Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

4.

Голямата зала в двореца „Колхари“ представляваше чудовищно огромно помещение с мраморен под и стени от шуплест варовик. Каин си спомни как премина по този под, когато преди десетина години вървеше към Дъбовия трон.

Тел Алконтор, по-големият брат на Тоа Фелатон, беше предложил на Каин баронство заради проявения от него героизъм срещу Ордата на Кулан при Серано. Студията не се съгласи най-проспериращата им млада звезда да се установи в някое затънтено място в Отвъдие, а освен това за гражданите на Манастирите беше традиция да отказват титлите и украшенията, предлагани им от временните монарси, така че Каин отклони почтително предложението на краля чрез церемониален, официален отказ.

Сега си спомни колко празна му се беше сторила залата, макар да бе претъпкана с благородници, аристокрация, офицери и изтъкнати граждани от всякакъв род. Всеки звук в залата се отразяваше глухо в извисяващите се опалесцентни арки и правеше мястото да изглежда празно, колкото и голяма тълпа да се беше събрала в него.

Дъбовият трон, на който сега седеше Ма’елкот, все още се издигаше върху широкия си правоъгълен подиум на двайсет и седем стъпки над обширния под на залата; високите стени все още бяха покрити с тесните, избелели от времето, покрити с прах гоблени, но това беше единственото, което напомняше на Каин за някогашната зала.

Ма’елкот беше направил някои промени.

Пепелявата светлина, която влизаше през южните прозорци, се губеше в магмените отблясъци на дванайсетте бронзови мангала, всеки от които бе достатъчно широк, за да побере в себе си висок мъж. В тях горяха същият тип въглища като онези под котела в Малката бална зала, като изпускаха светлина и топлина, но не пушеха. Те като че ли не изгаряха, но светлината им не беше толкова равномерна, както от лампите; по-скоро бе някак приглушена и пулсираше, правейки сенките, които хвърляше, да изглеждат живи и целеустремени.

Насред пода бе построена гигантска квадратна платформа, висока девет фута и широка стотици футове; тя бе покрита с такова количество плат в кървавочервено и златно, който щеше да е достатъчен да се облече целият персонал на двореца.

Над нея се извисяваше статуя на Ма’елкот — гол, излят от бронз. Лъскавата бронзова фигура стоеше разкрачена, с ръце на кръста, в поза, изразяваща авторитет и сила; чаталът й се издигаше на около метър и нещо над основата на платформата. Дори най-леката следа от окисляване не затъмняваше блясъка на могъщата мускулатура, а изражението на лицето излъчваше абсолютно великодушие и топлина. От мястото си Каин можеше да види, че статуята има две страни, така че от другата страна на платформата се виждаше различно лице.

Той кимна на себе си; приемаше двуликата статуя като предупреждение.

Между краката на статуята имаше къса наклонена плоскост, също от бронз, която водеше от платформата към плитък басейн в подножието на трона. Каин успя само да различи сянката на херкулесовския пенис от другата страна на фигурата; от тази страна се виждаше само набъбнала сгъвка, която изглеждаше като стилизиран образ на вагина.

Той имаше усещането, че нещата ще станат доста шантави.

Каин се шмугна зад пердето на мъничката ниша, която се намираше точно зад трона. Там имаше два стола; той се отпусна в единия и притисна око към мъничкото прозорче в стената към гърба на Ма’елкот. Императорът го беше изпратил там, като му обясни, че няма намерение да се лишава от удоволствието от компанията му само защото бе настъпил часът за аудиенции.

Така че Каин седеше и гледаше как делегация след делегация от всички краища на Империята влизаше в Голямата зала. Говорителят на всяка група излизаше напред и изкачваше стъпалата до трона, за да представи молбата си. Ма’елкот го изслушваше и кимаше, а след като приключеха, упътваше делегацията към платформата. Когато стигаха в подножието й, всички сваляха дрехите си.

Поредицата от голи мъже и жени, от обикновени земевладелци до имперски херцози, изкачваше стъпалата нагоре.

Те се присъединяваха към събралата се горе тълпа от голи треперещи мъже и жени от всякаква възраст, които чакаха и гледаха — леко изнервено, което бе напълно разбираемо — докато Ма’елкот се занимаваше със следващите.

Междувременно императорът правеше шепнешком коментари специално за Каин, разказваше му за този барон или онзи рицар, за бедите, които се стоварваха върху земите им, за някогашните им политически връзки, за настоящите им амбиции и каква е ползата им за Великата творба на Ма’елкот. Понякога разговорът се отклоняваше от темата, но като че ли скоро отново се завърташе около Ма’елкот, около постиженията и плановете му.

Каин подозираше, че Ма’елкот го е довел тук и му разказва всичко това най-вече защото той познаваше предишната му личност и съответно можеше да оцени колко се е издигнал и какво е постигнал; прикритият копнеж на императора да получи одобрение може би беше единствената му човешка слабост.

