Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

5.

Речната баржа изглеждаше също толкова овехтяла като капитана си, дърт пияница с прошарени коси, подпухнали кървясали очи и непрекъснато течащ нос, но когато Палас огледа трюма й — мрачно влажно пространство, от което се носеше отровната смрад на урина и гнилоч, наподобяваща миризмата на умряла костенурка, оставена на слънце четири дни, като междувременно е била препикавана непрекъснато от куп разгонени котараци — тя откри нещо, което я накара да се усмихне: малко рогато личице, с познатата лукава усмивка, изрязано наскоро върху една от дървените прегради.

Палас го посочи с пръст.

— Смешника Саймън — рече тя. — Нали знаеш, че това може да ти донесе неприятности.

Капитанът отри носа си с опакото на мръсната си ръка.

— Никой не може да ме вини за това. Непрекъснато подменям екипажа. Не мога да кажа кой го е надраскал тука.

— Обзалагам се, че доста неща не можеш да кажеш — подхвърли Палас.

Капитанът сви рамене.

— Държа си езика зад зъбите, ако имаш това предвид.

— Обзалагам се, че не можеш да кажеш защо тая драсканица, която е на около две седмици, още е тук.

— Ще изгубиш, момиче — изръмжа капитанът. — Преди петнайсетина години возих барон Тилиу от Оклиан, него и цялото му семейство. Ония дни бяха по-добри и за двама ни. И той беше добър човек, а не проклет актир, каквото и да казва императорът. Нямам нищо против императора; сигурно някой му приказва разни лъжи и праща добрите хорица под брадвата, а аз предпочитам Смешника Саймън да ги отведе, вместо да бъдат убити. А това… — той се пресегна и докосна грубата резба, — това е просто за да ми напомня. Всъщност не значи нищо.

Палас протегна ръка и между показалеца и палеца й проблесна лъскав златен роял. Тя щракна с пръсти и се появи още един; ново щракване — нов роял. Монетите блестяха като пламъка на фенер.

— Използвай ги, за да купиш провизии. Четирийсет души за една седмица. Недей да купуваш всичко от едно място. С останалите набери екипаж. Каквото остане, задръж за себе си.

— Аз, ъъъ…

Щрак. Монетите станаха четири.

— Това очарователно малко семейство има още роднини. Четирийсет са. По една за всеки от приятелите ми, които ще се возят на баржата ти, ако, разбира се, пристигнат живи и здрави в Тинара, плюс още няколко в добавка. В знак на признателност за великолепното обслужване.

Той яростно разтърка лицето си, докато калта и мазнотията по опакото на ръката му не се размазаха от сополите му.

— Това, ъъъ, това си е трудна работа. Може би ако дадеш още малко предварително, това, ъъъ, ще ми поуспокои нервичките…

— Ще се наложи да ми се довериш — отвърна тя, тръсвайки бързо глава. — Трябва да си вярваме един на друг. Ако не се появя със златото, из Тинара ще скитат четирийсет души, за които всяко Око или армейски офицер с лекота ще платят по нобъл или два.

— Но пък четирийсет рояла… — промърмори той. — Ще мога да оправя старата госпожа, да си наема истински екипаж…

— Значи, се разбрахме.

Тя му подаде четирите рояла.

— Разбрахме се — отвърна той и тръгна след нея нагоре по стълбите към топлото следобедно слънце. — Дай ми два дни да намеря екипаж и провизии и ми докарай приятелите си следобед във втория — до залез-слънце ще сме изминали няколко мили по течението.

Той я придружи до парапета и й подаде ръка, за да й помогне да се изкачи по рампата.

— Наистина ли — промърмори тихо, колебливо, оглеждайки прикрито пълните с народ докове, за да се убеди, че никой не подслушва, — наистина ли работиш за Смешника? Той наистина ли, сещаш се, наистина ли е истински?

— Да — отвърна тя. — Да, той наистина е истински.

— Наистина ли иска да свали Ма’елкот, както говорят всички?

