваше мъжа, познаваше го много добре, беше се хранил заедно с него и съпругата му и бе потупвал децата му по главичките; сега не си позволи дори да си спомни името му.

Над тялото на мъжа бе опъната плетена мрежа от влажни пулсиращи въжета, която висеше от дървоподобна метална решетка с пръти, завършващи с пронизващи въжетата сребърни куки… Но всъщност това не бяха въжета — въжетата не са хлъзгави от кръв и не потрепват в ритъма на бавно пулсиращо сърце.

След първоначалното секундно замайване зрението на Тоа Сител най-после се фокусира и той разбра какво вижда — въжетата бяха все още функциониращите черва на човека от олтара, издърпани пред зейналия разрез под пъпа му и окачени на сребърните куки като чревца в помещение за опушване на месо. Стомахът на херцога се сви и той се осмели да хвърли един бърз поглед настрани към Бърн, за да види реакцията му.

Бърн беше навел главата си настрани и протягаше врат, за да види по-добре.

Императорът стоеше в окултния кръг, гол до кръста като някой борец, а ръцете му бяха омазани в кръв до лактите. Очите на Ма’елкот бяха черни като облачно небе посред нощ и проблясваха съвършено равнодушно, без да излъчват нито топлина, нито хлад. Той кимна с глава към ниския диван, поставен до едната стена, и гласът му прозвуча като тътен изпод планината.

— Седнете, докато си измия ръцете.

Двамата се подчиниха, наблюдавайки как императорът се приближава до един от лениво димящите мангали. От него струеше червеникава светлина и мирис на хвойново масло, който почти успяваше да притъпи адската воня на изпражнения, която винаги висеше в стаята. Ма’елкот се загледа неподвижно и безмълвно в мангала и от него изскочи жълт пламък, който се издигна на височината на главата му. Той пъхна ръцете си в него и пламъкът около тях придоби изумруденозелен цвят; засъхналата кръв се спече, овъгли се и се обели на люспички.

Император Ма’елкот, Щитът на Проритун, Повелителят на Анхана, Защитникът на Кириш-Нар, Лъвът на Северната пустош и носител на още титли, беше най-грамадният мъж, който Тоа Сител бе виждал някога. Дори Бърн, който бе доста висок според обичайните мерки, едва стигаше до намазаната с восък брада на Ма’елкот. Разпилените му кестеняви къдрици блестяха в наситено червено от светлината на мангала и се диплеха по раменете му, които приличаха на камъни от Раздробените скали.

Императорът раздвижи ръцете си в пламъците. Бицепсите му изпъкваха като бурета, а масивните релефни мускули на гърдите му като че ли бяха изсечени от отделни скали и сглобени след това като пъзел. Докато кръвта се белеше от пръстите му, императорът се усмихна и разкри идеалните си зъби. Пламъците постепенно се отдръпнаха от ръцете му и той бързо ги отупа, изчиствайки последните остатъци от изгорялата кръв. Когато погледна отново към седналите благородници, очите му вече сияеха в наситеното синьо на лятното небе.

Императорът беше единственият човек, от когото се страхуваше Тоа Сител.

— Не си правете труда да докладвате — каза Ма’елкот. — Имам задача за двама ви.

— Вие, ъъъ… — каза Бърн, изпъна се и рязко се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Няма ли да ни накажете?

Императорът сключи вежди.

— Трябва ли? В какво сте се провинили пред мен?

— Аз, аз, ъъъ… — Той отново се закашля. — Аз не съм, но…

— Но Смешника Саймън отново избяга — довърши спокойно Ма’елкот. Той излезе от окултния кръг и се приближи до дивана. Приклекна пред Бърн и постави ръка на рамото му като баща, който ласкаво мъмри сина си. — Бърн, нима ме познаваш толкова малко? Да не съм някой маниак, че да наказвам хората си заради моите провали? Нима аз не съм с теб всеки един момент? Все още не знам какво е направил този Смешник Саймън, каква е тая магия, която още се вихри из всички нас. Щом аз не мога да пречупя или да избегна тази сила, как мога да накажа теб за твоята неспособност да го направиш?

Бърн вдигна очи към него и Тоа Сител с удивление забеляза изписаното на лицето му почти трогателно раболепие.