Каин постепенно — и с известно смущение — стигна до извода, че всъщност донякъде харесва Ма’елкот. Безграничната му увереност притежаваше изключителна привлекателност; арогантността му бе до такава степен подкрепяна от силата му, че донякъде се превръщаше в добродетел. Всеки път когато Каин си позволяваше да забрави защо е тук и какво трябва да направи, безпокойството му се стопяваше и той се чувстваше привлечен от този човек; може би не в смисъла на човешкото привличане, на приятелството, а по-скоро по начина, по който едни хора биваха привличани от морето, а други — от планината.

Как да не харесваш човек, който се наслаждава до такава степен на живота и на това, което е?

— Унищожих короната, разбира се — казваше Ма’елкот. — Тя беше просто ключът към отварянето на портала, ограничаващ силата, за която копнеех, и не виждах защо трябва да позволя и на други достъп до нея. А аз можех да я използвам — той поглади с ръце мантията си, сякаш искаше да каже „Воала!“, — за да се преобразя в какъвто образ пожелая. Първо се направих красив — ако си спомняш как изглеждаше Ханто, сигурно разбираш защо. После се сдобих с ум, с интелект, който граничи с всезнанието. След това си осигурих още една форма на силата — почти безграничното богатство. И най-накрая станах анхански император — политическа сила, истинска власт. Но още не съм приключил.

— Не си ли? — попита Каин. — И какво ще изпълниш на бис? Ще се превърнеш в бог?

— Точно така.

Следващата делегация беше на свободните фермери от Каарн; те бяха пропътували хиляди мили, за да помолят императора да прогони сушата, която мъчеше нивите им. Ма’елкот им даде дума, че ще помогне, и ги изпрати при останалите на платформата.

Докато мъжете се отдалечаваха с вдървени походки, Каин прошепна:

— На това вече му викам обещание.

Ма’елкот отвърна със заразителния си смях на древногръцки бог.

— И смятам да го спазя. Ще съм един доста скапан бог, ако не мога дори дъжд да доведа.

— Шегуваш се, нали?

— Ммм. Може би.

Необходима му беше секунда, за да разреши спора за земя между двама киришански барони. Доколкото Каин успя да разбере, той се бе справил добре; и двамата барони изглеждаха доволни, когато минаха по платформата. След това Ма’елкот отново се върна към темата.

— Иронията се крие в това, че за вдъхновение ми послужиха точно едни актири.

Каин се радваше, че се намира зад стената, далеч от погледа му; той преглътна, овладя гласа си и произнесе безгрижно:

Актири ли? Не си ли малко стар, за да вярваш в актири?

— Ммм, Каин, ако беше видял онова, което съм видял аз…

— Мислех си — рече Каин предпазливо, — е, честно казано, мислех си, че целият този лов на актири е просто начин да прочистиш политическите си противници.

— Така е. Все пак аз съм тиранин — завзех трона, без да имам законното право за това. Всъщност съм обикновен човек.

Той се облегна назад в Дъбовия трон и погледна мрачно към поданиците си.

— Въпреки способностите и популярността ми сред народа на Империята, благородниците се съюзяват срещу мен от деня, в който взех властта. Обявяването на някой граф или баронет за актир не само го дискредитира, а и ми дава напълно законно извинение да го убия. И да, смятах, че актирите са просто легенди, удобни фантоми, зад които да се крият враговете ми. Докато не се опитаха да ме убият. Осмина мъже с оръжия, каквито никой не е виждал. Те изстрелват малки метални топчета в струя, която излита като дъждовна вода от устата на гаргойл; нападнаха ме в коридорите на моя дворец. Двайсет и шест души от моите хора загинаха при нападението; само седем от тях бяха придворни рицари, само трима от другите бяха благородници; останалите бяха невъоръжени — слуги, мъже и жени, както и трима пажове, които бяха още деца.

Каин потрепна зад стената. „Осмина мъже с автомати… Колбърг, ти си истински герой.“

— Хванах шестима от тях живи. Трима умряха в Театъра на Истината, в ръцете на майстор Аркадейл. Точно там научих много за актирите. Те са хора като теб, Каин, и като мен, какъвто бях някога. Някакво заклинание, наложено от господарите им, спираше дишането им, когато се опитаха да разкажат повече за своя свят, но въпреки това успях да науча доста неща от тях. А още повече научих от тримата, които убих със собствените си ръце.

„Научил е повече?“, помисли си Каин. Той познаваше много добре блокировките, поставяни от Студията, помнеше задушаващото усещане в гърлото си, когато се опита да говори на английски в Отвъдие. Студията твърдеше, че за Актьорите е невъзможно да разкрият какви са всъщност, независимо от натиска, оказван върху тях — те биха умрели, ако бъдат принудени да говорят повече от разрешеното.

