Матю Удринг Стоувър
Героите умират (10)

4.

Струваше му се, че е седял няколко минути, без да помръдва и без да бърше потта си, конвулсивно вкопчил пръсти в кожените подлакътници на симкреслото. Не беше в състояние да мисли за нищо, не можеше да се застави да отмести от очите си екранчетата, не можеше дори да преглътне — сякаш гърлото му беше стиснато от нечия гигантска ръка.

— Това е, ммм, всичко, което имаме — разнесе се гласът на Колбърг сякаш от някоя друга вселена.

„Сигурно такова е чувството по време на паника — помисли си Хари несвързано. — Точно така, това е паника.“

Индукционният шлем се вдигна от главата му и на Хари не му оставаше нищо друго, освен да погледне към кръглото лице на Колбърг и самодоволната усмивка върху гумените му устни.

— Това е, ъм… доста, доста напрегнато, нали?

Хари бавно затвори очи. Колкото по-дълго гледаше лицето на самодоволния кучи син, толкова по-силно му се искаше да упражни насилие върху него. Колбърг беше Администратор; всяко насилие над представител на по-висша каста, макар и вече да не се смяташе за углавно престъпление, все още водеше до понижаване до Работник и изпращане за пет години в поправителен лагер.

Когато успя да овладее гласа си, Хари попита:

— Тя жива ли е?

— Никой не знае. Краят на този куб е последният ни контакт с нея. Нямаме телеметрията й, не засичаме сигнатурата на транспондера й. Ние, ммм… смятаме, че този свитък, заклинанието в него, е пресякло мислопредавателната връзка.

Хари потърка с пръсти очи, докато не видя цветни петна под клепачите си.

— С колко време разполага?

— Ако приемем, че е жива…

— Колко време?

Гласът на Колбърг стана леден.

— Не ме прекъсвайте, Майкълсън! Самозабравяте се!

Хари отвори очи и се наведе напред. Колбърг стоеше пред него и чакаше. Невидимата ръка, стискаща гърдите на Хари, не отслабваше хватката си, докато почти не го задуши.

— Приемете извиненията ми, Администратор.

— Добре — изсумтя Колбърг. — И така, това, което току-що видяхте, се е случило тази сутрин в около десет часа анханско време. Енергийната клетка в нейния мислопредавател има заряд за сто и седемдесет часа плюс-минус десет. Така че тя в най-лошия случай разполага със сто петдесет и седем часа. Ако за това време се добере до точката на прехвърляне — чудесно. В противен случай…

Гласът му утихна постепенно.

Хари седеше неподвижно, в съзнанието му прелитаха ужасни картини. Разпадането на тялото е кошмарът на всеки Актьор. Когато младите Актьори се обучават в Консерваторията на Студията, им показват поредица от холограми за това, какво става с Актьорите, които излязат от фаза с Отвъдие — обикновено се превръщат в кипяща маса от безформена протоплазма или в купчина от полукристализирали останки, или пък в нещо абсолютно неописуемо, и това е само в добрите случаи, за които не е твърде болезнено да си спомняш.

В много редки случаи в останките може да се разпознае някогашният човек.

Хари попита тихо:

— Тя поне знае ли, че е офлайн?

Колбърг изразително сви пълните си рамене.

— Честно казано, Майкълсън, тя най-вероятно е мъртва.

— Изпратете ме там. Познавам този град. Мога да я намеря.

„Или трупа й. — Хари прогони тази мисъл, обещавайки си, че ако открие мъртвото й тяло, след това ще намери и Бърн. — Да видим откъде ще черпиш сила, шибаняк. Да видим как ще се захранваш, като ти бръкна в очните ябълки.“

— Моля? — Колбърг вдигна вежди и детинският му самодоволен тон изтръгна Хари от кървавата му фантазия и го върна на земята. — Мисля, че не ви чух добре. И смятам, че е крайно време да станете от креслото ми.

Хари наведе глава, напомняйки си, че животът на Шана е в мазните бледи ръце на Колбърг. Той бавно стана от симкреслото на управителя, все още с наведена глава, както подобава на човек от по-нисша каста. Вложи в гласа си цялата откровеност, която можеше да изтръгне от пламтящите си гърди.

— Моля ви, Администратор. Може ли да сключим сделка? Моля ви, изпратете ме в Анхана.

— Така е по-добре. Точно това, ъъъ, се надявах да кажете. Придружете ме до Центъра за сключване на договори.