— Не. Не, изобщо не е така — отвърна сериозно тя. — Той просто се опитва да спаси няколко живота. Тези хора не са актири, капитане. Това са просто хора, невинни хора, които трябва да се махнат от Империята или ще бъдат убити. Убити, защото Ма’елкот не ги харесва.

— Ами добре тогава… — Той отпусна ръката си, погледна към палубата под краката му и се изплю в ленивите мътни води на Великия Чамбайген. — Добре тогава, успех на Смешника. Успех и на теб, госпожо.

Палас се усмихна леко и го докосна по рамото.

— И двамата ти благодарим. Потърси ме след два дни.

Тя тръгна по доковете, подмина фабриката за стомана и дългата редица от складове, които приемаха товари от цялата Империя.

Нямаше да е трудно; Палас не забеляза никакви оттенъци на предателство в Обвивката на капитана и макар досега да не беше опитвала да превозва толкова много токали наведнъж, тя чувстваше увереност.

Заклинанието на Конос се беше оказало невероятно полезно — тя щеше да натовари всичките трийсет и шест токали в трюма и да ги скрие с Наметалото. Всеки усъмнил се имперски служител или адепт щеше да види само мръсната вода и почернялото дърво, а Вечната забрава щеше да попречи на хипотетичния усъмнил се адепт да свърже всяко усетено подръпване в Потока с възможността за съществуването на Наметало. За да стане всичко както трябва, тя трябваше да пътува с тях през целия път до брега, за да ги преведе през всички пунктове за събиране на такси, но това не беше проблем.

Почивката щеше да й се отрази добре.

Точно сега важното беше, че можеше да го направи, да ги изведе съвсем сама извън Империята, в безопасност, а онези алчни копелета от Програмната схема на Студията можеха да си го начукат.

А когато всичко това приключеше и тя се върнеше обратно на Земята, двамата с Хари щяха да си поговорят за това, да се разкара от живота й. Не биваше да се оставя да я убеди да не подава молба за развод; тази работа с раздялата беше голяма глупост. Тя не помагаше на никой от двамата, само удължаваше болката, тяхната малка импровизирана Смърт от Хиляда порязвания. Трябваше да се довери на инстинктите си и да го отреже направо, от раз, като отлепянето на лейкопласт.

Или ампутацията на крайник.

Защото точно това изпитваше сега. Онази болка, която като че ли я сръчкваше долу в корема винаги когато се сещаше, че той я търси, когато си мислеше как ще го зареже и ще се спусне по течението — това си беше като фантомна болка в крайниците. Част от живота й беше свързана с Хари, а сега тази част беше отрязана; пристъпите, които усещаше от време на време, бяха просто физиологическа реакция от ампутацията.

Донякъде Хари беше причината тя с такава лекота да се отнесе безмилостно към Краля на Кант; Величеството беше един от най-добрите приятели на Каин. Той беше достоен заместител в случаите, когато не можеше да си го върне пряко на Каин. Но ако беше продължила да го използва, щеше да се изненада от нарастващото чувство на презрение към себе си; на няколко пъти се бе улавяла да си мисли, че този мъж е просто уличен разбойник, какъвто някога беше и Хари — но Хари се беше превърнал в нещо повече, не можеше да му го отрече. Хари или Каин, никой от двамата нямаше да допусне да се отнесат с него така, както тя се бе отнесла с Краля на Кант; Каин щеше да се хвърли към гърлото й в мига щом зърнеше проблясването на кристала с Омайването.

От друга страна, тя не се самозалъгваше — знаеше много добре, че голяма част от съжалението, което изпитваше към Величеството, беше чисто и просто угризение на съвестта, че така се бе възползвала от него. И все пак…

Каин притежаваше някаква невероятна почтеност и упорито самоуважение, колкото и неоправдано да беше то. „Почтеност“ не беше дума, за която би се сетил човек, докато си мисли за Величеството; човекът представляваше невестулка на два крака. Полезна, дори необходима, но все пак невестулка.

Докато здрачът се спускаше постепенно над града, Палас се запъти към склада, под който бе скрила токалите. Тя не обръщаше никакво внимание на тълпите, които бързаха покрай нея заради настъпващия вечерен час, и мостовете, извеждащи от Стария град, бяха претъпкани с всякакви същества; Палас беше погълната от мрачното осъзнаване, че дори сега продължава да сравнява всеки мъж, когото срещаше, с Хари.