— Точно за това заклинание говорехме, Каин, същото, което едва не използвах върху теб — продължи Ма’елкот, сякаш разчел мислите му. — Аз го разработих и го усъвършенствах при експериментите си върху враговете на Империята. Когато съм изпаднал в транса на менталното зрение и правя заклинанието, аз мога да уловя избледняващите следи от спомените на човек — ако искаш, наречи ги душа — ако в тялото му вече няма живот, който да ги задържа. Така успях да науча много за техния свят.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Каин. „Аз съм един от най-прочутите хора в моя свят.“

— Там хората са господстваща раса. Владеят света и имат само легенди за полухората. Всички говорят един и същ език и имат магия, която може да ти вземе ума, Каин, ако се опитам да ти я обясня. Ще решиш, че съм луд.

Той замълча и зарея поглед, сякаш се наслаждаваше на чудесата на чуждоземния свят.

— Потърсих сред спомените им причината за успеха на човечеството, как са могли да постигнат толкова много, докато ние сме останали толкова малко, и смятам, че я намерих.

Каин се изкашля в шепата си, за да прочисти гърлото си.

— Нима?

— Причината е в боговете ни, Каин. Боговете, които ни ръководят, ни дърпат назад. Макар Договорът на Пиричант да им забранява да се месят в човешките дела, те продължават да се карат и да се бият чрез своите жреци и последователи; този конфликт е безкраен и похабява силите, които би трябвало да се използват за защита на расата ни. Но актирите — преди повече от четири хиляди години на една малка група пустинни ездачи в техния свят им хрумнала поразителна идея. Те решили, че техният бог е единственият истински бог; всички останали били или родени от въображението, или демони, които са успели да подлъжат последователите си. Две хиляди години по-късно последователите на този Единствен Бог станали фанатици, но не в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Те не само убеждавали хората, че вярата в техния Бог ще им донесе повече щастие или по-голям късмет. Те им забранявали да се кланят на който и да е друг бог. Често дори убивали жреци и техните последователи и унищожавали храмовете на конкурентните богове. С времето тази тактика им донесла успех. А най-невероятното в тази история е, че никой от заловените актири не вярваше, че този Бог някога е съществувал! Разбираш ли? Щом толкова много може да се постигне с бог, който може би е само една интелектуална концепция, представяш ли си колко по-могъща ще бъде концепцията за единствен бог, който съществува, който е могъщ, който може да обедини всички човешки души срещу възможните заплахи? Аз съм този бог, Каин. Превърнах се в този бог, за да спася човешката раса от изчезване.

„Не знам дали на теб ти хлопа дъската, или на мен — помисли си Каин, — защото за малко да ти повярвам.“

— Леле — каза той.

— Наистина леле.

— Ще ми простиш ли, ако ти задам един безочлив въпрос?

— Вече го направих. Няколко пъти.

Каин прие това за „да“.

— Станал си бог, защото искаш да спасиш расата, или искаш да спасиш расата, защото това ти дава оправдание да станеш бог?

Смехът на Ма’елкот отекна в Голямата зала, което накара тълпата и някои от гвардейците да потрепнат стреснато.

— Ето затова ценя толкова много компанията ти, Каин. Самият аз си задавам този въпрос от време на време. И реших, че отговорът няма значение.

Следващите молители се изкачиха по стъпалата с очевидна неохота. Нищо чудно — от тяхна гледна точка Ма’елкот си мърмореше сам от известно време и тъкмо се беше разсмял на някаква шега, която сам си беше разказал.

Това не спомагаше за репутацията му, че е с нормална психика.

Той бързо разреши проблемите им и докато хората слизаха по стълбите, продължи да говори.

— А може би най-голямата заплаха за човечеството са точно тези актири.

— Аз, ъъъ… — рече Каин. — Това не е ли, ммм, не смяташ ли, че е леко преувеличено?

Ма’елкот извърна масивната си лъвска глава, за да улови погледа му през мъничкото прозорче. В очите на императора бушуваха такъв гняв и толкова силна омраза, че Каин усети как стомахът му се свива.

— Ти нямаш представа за злото в тези същества — каза той. — Те са смъртоносни врагове на човечеството и лично на мен. Кажи ми… опитай се да предположиш защо са дошли тук, защо избиха моите хора и се опитаха да убият мен, защо изнасилиха жените ни и избиха децата ни. Опитай.

Каин установи, че е изгубил гласа си. Стомахът му се беше свил в нервна топка.

— За развлечение, Каин. Те са по-зли и от демоните — дори Силите от Отвън, които ловят хората, го правят, за да се нахранят, а не за да се наслаждават на ужаса и отчаянието ни; актирите го правят, за да запълват свободното си време. Просто за забавление. — Ненавистта в гласа на Ма’елкот подейства като плесница на Каин. — Ако това не е зло, не знам кое е.

