Матю Удринг Стоувър
Героите умират (73)

6.

— А и нали знаеш, няма как да разбера дали нарочно го е планирал така. Дори не мога да разбера дали изобщо има значение планирал ли го е, или не.

Тъй като стоенето прав все още му причиняваше болка, Хари Майкълсън седеше до малкия квадратен прозорец на изключително неудобния и корав стол за прегледи.

Дясната му ръка беше привързана към гърдите, за да се обездвижи отчасти ранената предмишница. Раната не можеше да бъде излекувана по друг начин, освен със стандартното промиване и зашиване. Прилагането на по-напреднала медицинска технология би причинило пропукване на континуума, когато бъде прехвърлен обратно в Анхана. Бяха му ударили няколко инжекции с универсални антибиотици и беше получил седмична доза миниатюрни капсули с обезболяващи със забавено действие, които бавно се разтваряха в мускулите му. Лявото му рамо и коляното го боляха както от побоя, който бяха отнесли, така и от стероидите, които бяха натъпкани и в двете стави; и въпреки противовъзпалителните средства, инжектирани във всяка една от лилаво-черните синини, цялото му тяло беше обвито в хирургическа лента, която помагаше за спадането на отоците.

Когато се върнеше в Анхана, щеше да обясни отоците с удрянето в стените по време на падането му в Шахтата. Това беше добро оправдание; медиите вече му бяха повярвали, както и медицинските лица, които обработиха раните му.

Той се взираше в струйките вода, стичащи се по стъклото на прозореца, сякаш в тях можеше да прочете бъдещето си. „Като че ли винаги вали, когато идвам тук“, помисли си той.

— Не виждам какво още може да направи — рече Хари. — Дори допусна медиите в болничната ми стая — налазиха ме в момента, в който отворих очи. В таксито, по пътя насам, не можах да открия канал, по който да не тече материал за мен. Ако не пускат някой от записите ми, излъчват интервю с някое от медицинските лица или пък канят някой пенсиониран Актьор, който да анализира шансовете ми във финалната схватка с Бърн, или някой от Маркетинговия отдел на Студията говори за рекордните предварителни поръчки за кубове, или някой друг задник твърди, че знае нещо за „повредата в прехвърлящата апаратура на Уинстън“.

Той притисна юмрук към стъклото и се облегна на него, оглеждайки набръчканата кожа между показалеца и палеца си и дебелите мазоли на кокалчетата.

— Някакъв тип в Чикаго успял да се сдобие с интервю с родителите на Шана. Те, нали знаеш, те… — Той се прокашля, опитвайки се да прогони дрезгавината в гласа си. — Алън и Мара не могат да си намерят място. Нямат право на безплатното директно свързване, което се полага на близките роднини, защото това е мое Приключение, а не на Шана. Те са Търговци, не могат да си позволят директна кабина. Мамка му, можех да им дам пари, но изобщо не се сетих, а те са твърде горди, за да ми поискат… Та този чикагски задник събира дарения, организирал е световна кампания, за да пусне семейство Лейтън онлайн за останалата част от Приключението ми. Твърдят, че се справял добре — което ме кара да се чудя кой ли ще задържи допълнителните пари.

Щом успя да се отърве от медийната лудост в лечебницата на Студията, Хари дори не си направи труда да отлети до Аби; той знаеше отлично, че пред нея ще е тъпкано с новинарски екипи. Марк Вило не отговаряше на обажданията му — беше напуснал Студията предишната вечер, докато Хари все още лежеше в безсъзнание в лечебницата. Хари предположи, че сигурно е извадил късмета с Доул и сега вероятно се въргаляха в постелята. А и единственото, за което Вило можеше да му послужи, бе да го отърве от пресата. Хари не можеше да говори откровено с него, не можеше да му каже всичко онова, което отчаяно желаеше да разтовари от сърцето си.

Много от тези думи, от тези мисли бяха опасни; искаше да каже неща, които биха довели до киборгизирането му, ако бъдеха повторени пред социалната полиция. Вило не можеше да го защити, а и Хари не би поставил патрона си в такова положение.

Затова отиде на мястото, което винаги бе отворено за него, при единствения човек, който можеше спокойно да изслуша всичко, което искаше да каже. Отиде в социалния лагер „Бюкянън“, където нищо от онова, което щеше да каже, нямаше да бъде записано, нито дори чуто, и изля душата си пред лудия си баща.

— Как е успял да подреди всичко толкова добре? Дали вече го е бил планирал, когато е изпращал Ламорак да я предаде? Или още когато я е пращал на нейното Приключение? Откога е започнал да го обмисля? Още от Тоа Фелатон? Какво го интересува повече — да елиминира Ма’елкот или да вдигне рейтингите?

