Матю Удринг Стоувър
Героите умират (64)

24.

— … бърг — завърши Хари, обзет от онова чувство на непреодолима загуба, което идва със завършването на Приключението, на прехвърлящата платформа, когато сетивната връзка вече е изключена и отново ставаш сам, вместо да си източник на преживявания за милиони. Но чувството за загуба му беше нещо добре познато, така че се разтвори без остатък в морето на безсилната му ярост, докато омразата му се мяташе и се гърчеше, и го пробождаше в сърцето.

Толкова близо — той беше толкова близо. Ако не го бяха откъснали от нея, ако не беше тръгнал към Ламорак, ако реакцията му беше с половин секунда по-бърза, ако вдървеното му коляно не го беше забавило…

Сега тя щеше да бъде тук, до него.

Щеше да бъде в безопасност.

Горчивата рана от това знание го ядеше — той беше държал живота й в ръцете си и го беше изтървал. За няколко дълги секунди не можеше да мисли, почти не можеше да вижда, беше способен само да усеща вкуса на пепел и извънредната болка от провала.

Когато се опита да се изправи, всичките му рани се обадиха: дълбокото натъртване на рамото от смазващия захват на Бърн; подутото му, пламнало коляно; накъсаната болка в трапецовидния му мускул, която шареше с трескави пръсти в посока към врата му; многочислените болки, бодежи и натъртвания от хвърляния във въздуха и удари с облечени в желязо тояги. Но най-мъчителната рана, която отнемаше най-много сила от коленете му и изтласкваше въздуха от белите му дробове, беше острието от съжаление, което беше забито в сърцето му и пулсираше в такт с туптенето му.

Едва по-късно, бавно, постепенно, през мъглата от болка започнаха да се промъкват въпросите: Как се беше озовал тук? Защо, за бога, го бяха върнали обратно.

„Какво става, мамка му?“

Актьорите никога не ги отзовават насред Приключение; това просто не се прави. Мамка му, на Колбърг му е било необходимо специално разрешение от Борда на шибаните директори, за да го върнат на края на „Слуга на Империята“ — как ще може да се оправдае това?

Защо изобщо ще му позволяват да опитва, ако не са смятали да допуснат да победи?

Той погледна нагоре, към огледалните стъкла на Техническия център, и разпери ръце. Искаше да крещи, да буйства, да изреве предизвикателно, но единственото, което се изтръгна от гърдите му, беше накъсан шепот:

— Защо ми причинихте това?