Каин се изкашля и намери гласа си.

— Е, по всичко личи, тоест ти го правиш да звучи така, сякаш те са нещо като… всъщност като гладиатори.

— Гладиаторите не посичат деца. Гладиаторите не убиват крале. И всъщност дори гладиаторите са ми отвратителни. Забранил съм битките им в Империята.

Долу, в Голямата зала, се зароди някакво вълнение, надигна се глъчка сред голите хора на платформата и делегациите, които чакаха пред трона. Входната врата се беше отворила и към трона с бързи крачки, потропвайки силно по мраморния под, се приближаваше Бърн.

През носа му беше залепена сивкава лепенка, а под очите му имаше пурпурни отоци; Каин усети как във вътрешностите му се надига приятна топлина.

— Като говорим за злото — рече бързо той, благодарен за възможността да смени темата, — ето го и най-новия ти граф.

Бърн разблъска следващата делегация и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Той се отпусна на коляно пред трона и заговори с нисък, напрегнат глас:

— Ма’елкот, съжалявам, знам, че трябваше да бъда тук още преди час, но…

Ма’елкот му се усмихна снизходително.

— Не си закъснял за Ритуала, мое момче. Какви новини ми носиш?

— Намерих актирите — рече задъхано Бърн.

Каин го наблюдаваше през прозорчето, докато графът разказваше всичко на императора. Източникът му разкрил скривалището на бегълците — изоставен склад в Индустриалния парк — и сега Котките бяха обградили мястото. Засега те чакаха и наблюдаваха, защото не искаха да действат, преди да са сигурни, че Смешника Саймън ще падне в мрежите им.

„Но Шана вече е в донжона — помисли си Каин. — Поне се надявам да е там — ако падне в тоя капан, едва ли ще стигна навреме там, за да я спася.“

И с известно закъснение:

„Кой, по дяволите, е този източник?“

Докато наблюдаваше Бърн, той установи, че поне в момента не изпитва изгаряща нужда да изтича на подиума и да го пребие до смърт. Може би когато беше офлайн и никой не го притискаше да развлича, той не действаше толкова безразсъдно; а може би причината беше във внезапно връхлетялата го неувереност, непривичното усещане, че може би нямаше да успее да го победи.

Но омразата — тя продължаваше да го изгаря.

Докато Бърн завършваше разказа си, снизхождението се изгуби от усмивката на Ма’елкот и той го смъмри нежно, по бащински:

— Ти наруши обещанието си, Бърн.

— А? — Графът изглеждаше изненадан и озадачен, но след това погледът му се проясни и той докосна лепенката на счупения си нос. Наведе очи и хвана ръцете си пред чатала като каещ се ученик. — Знам. Знам, че обещах, Ма’елкот, но…

— Но какво?

— Когато той ми се нахвърли така… просто си изпуснах нервите, Ма’елкот, това е всичко. Но не го нараних кой знае колко.

„Така си мислиш ти.“ Рамото на Каин все още го болеше на мястото, където се беше вкопчила неестествено силната ръка на Бърн и бе натъртила костта му.

— Докато Каин ми служи, ще се отнасяш към него с почит и уважение. Ако ме накараш да ти го припомня отново, ще съжаляваш.

— Съжалявам, Ма’елкот. Наистина.

— Освен това ще му се извиниш.

— Ма’елкот…

Императорът леко повдигна брадичката си и възражението на Бърн увехна още в зародиш.

Той наведе очи.

— Аз, ъъъ, чух, че си го заловил…

— Така е. Всъщност в този момент той те гледа.

Ма’елкот леко кимна вляво, към малкото прозорче; Бърн насочи поглед натам и очите му срещнаха очите на Каин. Той разтегна устни и оголи зъбите си.

— Той е… — Вратът на Бърн пламна от притока на кръв. — Да си го начукам като на девствена коза! Сложил си го на моя стол?

Последното изречение беше произнесено със сподавен шепот.

Каин рече с лека насмешка:

— Здрасти, енотче.

Отоците покрай очите на Бърн потъмняха от притока на кръв и вените на шията му изпъкнаха.

— Каин, това беше детинско и под достойнството ти — рече Ма’елкот. — Бърн, ти ще се извиниш.

— Но…

— Веднага.

Бърн едва успя да процеди думите през стиснатите си зъби.

— Извинявай, Каин.

Каин му се ухили, макар че Бърн не можеше да види лицето му.

— Извинението е прието.

— Каин, същото се отнася и до теб. Докато ми служиш, почитай и уважавай.

— Разбира се, защо не? — отвърна Каин. — Няма да ти служа вечно.

