Матю Удринг Стоувър
Героите умират (123)

20.

Всички техници в центъра скочиха на крака, вперили погледи в екрана. Артуро Колбърг ги последва, останал без дъх, треперещ.

— Мили боже! Това е Палас! Земетресението, гласът… Мили боже, ако знаех, че ще покаже такава сила, никога нямаше да…

Администраторът почувства, че някой стои зад гърба му. Той преглътна остатъка от изречението, усещайки внезапно студената пот, процеждаща се между лопатките надолу по гърба му.

Един механичен глас произнесе с равен тон:

— Никога нямаше какво?

Колбърг стрелна с поглед огледалната маска на сопито и видя там собственото си изкривено лице с опулени кървясали очи, с черни кръгове под тях. Облиза устните си и вкуси солената пот, която ги беше навлажнила. Наркотикът препусна по вените му и се устреми към главата му, докато той не започна да се чувства така, сякаш черепът му ще се пръсне като твърде надут балон.

— Аз, ъъъ, никога нямаше да я пратя на мисия с толкова ограничена публика. Щях да я вкарам в нещо, ъъъ, нали знаете, по-голямо, повече като, ами повече като това…

Нямаше как да разбере дали думите му са удовлетворили скритото зад маската лице. Това беше кошмар, от който нямаше събуждане. Той избърса потните си ръце в панталоните и се помоли безмълвно Карсън да успее да извади ограничителна заповед, преди да се изпусне за нещо, което наистина да им навреди.

„Да пукне дано онази кучка Доул — обърна се Колбърг към Бога, в когото никога не беше вярвал. — Както и адвокатите й, и проклетите сопита, и Марк Вило, и цялата шибана Студия, като съм ги подкарал наред; а, и най-важното от всичко — да пукне Каин.“

Изцъклените очи на Колбърг се спряха върху бутона за извънредно прехвърляне.

„Най-вече Каин.“