Тя тъжно поклати глава заради тази сантиментална глупост и навлезе в сенчестите странични улички на Индустриалния парк.

За милионен път си припомни причините, поради които връзката им никога нямаше да се получи, всичките скандали, ревността и подозрителността. Изобщо не трябваше да се женят; бяха страхотни любовници, връзката им беше страстна, бурна, абсолютно непредсказуема, вълнуваща — но всичко онова, което ги правеше невероятни любовници, ги превърна в скапани съпруг и съпруга.

Противоположностите се привличат, но сходствата пречат.

На първо място, двамата бяха съвсем различни Актьори. Тя се бе захванала с актьорството най-вече защото на Отвъдие щеше да притежава сила, каквато никога нямаше да получи като член на Търговската каста в земната безмилостно сурова социална система — силата да помага на хората, да променя живота им в положителен смисъл. Уверено можеше да заяви, че кариерата й е помогнала за превръщането на Отвъдие в едно по-добро място, и тя се гордееше с това.

Каин, от друга страна, идваше тук само заради кръвта.

Тя спасяваше животи; той ги отнемаше.

И Приключенията му се продаваха три пъти повече от нейните.

В моменти на искреност тя беше способна да си признае, че това също бе част от проблема. Не се гордееше с тази част, но не можеше и да я отрече.

Палас въздъхна и се опита да се съсредоточи върху текущата ситуация. Щеше да се разправя с Каин по-късно, когато вече нямаше как да го избегне. Умората, безкрайните часове, прекарани в бягство, криене и битки, й пречеха да насочи мислите си към работата; но сега, докато се приближаваше към убежището, където бе скрила всички токали, липсата на концентрация можеше да се окаже фатална.

Токалите се укриваха под гниещия коварен под в една опожарена сграда; тя беше разположена сред няколко също толкова порутени склада. На места останките от овъглените покриви бяха облегнати на здравите стени и осигуряваха прикритие от дъжда за няколкото семейства бегълци.

Тя не беше оставила никакви следи и никакви съгледвачи, които да могат да ги издадат. Сухото, наподобяващо пещера мазе беше третото й резервно укритие; беше го подготвила с помощта на близнаците, Талан и Ламорак и беше поставила омагьосващи печати покрай стените и вратите, които да заблуждават търсачите на амулети и всякаква магия от този род. Предрешеното Величество й беше помогнал да пренесе продуктите вътре; макар той да ненавиждаше физическия труд, Омайването се беше погрижило да го накара да работи, без да се оплаква, и той щеше по-скоро да умре, отколкото да издаде местоположението им. Палас вярваше, че всички останали, които знаеха за убежището, бяха мъртви.

Входът се криеше в някогашната вътрешна кантора; за да се стигне до него, трябваше да се премине през лабиринт от срутени стени и опасни изгнили подове. В последния момент тя сви встрани, вместо да влезе вътре, и тръгна покрай почернялата фасада, потънала в мисли.

Тук нещо не беше наред.

Потокът работници, които се прибираха у дома, не се различаваше от обичайното. Взирайки се в лицата и дрехите им, Палас не можа да открие обяснение за обтегнатите си нерви, но тя вярваше на вътрешния си инстинкт; единствено на него можеше да разчита, за да запази живота си.

Откри една здрава стена, облегна се небрежно на нея и огледа улицата. „Какво не е наред тук?“

Нямаше пушек.

Бегълците… Сред тях имаше две семейства — едното се криеше от другата страна на улицата, където някога се бе намирал складът за жито, а другото се спотайваше малко по-нататък, в бившата ковачница. Здрачът напредваше, което означаваше, че по това време би трябвало да са запалили малки огньове, за да притоплят остатъците от обяда си. Късните есенни дъждове валяха почти ежедневно в Анхана, затова всяка тресчица би трябвало да е просмукана от влагата — ала въпреки това не се виждаше никакъв пушек.