— Това, мое момче, ще го обсъждаме допълнително. Бърн, застани до пързалката. След няколко минути ще започна Ритуала.

— Ма’елкот…

— Отивай.

Бърн се завъртя рязко и заслиза по стълбите. Каин го изпрати с поглед и каза:

— Не разбирам как можеш да работиш с тоя сбъркан шибаняк. В него почти не е останало нищо човешко.

— Някои биха казали същото и за теб, Каин. — Ма’елкот махна презрително с ръка. — Направих го главен жрец на Църквата на Ма’елкот, така да се каже, просто защото е изключително изпълнителен. Той ще направи всичко, което поискам от него — ще убие и собствената си майка заради мен.

— Така ли? Смяташ ли, че има майка?

Ма’елкот се засмя.

— Стига, Каин. Признавам си — не той беше първият ми избор. А ти.

— А?

— О, да. Надявах се да успея да те намеря лично; Притеглянето, което използвах наскоро върху теб, отнема твърде много от твърде ценното ми време и внимание. Бърн доказа, че е приемлив заместител. Още когато ми намери короната, аз останах впечатлен от издръжливостта и изобретателността ти — да не говорим за безпощадността ти. И все още се надявам, че ти, Каин, ще станеш моят най-доверен спътник. Не мисля, че точно сега си в положение да откажеш благородническата титла; смятам, че след снощните събития Манастирите едва ли могат да очакват някаква лоялност от твоя страна.

„Това би било много лоша идея.“

— Значи, искаш да ми дадеш работата на Бърн, а? — каза той, опитвайки се да смени темата и все пак да прозвучи така, сякаш я обмисля. — Всъщност може да се каже, че вече си го направил. Той търси Смешника Саймън, нали?

— О, няма да ти дам работата му. Искам да работиш отделно. Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.

— Да, малко като… — Гласът на Каин секна. „Като мен и Бърн в Надпреварата за короната на Дал’канит“, завърши наум той. — Винаги си предпочитал да работиш по този начин, нали? — рече Каин на глас.

— Това не ми прозвуча като въпрос.

Каин преглътна гнева си.

— Не беше. И преди си го правил. С короната — рече той с равен глас. — Той работеше за теб, нали, през цялото време е работел за теб… Наел си Бърн по същото време, когато нае и мен.

— Ммм, не съвсем. Наех го, след като първоначалният ти опит се провали.

— Знаеш ли какво направи той? Знаеш ли какво ми причини тоя смотан лайнян кучи син?

— Знам какво си причинихте един на друг.

— Но ти си получи короната и друго не те интересуваше.

— Точно така. Знам, че това те разстройва, Каин, но освен това знам, че ако беше на мое място, щеше да постъпиш по същия начин. Кое в края на краищата е по-важно — самата сила или начинът, по който си се сдобил с нея? — Ма’елкот се усмихна снизходително. — Това беше риторичен въпрос, скъпо момче. Сега замълчи. Остават ми само още три делегации и след това ще започна Ритуала.

— Какъв е този ритуал?

— Ще видиш. Те ми носят много по-великолепни дарове от обикновените данъци и такси и Ритуалът е начинът, по който ги приемам. Тихо сега.

Той реши бързо и справедливо проблемите на последните три делегации, след което ги отпрати. Те оставиха дрехите си под платформата и се присъединиха към нервничещата тълпа. Ма’елкот махна мързеливо с ръка на капитана от придворните рицари. Мъжът му отдаде чест, обърна се и даде някакви отсечени заповеди на отряда си. Някои от рицарите се качиха на платформата и подредиха голата тълпа в груб квадрат, а другите отвориха някаква малка врата, през която влязоха още голи мъже и жени.

Каин предположи, че какъвто и да бе този ритуал, той се нуждаеше от определен минимум хора — новодошлите можеха със същия успех да са приели с нежелание доброволци, просто ужасени граждани, докарани насила тук, за да попълнят бройката. В залата се надигна глъчка, докато всички едновременно се питаха един друг, питаха рицарите и чакащите на платформата делегати: Какво, по дяволите, става тук?

Ма’елкот се изправи и в бръщолевенето се промъкна нотка на страх. Той вдигна ръце.

Тишината падна като бомба.

В залата започна да се натрупва електрическо напрежение, във въздуха се забелязваше жълтеникаво трептене като светкавица преди лятна буря.

И сред тишината и напрежението Ма’елкот заговори.

