Матю Удринг Стоувър
Героите умират (127)

24.

В небето над Стадиона на победата се сражаваха двама богове. Речната вода пречеше на Ма’елкот само с това, че замъгляваше зрението му. Докато се намираше в сферата, той призова любовта на Децата си, разпери ръце и една мълния затанцува върху дланта му. Огънят в тялото му накара реката около него да заври и към сивото небе се понесоха облаци от бяла пара.

Бурята от светкавици и огън засегна само онази малка част от Песента на Чамбарая, която представляваше тялото на Палас Рил, премина през него като през лупа и нанесе удар върху самата Чамбарая, без изобщо да навреди на богинята. Измряха риби, повехнаха дървета, тревата по бреговете се овъгли; една видра и цялото й семейство загинаха във врящата вода, някакъв елен падна от брега във водата. Всъщност силата на Ма’елкот не можеше да нанесе по-голяма вреда на Чамбарая от най-обикновен горски пожар или падането на ранна слана в равнината.

Палас пееше песента и песента струеше през нея, превръщаше се в нея; тя пропускаше през себе си мелодията точно така, както пропускаше силата на Ма’елкот.

И през нея Чамбарая нанесе ответния си удар — не с огън, не с мълния, а със силата на живота, на който служеше.

По великолепната кожа на Ма’елкот се появиха циреи, в дробовете му бързо се разраснаха водорасли. Проказа започна да разяжда плътта му, а мъничките симбионти, живеещи дълбоко в червата му, внезапно започнаха да нарастват, да разширяват корема му, да издуват гърдите му и сигурно щяха да го взривят отвътре — но Ма’елкот, подобно на Чамбарая, беше не само същество, но и идея. Силната любов, която черпеше от Децата си, се разгоря в него; скоро червата, кожата, дробовете и кръвта му станаха също толкова стерилни, колкото и лунната повърхност.

По време на битката двамата богове разговаряха. Гласът на Ма’елкот представляваше хор от хиляди гласове — от плачовете на новородени бебета до мрънкането на болни старци. „Защо не удариш по Децата ми? Знаеш, че така ще ме отслабиш — разтърси земята, събори сградите им, наводни домовете им. Не се ли крие в това твоята истинска сила?“

Отговорът прозвуча в рева на водопада, в тръбенето на дивите гъски, в трясъка на движещите се ледници:

— ТЕ НЕ СА МИ НАПРАВИЛИ НИЩО ЛОШО.

И Ма’елкот разбра — Палас Рил не беше просто проводник на силата на богинята. Нейната воля придаваше цвят на песента; те бяха едно цяло…

Нямаше нужда да побеждава Чамбарая, а само Палас. Тревогите, които не означаваха нищо за реката, бяха голям проблем за жената, през която изтичаше силата.

„Добре тогава. Да се сразим и да приключваме с това.“

Той разпери ръце и насочи силата си към Палас — не огън, не мълния, не вятър, а чиста сила, чист Поток, който извличаше от животите на Децата си, фокусираше и изливаше безспирно върху нея.

Тя прие цялата сила. Пропусна я в себе си и през себе си и почувства източника й; почувства как животите на Децата на Ма’елкот гаснат един по един като светулки в скрежа.