— Аз само… Не исках да ви разочаровам.

— И точно затова ти си моето Любимо дете — промълви с топлота Ма’елкот. — Хайде, мръднете се малко встрани. Пуснете ме да седна между вас.

Тоа Сител бързо се премести към края на дивана. Това бе една от причините да се страхува толкова много от Ма’елкот — човекът променяше настроенията си като лятна буря. В един момент те вцепенява от ужас само с един-единствен поглед от висините на своето величие, а в следващия сяда свойски до теб, както някой приятел от детинство на стълбите пред къщата ти.

— Подведе ме страстното ми желание — каза Ма’елкот, облягайки лакти на коленете си. — Защитих двореца „Колхари“ срещу всички заклинания, които не са мое творение. Погълнат от желанието си да заловя Смешника Саймън, аз изковах нож, който сега трепти в гърдите ми. Силата, която ни свързва, Бърн, се оказа фаталната пукнатина, през която ме прониза стрелата на Смешника Саймън. Силата, която призовах тази вечер — за да попитам как да разруша това заклинание — се изсмя. Присмя ми се, на мен! Каза, че заклинанието ще бъде развалено с лекота, щом създателят му попадне в ръцете ми. — Ма’елкот поклати бавно глава със замислена усмивка, като че ли се наслаждаваше на иронията. — Можете ли да я усетите? Бърн, ти си се изправял лице в лице със Смешника Саймън — как изглежда той?

Бърн поклати глава с нещастно лице.

— Не си спомням. Опитах се… Мисля, че може би дори го разпознах.

— Знам, че си го разпознал — прогърмя гласът на Ма’елкот. — От рано сутринта се опитвам да разгадая кой може да е Смешника Саймън въз основа на това, което ми е известно за хората, които познаваш. Не се получава — всеки път когато се появи някакво загатване, усещам подръпването на проклетото заклинание и загатването се отдалечава. Опитах се дори да използвам заклинанието срещу самото него, като потърсих в азбуката инициали и произволни имена и изчаках да видя дали някое от тях няма да активира оттеглянето му — и всеки път се оказвах пред лист, изписан с букви, и без никакъв спомен кои от тях съм използвал и кои — не. Ако бях по-податлив към гнева, това щеше да ми се стори вбесяващо.

— Но вие, Ваше Имперско Величество — каза учтиво Тоа Сител, — като че ли ми изглеждате доволен.

Усмивката, с която го дари Ма’елкот, излъчваше неустоима топлина; въпреки страха на херцога, тя стопли сърцето му.

— Но аз съм! Това е нещо ново, Тоа Сител. И е предизвикателство. Имаш ли някаква представа каква рядкост за мен е да бъда изненадан? Да бъда разочарован? Този Смешник Саймън е най-интересният противник, с когото съм се сблъсквал от Равнинната война насам. Той успя да надхитри цялата ми глутница хрътки; решението на този проблем, разбира се, е да си намеря по-добра хрътка.

— По-добра? — попита Бърн намръщено.

Ма’елкот се усмихна и обгърна раменете на Бърн с гигантската си ръка.

— Не приемай лично метафората, скъпо момче. Извинявам се за неточния израз; трябваше да кажа някой, който е по-подходящ за тази задача.

— И кой е той? — попита начумерено Бърн.

— Ела. Ще ти покажа.

Ма’елкот се изправи и влезе в окултния кръг. Тоа Сител веднага се присъедини към него, но Бърн се поколеба, поглеждайки към мъжа, който лежеше проснат върху олтара.

— Той, ъъъ, изглежда ми познат.

— Познаваш го — каза Ма’елкот. — Обяснете му, херцог Тоа Сител.

Тоа Сител си пое дълбоко дъх и погледна настрани.

— Името му е Джейби. Мисля, че сте се срещали веднъж или два пъти. Той беше капитан от Очите. — Тоа Сител грижливо избягваше да поглежда към бавно надигащите се и спадащи гърди на Джейби, към пулсиращото му сърце, което можеше да се види сред плетеницата от черва. — Той подшушна на онзи изобретател Конос, че е бил издаден.