Гласът му се понесе като тътен, подходящ за мълниите, които проблясваха от очите му. Дълги мелодични изречения, с постепенно развиващ се ритъм като елфска песен — дълга реч за любовта, за братството, за сърцето и семейството. Ритъмът като че ли следваше ударите на Каиновото сърце, опустошителната му сила сливаше отделните думи. Каин не успяваше да ги чуе поотделно — те се разбиваха в повърхността на съзнанието му, но в дълбините му се раждаха образи — топлият скут на майка му, сладката мекота на гласа й, докато му чете от разтворената пред нищо неразбиращите му очи книга, сухата, силната бащина длан, която той стиска трескаво в опит да запази равновесие върху първото си колело. Откри, че очите му парят от неочаквани сълзи заради това, което отдавна бе оставил зад гърба си, и заради невероятните обещания за онова, което може би го очакваше в бъдещето.

Вдигнатите ръце на Ма’елкот започнаха да се поклащат, в началото бавно, като дъбови клони под подухването на свеж бриз, след това запляскаха из въздуха като криле на орел, който се издига величествено към безкрайното небе. Императорът се обърна на едната страна, после на другата, позата му се промени и Каин затаи дъх.

За негова огромна изненада Ма’елкот затанцува.

Танцуваше в ритъма на собствените си думи — бавна, хармонична ритмика от неподражаема грациозност, с неподражаемата елегантност на демон от театъра кабуки.

Каин познаваше достатъчно магията, за да добие някаква представа какво става тук — той успя с усилие да откъсне погледа си от Ма’елкот. Предположи, че е могъл да го направи само защото ритуалът е бил насочен не към него, а към тълпата на платформата. Забеляза, че стражите край вратите са извърнали глави настрани; тълпата на платформата се поклаща, зяпнала в благоговение, в идеален синхрон с неустоимия устрем на танца на Ма’елкот. Те започват да стенат леко и несъзнателно, с ниски и плътни тонове, звучащи като контрапункт на силния му глас.

Размахът на Ма’елкот става все по-широк, стъпките му — все по-стремителни, гласът му се насища с енергия, докато не започва да жужи като динамо, всичко се устремява към разтърсващата кулминация — и тогава той внезапно и изненадващо спира.

В настъпилата тишина продължи да се чува потропване, едва доловим ямбичен тътен; Каин затвори очи, опитвайки се да се абстрахира от пулсирането на кръвта в собствените си уши. Той чуваше: А’фъм, а’фъм, а’фъм…

Вдишване.

Това беше вдишването на стотиците хора на платформата, поемащи си дъх в перфектен синхрон.

Когато Каин отново отвори очи, той видя, че Ма’елкот го гледа през масивното си рамо. Устните на императора потръпнаха в суха крива усмивка и клепачът на едното му око се спусна в продължително, лукаво намигване.

След известно време Каин си спомни, че трябва да диша.

Ма’елкот се обърна отново към тълпата голи хора, които бяха зяпнали в омагьосано очакване.

— Това са думите, които трябва да произнесете, за да обвържете завинаги душите си с моята:

С кръвта от сърцето си аз се кръщавам Дете на Ма’елкот.

Служа на мечтата за Единно човечество с цялото си сърце.

Обричам тялото си и безсмъртната си душа на Правдата на Ма’елкот, Истинският жив бог, Великият отец.

Чрез прехода към нов живот аз се Прераждам.

Прераждам се като неопетнен служител на Свещената църква.

Заявявам сега и завинаги, че няма друг Бог освен Ма’елкот и аз съм негово живо Дете.

Придворните рицари на платформата раздадоха малки златни чашки на всички в тълпата. Хората ги приемаха машинално. Дръжките на чашките бяха наточени като остриета, с които бъдещите Деца на Ма’елкот прерязваха вените на левите си ръце и поставяха чашките под бавно стичащата се ярка кръв.

Скоро гвардейците извлякоха от тълпата един мъж, по чиито ръце не се виждаше кръв. Ма’елкот кимна и им махна да му го доведат.

— Ти не проля кръв — каза императорът. — Няма ли да се закълнеш?

Мъжът имаше бръснатата глава на жрец и стойката на воин. Той стоеше гол и безстрашен, без да се съпротивлява на гвардейците.

— Господарю мой, императоре — отвърна той, — аз служа на Рудукириш, богът на бурите, от деня, в който получих името си. Няма сила, която да ме накара да се отрека от него, а погледът му ще хвърли смъртоносна светкавица върху всеки, който се осмели да ми навреди.

— Да, да, да — отвърна раздразнено Ма’елкот. Той погледна през рамо към Каин и промърмори: — Това се случва от време на време. Донякъде дори ми помага.

Той се обърна към платформата и заговори с обичайния си звучен глас.

— Разбирам нежеланието ти, но не го приемам. Ти ще бъдеш убит.

Жрецът изкрещя нещо на киришански диалект, който Каин не владееше, и внезапно отвън се разнесе силен гръм, а в залата проблесна заслепяваща светкавица; когато погледът на Каин се проясни, той видя, че киришанският жрец е облечен с великолепна блестяща броня и държи в ръцете си боен чук, чиято дръжка на дължина почти достигаше ръста му.