Дънкан Майкълсън лежеше отпуснат в леглото и слушаше Хари в мълчание, нарушавано единствено от стържещата му кашлица. По челото му пулсираха вени и както винаги Хари не можеше да разбере дали Дънкан е схванал нещо от приказките му, докато мъжът не произнесе:

— Има ли… има ли значение?

Хари погледна към бледото, призрачно отражение на баща си в набразденото от дъждовни струи стъкло.

— Не, предполагам, че няма. И в двата случая съм мъртъв.

— Не… — Дънкан се закашля остро, конвулсивно, устата му се напълни с храчки. Хари се приближи до него, разхлаби каишите, които стягаха китките му, и извади една хартиена кърпичка от джоба си, за да може баща му да се изплюе в нея. После внимателно избърса устните му. — … си мъртъв — промърмори с усилие Дънкан. — Ти печелиш…

„Да не си луд?“ Хари едва се удържа да не произнесе думите на глас и с усилие потисна горчивия си смях.

— Да печеля? Татко, аз едва успявам да вървя. Шана ще умре след два дни. Тя е влюбена в копелето, което ще я убие, а аз съм заклещен в капан между Студията и шибаната Анханска империя. Дори да успея да се върна навреме при Шана, дори да доживея дотогава, тя не иска да бъде спасена…

— А… а… — Усилието да говори като че ли го изтощаваше. — А Колбърг?

Хари наведе глава.

— Твърде умен е за мен, татко. През цялото време вървеше две крачки пред мен.

Той изпука кокалчетата на пръстите си.

— Глупаво… глупаво хлапе. Не ти ли казах… не ти ли казах веднъж какъв ти е проблемът?

— Да, все тая. Винаги ми казваш какъв ми е проблемът. Аз съм роб, нали?

Безжизнените устни на Дънкан се разтеглиха в тънка, безкръвна усмивка.

— Вече не си…

— Какво имаш предвид?

— Той… Колбърг, той не е по-умен от теб, Хари. Много малко хора са… Той просто… Той просто прави каквото е решил, разбираш ли? Той се възползва и от най-малките шансове, лека-полека се приближава към целта, дори да не знае какво ще се получи накрая… Когато го вършиш достатъчно дълго, достатъчно упорито, все някога нещата ще си дойдат по местата и… и ти ще изглеждаш на останалите като гений, макар всъщност да не си планирал нищо…

— Все още не…

— Чуй ме. — Треперещата ръка на Дънкан сграбчи китката на Хари с изненадваща сила. — Направи като него; винаги си го правил. Каин го прави; последвай го. Когато Каин печели, всъщност печелиш ти, всеки път. Прокрадваш се към светлината и когато всичко си дойде на мястото, ти го сграбчваш и с едно движение оправяш всичко, нали?

Хари се намръщи.

— Ами да, предполагам…

— Така ще успееш да го победиш.

Хари присви очи и се замисли.

— Разбираш ли? — продължи Дънкан. — … не роб. Ти мислиш… как да го победиш. Истинските роби не могат дори да мислят така — робите не могат да отвърнат на удара; не могат да си позволят да отвърнат на удара. Ти не си негова собственост… в съзнанието си. Можеш да се изправиш срещу него. Победи го.

— Едва ли…

— Не, не, не. Мисли. Не можах да те науча на много, но поне се опитах да те науча да мислиш. Победиш ли Ма’елкот — ще се появят други като него. Ще има други като Колбърг. Трябва да победиш най-ужасния си враг — онзи глас в главата си… Той ти казва, че битката е приключена… шепне ти, че нищо не можеш да направиш… Победиш ли този глас, това е победа, която никой не може да ти отнеме. Може да умреш, но ще умреш в битка.

„Или ще се озова тук, в съседната стая“, помисли си Хари. Дънкан беше направил своя опит, с малки крачки беше победил този глас — и се беше оказал смазан като хлебарка под ботуш.

Хари въздъхна и поклати глава.

— Не съм го победил, татко. Опитвам се, но засега не мога да го достигна с юмрука си.

Дънкан затвори очи и се изсмя накъсано.

— Ще го достигнеш… Опознай врага — това е половината битка… Действай, Хари. Направи първата стъпка и после просто не спирай.

— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори Хари под носа си и извърна глава. — За теб всичко приключи. Отдавна изгуби битката.

— Нищо не е приключило — каза Дънкан. Умът му може и да бе объркан, но ушите му си бяха в ред. — Все още не съм изгубил. Все още се боря, Хари.

Хари се взря в състареното лице на баща си, в посърналата му усмивка, която излъчваше тиха увереност, толкова неуместна, толкова абсурдна за този съсипан човек, че просто не можа да намери сили да му възрази.

— Все още правя малките си крачки, хлапе — каза Дънкан, избърсвайки храчката от устните си с осакатената си ръка. — Току-що направих още една.