Матю Удринг Стоувър
Героите умират (19)

3.

Хари приключи тренировката си със серия ритници със завъртане срещу холограмната мишена с размер на човешка глава, която танцуваше в електростатичната мъгла покрай едната стена на фитнес залата на Аби. Завъртания в двете страни, блокиращи удари, странични удари, полузавъртания — Хари не спря да се върти, докато от косата му не започна да се стича пот.

Той тръсна глава и си отбеляза да внимава с движенията наляво; промяната във времето бе стегнала една стара рана от меч на дясното му бедро, което го забавяше дотолкова, че успяваше да нанесе само три от всеки пет удара срещу подскачащата мишена. Това изобщо не му харесваше — вече не беше млад и опитът можеше да компенсира само донякъде липсата на скорост.

Той отиде право при екрана, без да си прави труда да взема душ. Забърса с кърпа позасъхналата пот от тялото си, докато разговаряше с адвоката си. Искаше да се погрижи за всичките си дела и най-вече да подсигури редовното изплащане на годишната такса за баща си. Когато приключи с това, той прекъсна връзката. Не желаеше да разтоваря с никой друг.

Преметна кърпата през раменете си и се отправи към камерата. Лимузината на Студията щеше да се приземи след петнайсет минути.

Време бе да се превърне в Каин.

Камерата в мазето на Аби изразходваше количество енергия, което щеше да стигне за осветяването на малък град. В нея се поддържаше нормалното за Отвъдие поле, което позволяваше на Хари да съхранява там облеклата и оръжията си, така че никога не му се налагаше да се преоблича в камерата на Студията заедно с второстепенните Актьори.

Размерите й бяха като на малък килер — точно два пъти по-голяма, отколкото му бе необходимо.

Той отвори вратата и пред него се появи празната лява стена. Понякога се изкушаваше от мазохистичното желание да купи някой дубликат на костюма на Палас и да го окачи там просто за да запълни с нещо надсмиващата му се празнота. Тъжни желания на отчаян човек — самият той никога не закачваше дрехите си там. Точно както и продължаваше да спи само в едната половина на огромното легло.

Хари извади екипировката си.

Черната кожена туника бе избеляла и напукана — под мишниците се виждаха белите следи от стара засъхнала пот, връзките от сурова кожа се бяха разтеглили и вкоравили. Той я остави върху лъснатата тапицерия на дивана в съблекалнята редом с меките черни панталони с грубо зашити разрези и дупки; грубият кафяв конец изглеждаше като засъхнали петна от кръв върху кожата. На пода положи чифт меки ботуши с височината на спортните кецове от една съвсем различна епоха.

Застана гол пред огледалото с височината на човешки ръст, закачено на вратата на камерата. Плоските мускули на гърдите му, плочките на корема, възлестите му ръце и бедра, всичко изглеждаше като издялано от камък. Той се извърна леко настрани и присви очи, оглеждайки недоволно лекото удебеляване малко под кръста. Може би това бе неизбежно последствие от наближаването на четирийсетте — а може би просто се беше отпуснал. В неодобрението му се промъкваше едва доловима суета; просто четири или пет фунта отгоре можеха да го забавят фатално в критичния момент между победата и смъртта.

Хари имаше фигурата на боксьор средна категория, малко по-слаб от нормалното за теглото му. Кожата му бе покрита с кръстосани белези, по които можеше да се проследи развитието на кариерата му. Ето го сбръчкания кръг от арбалетната стрела, която го бе улучила при Серано; ето го и ромбовидния белег от меча, който бе пронизал черния му дроб пред стаята на Тоа Фелатон. Малко по-високо, под ключицата, се виждаше назъбеният разрез от брадва, когато Гулар Свободния чук едва не го беше обезглавил; на гърба му бяха двата успоредни белега, оставени от пумата в котешките ями на Кириш-Нар. Хари можеше да разкаже историите на всеки по-голям белег и на доста от по-малките; застанал пред огледалото, той докосваше всеки един от тях и си припомняше как и къде го бе получил, напомняйки си отново кой всъщност е той.

Аз съм Каин.

Големият белег, който се спускаше от дясното му бедро до прасеца; беше същият, който забавяше ритниците му — беше го получил от Бърн.

Хари прогони спомена и обу протектора си — кожен бандаж със зашита в него метална чашка. После нахлузи кожените си панталони. Извади двата метателни ножа от набедрените ножници и изпробва остротата им върху кожата на ръцете си. Обу ботушите и провери малките листовидни кинжали, напъхани в привързаните към глезените му кании. От вътрешната страна на туниката бяха зашити ножниците на още три ножа — два дълги за близък бой под мишниците и още един метателен на гърба, между лопатките. После завърза туниката на гърдите си и я препаса през кръста с гъвкава гарота, която имаше жило от стомана.

После отново се погледна в огледалото и образът, който отвърна на погледа му, беше на Каин.

„Аз съм силен. Аз съм безмилостен. Аз съм неизбежен.“

Притеснението, което свиваше корема му, постепенно се разсея и изчезна. Болката и обидата, които притискаха раменете му, бавно се свлякоха по гърба му. Той мрачно се изсмя на чувството за студена свобода, което постепенно го изпълваше. Проблемите на Хари Майкълсън, слабостите и несигурността му, целият му клаустрофобичен живот щяха да останат тук, на Земята.

Извика от подсъзнанието си образа на Шана. Ако тя беше жива, той щеше да я спаси. Ако не беше, щеше да отмъсти за нея. Животът е лесен. Животът е хубав.

„Аз съм неуязвим. Аз съм Острието на Тишал. Аз съм Каин.“