Придворните рицари, които го държаха, се проснаха в цял ръст на платформата и от броните им се вдигна пушек.

Жрецът засия в ореол от сила — пращяща аура от синьо-бяла светлина, от която се извиваха електрически заряди. Те хвърляха червеникави сенки по лицата на омагьосаната тълпа.

Сега ще познаеш гнева на бога на гръмотевиците!

— Да, да — произнесе Ма’елкот почти нетърпеливо. — Дай да видим.

Жрецът насочи чука си към трона и от него се изстреля мълния. Ма’елкот не помръдна от мястото си, нито изрече някое защитно заклинание. Светкавицата прогори дупка в мантията на гърдите му; дрехата пламна с неестествена бързина. Дори през малката си шпионска дупка Каин можеше да усети как горещината изгаря очите му. Пламъците обвиха императора.

Когато мантията изгоря напълно, сред пепелта й стоеше Ма’елкот, с гола гръд и бос, облечен единствено с къси кожени панталони.

Императорът дори не примигна.

Той издигна към тавана ръката си с разперена длан, сякаш за да приеме някаква сила отгоре. След това я сви в юмрук, който запрати към жреца, сякаш искаше да го удари с невидим камшик.

Жрецът вдигна чука си, за да отрази удара, и светлинният му щит засия от силата, дарена му от неговия бог. Но не му помогнаха нито цялата му жреческа сила, нито предаността му към бога, нито смелостта му или любовта на бога му; когато призованата от Ма’елкот сила го удари, бойният чук в ръцете му, символ на неговата вяра, се взриви като граната.

От разкъсаната му ръка шурна кръв, а отломките от чука се забиха в тялото му като шрапнели. Придворните рицари го обградиха и го издърпаха от другата страна на статуята.

— Със своята смелост ти заслужи тази чест — прогърмя гласът на Ма’елкот — и ще отъпчеш пътя за вярващите.

От стилизираната вагина закапа кръв и Каин успя да зърне краката на жреца, докато рицарите очевидно го набутваха с главата напред в корема на статуята; във вътрешността й сигурно имаше някакъв канал и кръвта явно беше на жреца. Краката изчезнаха и Каин долови приглушено изсумтяване. След това главата и раменете на жреца се появиха през вагината на статуята и останаха заклещени там, докато кръвта се стичаше по лицето му и капеше върху бронзовата наклонена плоскост.

Иззад платформата се появи висок, широкоплещест мъж, облечен с тъмнокафявите дрехи на анханска акушерка; в ръцете си стискаше къс прав меч, наточен само от едната страна, а на лицето му бе застинала похотлива усмивка.

Това, разбира се, беше Бърн.

Жрецът го видя и закрещя:

— Вярвам в силата на Рудукириш! Вярвам в силата…

Сребристата дъга на сатъра на Бърн сложи край на виковете му. Острието се вряза в шията му, преряза гръбнака и излезе от другата страна. С едно професионално, заучено движение на ръката Бърн изчисти острието от кръвта, а главата на свещеника, все още с отворена уста, падна върху плоскостта сред фонтан от кръв и се затъркаля надолу към басейна. Сърцето му продължаваше да бие яростно и да изпомпва яркочервени струи от прерязаните артерии; мина доста време, преди фонтанът да премине в слаба струйка. Онова, което задържаше тялото досега, го освободи и то се плъзна гладко по хлъзгавия от кръвта наклон, докато се спря неподвижно в басейна.

Всичко това бе наблюдавано мълчаливо от омагьосаната тълпа на платформата.

Тогава рицарите подкараха хората един по един покрай статуята и те доброволно поеха по пътя на жреца, като се спираха за миг да излеят малките чашки със собствената си кръв върху себе си, изричаха клетвата и се спускаха с главите напред в корема на статуята. После се плъзваха навън през вагината и надолу по наклона, озоваваха се в басейна, откъдето биваха изваждани от други гвардейци, които ги отвеждаха да измият кръвта и да превържат китките си.

Внезапно, без видима причина или сигнал, някой от хората биваше захванат в статуята с главата надолу; острието на Бърн проблясваше и поредното тяло и глава се спускаха поотделно в басейна. Потръпващите тела биваха оставяни там, като зловещи подложки за следващите, които падаха вътре живи.

Ма’елкот отстъпи от купчината пепел, която беше останала от мантията му, и седна на Дъбовия трон. Той въздъхна и каза замислено:

— И така, какво мислиш?

Каин гледаше като хипнотизиран безкрайния поток от мъже и жени, който се стичаше по наклона.

— Ами, ъъъ, доста е страшничко, не смяташ ли?

— Както всяко раждане — отвърна Ма’елкот.

— Как решаваш кой да живее и кой да умре? Кой решава кой да бъде хванат и заклан?