— Точно така — промърмори снизходително Ма’елкот. — И аз успях да се възползвам от предателството му — Външните сили, с които се свързвам, обикновено пристигат гладни. Що за домакин ще съм, ако не им предложа поне… нещо за хапване, да речем?

Бърн кимна разбиращо.

— Жив ли е още?

— Само тялото му — избоботи Ма’елкот. — Сега ела при мен.

Щом Бърн застана до него в кръга, Ма’елкот положи длани върху раменете на двамата мъже и вдигна поглед към оголения хоросанов кръг на тавана. Двамата не бяха успели да въздъхнат, когато камъкът започна да се размива и се превърна в мъгла. През нея Тоа Сител можеше да види пълзящите по небето облаци и първите нощни звезди.

След миг подът изчезна и тримата се издигнаха безшумно нагоре. Камъкът под краката им възвърна твърдостта си и тримата се озоваха на самия парапет на Сумрачната кула.

Това бе поредната причина Тоа Сител да се страхува от Ма’елкот; не само че силата му притежаваше смайващ обхват, но той можеше да я призовава, без да каже нито дума, без никакъв жест, само с мисълта си. Херцогът знаеше достатъчно за магията, за да може да оцени нивото на концентрация, необходима и за най-обикновената операция; дори най-добрите адепти не можеха да правят повече от едно заклинание наведнъж. Повечето зависеха от омагьосаните предмети, които усилваха способностите им. Но това не се отнасяше за Ма’елкот; неговата мощ като че ли беше безгранична.

Тоа Сител потрепери, но не от хладния нощен вятър.

Анхана се простираше пред очите му като килим, изтъкан от скъпоценни камъни — от малките диамантени искри на лампите до блестящите рубинени огньове. Освежаващият бриз донасяше звуците на песни откъм пивниците и виковете на вестникопродавците, които се прибираха към канторите си за вечерния отчет, донасяше миризмата на месо, задушено с лук и чесън, и чистия аромат на дивите поляни, които се простираха до морето.

На запад се събираха облаци, които величествено се носеха към града, а на изток луната се издигаше над планината Божиите зъби.

Ма’елкот разпери ръце и отметна главата си назад. Гласът му се извиси над свистенето на усилващия се вятър.

— Поисках от Силата да ми покаже кой може да изтръгне този трън от плътта ми, да ми покаже кой мъж може да отърве Империята от бунтовния Смешник Саймън. Тя откри отговора в дълбините на моето съзнание — знаел съм отговора, без да подозирам, че е в главата ми. Сега ще попитаме вятъра и ще открием отговора, написан върху облаците!

Той посочи към приближаващата се черна сянка.

— Погледнете натам и вижте лицето на моята хрътка!

Тоа Сител погледна в посоката, указвана от показалеца на императора, очаквайки да види как върху облаците се появява образ като рисунка на пергамент. Плътната гръмотевична стена се кълбеше и кипеше, издуваше се и пулсираше като жива, като група от роби, които се свиваха под бича на надзирател, и Тоа Сител отново усети същото замъгляване на погледа, последвано от фокусиране при осъзнаването, че върху облаците няма да се появи никакъв образ.

Плътната облачна маса беше образът.

Подчинявайки се на безмилостното острие на императорската воля, облаците се трупаха един върху друг, гънеха се и се виеха в образа на човек — лице, по-голямо от планината, обрамчено с брада и ниско остригана коса. Устата му беше изкривена от гняв, а в очите му проблясваха искри.

Бърн ахна.

— Да си го начукам като на девствена коза…

Тоа Сител се закашля и произнесе с изтънял гласец:

— Не можехте ли да нарисувате картина?

Ма’елкот се изкикоти като някой пиян бог.

— Силата, която не се използва, не е никаква сила, Тоа Сител. Красиво е, нали?

— Ами, ъъъ, да — отвърна херцогът. — Красиво е.

Оставаше му само да стои и да гледа с благоговение.

— Това е Каин — отсече рязко Бърн.

— О, да. — В боботещия глас на Ма’елкот се долавяше дълбоко удовлетворение. — Да, така е. Той ще пристигне в Анхана утре сутринта.

— Каин убиецът? — рече Тоа Сител, а зад внезапния му интерес прозираха едновременно възхита и ужас. — Каин, който уби Тоа Фелатон?