— Всеки решава за себе си — каза Ма’елкот и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ти кажа.

— А?

— Достатъчно ти казах. Все още не е настъпил моментът да узнаеш. Ако оцелееш, ще разбереш.

— Ако оцелея ли? Да не смяташ да ме прекараш през това?

Единственият отговор на Ма’елкот бе усмивката му.

— Как смяташ да започнеш своето търсене на Смешника Саймън? — попита замислено той. — Убеден съм, че вече си разсъждават върху това.

— Малко — отвърна Каин. Беше прекарал цялата предишна нощ в размишления върху това и беше измислил едновременно прост и елегантен план, отговарящ напълно на репутацията му и както се надяваше, достатъчно авантюристичен, за да бъде неотразим. — Смятам да освободя затворниците ти от донжона.

— Нима?

— Оказа се, че един от съучастниците на Смешника Саймън, когото Бърн е заловил, е мой познат, нисш адепт, на име Ламорак. Ти ще ме вкараш в донжона, а аз ще го измъкна навън заедно с другия. Това трябва да е достатъчно, за да ме отведе при Смешника Саймън.

— Откъде си толкова сигурен? Че този Ламорак е в ръцете ни?

— Не само ти имаш източници — отвърна Каин с надеждата, че Ма’елкот няма да продължи да го разпитва.

Но императорът размишляваше върху съвсем различни неща.

— Идеята не ми харесва. Не ти ли се струва малко крайна? Внезапното освобождаване на Ламорак няма ли да събуди подозренията му? Достатъчно ли сте близки, че той да повярва, че си готов да рискуваш живота си за него?

— О, сигурен съм, че ще повярва. — „Не че има някакво значение.“ — Достатъчно сме близки. Освен това ще му кажа, че го правя само за да се добера до Смешника Саймън.

— Поради каква причина?

Каин погледна към продължаващия ритуал, където Бърн за пореден път обезглавяваше някого.

— За да докопам Бърн.

— Ммм — рече замислено Ма’елкот. — Мисля, че разбирам.

— Ламорак е затворник на Бърн, нали? Цялата операция срещу Смешника Саймън е рожба на Бърн. Измъкването на Ламорак от затвора ще е голям срам за него и той ще ме срещне със Смешника Саймън, за да устроим капан за Бърн, където да мога да го убия.

Ма’елкот се засмя.

— И това ще е прекрасно допълнение към легендарната ти кариера. Никой не е успявал да избяга от императорския донжон; ако съществува жив човек, който би могъл да го направи, то това си ти.

— Никой не би се досетил посмъртно, че работя за теб; мамка му, всички в града знаят, че си обявил награда за залавянето ми. Трябва само да разпространиш слуха, че съм се изплъзнал от ръцете на Тоа Сител и Очите.

— А ти ще работиш ли за мен?

Каин усети как ледена ръка се протяга към сърцето му.

— Разбира се. Какво искаш да кажеш? Че след всичко това все още не ми се доверяваш?

— Спомням си… — Ма’елкот се престори, че размишлява. — Спомням си един Каин, който бе готов да убие човек, вместо да го излъже…

— Убийството е по-лесно — отвърна Каин и се опита да се засмее сърдечно. — Извършиш ли го, край, свършено е. Лъжата е като домашен любимец — трябва да се грижиш за нея или тя ще се обърне и ще те ухапе по задника.

— Все още ли си същият Каин?

Той се опита да отговори толкова спокойно, колкото му позволяваше разтупканото му сърце.

— Честен съм дотолкова, колкото ми позволяват обстоятелствата.

— Пффф. Това беше искрен отговор. Много добре. Съблечи се.

Нещо се затъкна в гърлото на Каин; единственото, което успя да каже, беше:

— А?

— Не можеш да ми служиш, освен ако не ми служиш от сърце, Каин.

Императорът махна лениво към платформата. Няколко облечени с ливреи пажове изгребваха кръвта от басейна с бронзови купи — същите, които Каин бе видял да внасят в Малката бална зала, докато замесваха глината за Великата творба, и стомахът му се сви.

„Какво си мислеше, тъпо копеле такова — изръмжа той наум. — Откъде според теб идваше тая кръв?“

— Наистина ли очакваш от мен да се спусна оттам и да си подложа врата под меча на Бърн? — попита той.

— Да. Щом ти не ми вярваш, Каин, как бих могъл аз да ти вярвам? Закълни се в мен, повярвай в моята правда и започни да ми служиш. Или ми откажи тази чест и никога повече няма да бъдеш мой слуга.

Това всъщност дори не беше избор. В съзнанието му отекнаха думите на Шана: „Него не го е грижа какво се случва с мен.“ И това може би беше най-добрият, всъщност единственият шанс да й спаси живота.

Нямаше причина да се колебае.

— Да, добре — рече Каин. — Да го направим.