Той започна внимателно да изучава облачното лице; в миналото беше виждал доста груби рисунки на Каин, но това изображение беше толкова живо, че той се почувства така, сякаш го вижда пред себе си. Докато гледаше, лицето се разтвори във въздуха и се превърна отново в приближаващите се буреносни облаци.

— Ммм, да — въздъхна Ма’елкот. — Това бе другата услуга, която той ми направи, макар да не беше по моя поръчка. Твоята задача, Тоа Сител, а също и на Кралските очи, е да намерите този мъж и да ми го доведете. Впрегни всичките си ресурси в изпълнението й и знай, че той може да не иска да бъде открит. Има контакти и приятели тук. Може би някой или повече от тях ще дойдат при теб, ако разберат, че — всъщност каква сума ще им се стори достатъчна, без да е прекалена? — сведенията им струват, да речем, двеста златни рояла. Освен това изпратете полицията да събере гражданите за Ритуала по прераждането — може случайно да попаднем на него, ако планът ни се провали. Искам го в двореца утре до залез-слънце.

— Награда от двеста рояла — повтори Тоа Сител и кимна. — Пристигнал ли е вече в града?

— Не. Не знам къде може да е. Но ще бъде тук утре, два часа след изгрева на слънцето.

— Пророчеството?

Ма’елкот се усмихна.

— Магия. Ще го примамя така, както козата привлича пантерата, и той ще дойде.

— Но… — Тоа Сител се намръщи. — Ако тази вечер той се намира на хиляди левги оттук…

— Няма значение, дори да е на милион — отвърна Ма’елкот. — Няма значение, дори да се намира отвъд портите на Смъртта. Ти, Тоа Сител, си слепец, който се препъва по тесния коридор на Времето; Аз съм бог, който подхвърля Времето в ръцете си като дете парцалената си топка. Действителността се приспособява към мен. Ако Каин е на хиляда левги оттук, значи, отдавна е поел на пътешествие, за да се отзове на повика ми. Ако тази нощ реша да не го привличам… тогава още преди месеци той е решил да остане там, където се намира. Разбираш ли?

— Ъъъ, всъщност не — отвърна Тоа Сител. — Ако вие, ммм, го притегляте толкова силно, защо трябва да го търсим като някой крадец? Той няма ли да се яви пред вас по своя воля?

Ма’елкот се усмихна снизходително.

— Може би. Но е възможно и да се наложи да бъде довлечен; затова ви поверих и тази задача. По един или друг начин той ще се озове тук, отвръщайки на моя зов. Начинът няма значение.

Тоа Сител се намръщи.

— Щом тази магия е толкова силна, защо просто не притеглите Смешника Саймън?

— Точно това правя — отвърна Ма’елкот. — Колкото по-малко знам за някой човек, толкова по-неясен е образът му, който създавам в ума си, и толкова по-продължителен и сложен става процесът на притегляне. Каин е просто елементът, който събира всичко във фокус, като частичка от кристал или шепа сяра. Щом разполагам с Каин, Смешника Саймън сам ще се напъха в ръцете ми като кученце подир кокал.

Докато траеше разговорът им, Бърн стоеше със скръстени ръце, загледан в града, нацупил устни като сърдито дете. Накрая просто избухна:

— А аз какво трябва да правя?

Ма’елкот се обърна към своя граф и усмивката му се стопи.

— Вземи си почивен ден.

— Какво?

На челото на Бърн запулсира малка вена и устните му потрепнаха, сякаш не можеше да реши дали да избухне в плач, или да се хвърли към гърлото на императора.

— Бърн, така трябва — каза Ма’елкот с успокояващ, но недопускащ възражения тон. — Знам отлично какво се е случило между теб и Каин; донякъде аз сам съм причината за това. Знам твърде добре, че следващата ви среща може да се окаже фатална за някой от вас. Вземи си почивен ден, отдъхни, наслади се на слънцето. Иди в Града на пришълците; играй на комар, пий, мърсувай. Стой далеч от Лабиринта; Каин има приятели сред Поданиците на Кант и сигурно ще се появи там. Забрави Смешника Саймън, забрави Сивите котки, забрави за държавническите дела. Забрави за Каин. Ако двамата се срещнете, докато Каин ми служи, ще се отнасяш към него с уважение, като към друго Любимо дете на Ма’елкот.

— А след това?

— Щом Смешника Саймън попадне в ръцете ми, съдбата на Каин повече не ме интересува.

— Добре — каза Бърн, дишайки дълбоко, но учестено. — Добре. Съжалявам, Ма’елкот, но нали знаете… знаете, какво ми причини той.

— Знам какво си причинихте един на друг.

— Защо Каин? Искам да кажа, какво му е толкова специалното?

Сега вече Тоа Сител разпозна нотката в гласа на Бърн, която се криеше зад обичайната му раздразнителност. „Я виж ти, той ревнува!“, помисли си изненадано херцогът. Запазвайки невъзмутимо изражение на лицето си, той си отбеляза да разследва възможността за по-дълбоки лични отношения между Ма’елкот и неговия фаворит.

— Не съм сигурен — рече Ма’елкот. — Той определено има впечатляваща кариера. — Императорът помръдна мощните си рамене и отпусна широката си длан върху рамото на Бърн. — Предполагам, изключителността му може да се представи по следния начин: той е единственият човек, който се е изправил срещу теб в битка, Бърн, и е оцелял.

Тънките устни на Бърн потрепнаха в усмивка.

— Само защото може да тича като заек.

Ма’елкот хвана Бърн за раменете и го погледна изпитателно в лицето.

— Ще ти кажа следното: ти вече не си същият човек. Сега, когато притежаваш моите дарове, той няма да може да ти избяга.

Бърн протегна ръка и докосна дръжката на Косал; мечът отговори на докосването му с опасно жужене, приглушено от ножницата му.

— Да, да. Знам.

Ма’елкот леко извърна глава, колкото да впери стоманеносивите си очи в Тоа Сител.

— Чака ви много работа, херцоже мой. Наслука.

Преди Тоа Сител да успее да отговори, краката му потънаха в каменната плоча. Покривът на кулата бе твърд под Ма’елкот и Бърн; те го гледаха с безизразни лица как потъва. Когато полетя надолу, той извика изненадано и последното нещо, което видя, преди камъкът да се втвърди пред очите му, бе как Ма’елкот притиска главата на Бърн към голите си гърди.

Поддържащата го сила го спусна леко в центъра на окултния кръг в Желязната стая. Той отупа въображаемия прах от ръкавите си, докато гледаше нагоре към сивия камък.

Изсумтя леко и поклати глава. Приближи се безмълвно до олтара и погледна към Джейби — мъжът, когото всъщност беше изпратил лично тук. Гледа го доста дълго време, наблюдавайки дишането му; наблюдавайки пулсирането на сърцето му през оплетената мрежа от черва; наблюдавайки как то се забавя, ускорява и забавя отново почти до спиране.

Джейби му беше приятел — добър приятел, верен приятел. Верен до крайност; той бе приятел и на Конос. Беше избрал приятелството пред дълга. Изборът на достоен човек.

Изборът на мъртъв човек.

Верността му беше струвала не само живота. Тоа Сител все още чуваше ехото от писъците му, агонията и ужаса, привлекли същата онази Външна сила, която Ма’елкот бе използвал по-късно. Херцогът се зачуди дали в това умиращо тяло е останало нещо от Джейби, или той крещеше от непоносима болка в онзи кошмарен ад, където се беше върнала Силата.

Но каквато и да бе истината, тялото беше изпълнило задачата си; императорът повече нямаше нужда от него. Самият Тоа Сител не бе достоен човек като този, който лежеше пред него, но все пак беше човек; той можеше да направи поне една услуга на приятеля си. Краят му, така или иначе, беше близо, но той поне можеше да го ускори.

Херцогът стисна носа на Джейби с внимателно и точно движение, а с другата си ръка покри устата му.

Джейби дори не се мъчи. Гърдите му се повдигнаха, после още веднъж и той угасна без звук.

Тоа Сител избърса дланите си в панталоните и въздъхна. Чакаше го много работа.

Преди да излезе от стаята, той отново погледна към голите камъни на окултния кръг на тавана и тихо изсумтя.

Беше надживял последния господар на Анхана. Но изобщо не беше сигурен дали ще оцелее при настоящия.