Може би това не означаваше нищо. Може да се бяха преместили на някое по-сухо и по-закътано място.

Или пък можеше да са завързани или дори убити, а Сивите котки да клечат край тях и да я наблюдават през процепите в обгорелите стени.

Ненапразно те се идентифицираха с котките; можеха да стоят там от часове и да дебнат внимателно за всяко движение край мишата дупка, в която се криеха токалите. Но нямаше как да знаят, че семействата си приготвят яденето по здрач.

Палас не спираше да се движи безцелно, докато през процепа в една срутена стена не зърна кулата на двореца „Колхари“. Тя задейства менталното си зрение и пред очите й се разпростря виещата се плетеница на Потока, в която се забелязваха неясните Обвивки на преминаващите хора. Откъм двореца не се забелязваше никаква енергийна струя, но това не означаваше, че тя е в безопасност; Котките можеха да я нападнат просто ей така, без да имат представа коя е тя, ала ако Бърн беше сред тях…

Имперските власти знаеха, че Смешника Саймън е заклинател; доказателство за това беше заклинанието, което объркваше търсенето им. Докато се опитваха да го намерят, Бърн и Ма’елкот нямаше да поддържат отворен канал; това щеше да е, като да затръбят и размахат знаме пред всеки един адепт, преминал в режим на ментално зрение.

Но освен преследването на Смешника Саймън, Бърн имаше и други причини да я търси. Ако той се намираше тук, присвит за скок в някоя от тези сгради, ако я видеше и я разпознаеше, алчността му, жаждата му за кръв, готовността по какъвто и да е начин да нарани нея или Каин, щеше сигурно да го накара…

В този миг го видя — от кулата на двореца „Колхари“ внезапно се стрелна аленият лъч на Силата.

Оставаха й секунди живот.

Обградена. Сама. Поданиците щяха да й помогнат, ако знаеха, че се намира в опасност, но наоколо нямаше никой от тях.

Сама, но не и безпомощна.

Ако Каин беше тук, той щеше да цитира Сун Дзъ: „Когато си отчаян, сражавай се.“

Тя бръкна в малкото джобче на гърдите си и измъкна миниатюрна фигурка — мъничка ръка, изработена от същия блещукащ кварц, който бе използвала за Щитовете си.

Пипалата на енергията се вляха в съзнанието й.

Лъчът на Потока, който грееше като лазер откъм двореца, бе насочен към един срутен склад от другата страна на улицата; нямаше начин Бърн да се скрие от нея.

Жилките по повърхността на кварцовата ръка се разстлаха като мрежа, завъртяха се като водовъртеж, образувайки мощен вихър в Потока, и енергията заблещука върху кожата й. Независимо каква сила получаваше Бърн от Ма’елкот, самият той не беше заклинател — без ментално зрение нямаше как да разбере колко дълбоко е загазил.

Устните й се разтеглиха в дива усмивка, която Бърн щеше да разпознае; тя протегна ръка, сви я в юмрук и невидимата сила на нейния теке строши постройката като яйчена черупка.

Тя се срути навътре с гръмотевичен трясък и над нея се издигна облак задушаваща прах. Ако Бърн искаше да я хване, първо трябваше да си прокопае път навън.

От всички страни се разнесоха щраканията на стрелящи арбалети, но Палас вече не беше на предишното си място — тя се гмурна в прикритието на прахта. Стрелите от арбалетите свистяха край нея, откачаха от калдъръма или се забиваха с трептене в дъските. Отвсякъде се чуваха виковете и писъците на жителите на града, които се пръснаха на всички страни и хукнаха да спасяват живота си.

Палас се претърколи и се изправи на крака, използвайки същия номер, който бе приложила на капитана на баржата; само че този път вместо монети между пръстите й се появяваха заредените кестени — един, два, три, четири.

Кръвта туптеше в ушите й, животинска възбуда изпълни гърдите й. Зъбите й проблеснаха в доволна усмивка, тя зареди един кестен и го изстреля по улицата с помощта на своя теке, право към постройката, от която идваха най-многото стрели. Пред разбитите прозорци блъвнаха пламъци; предната стена на постройката се нагъна и се срути.

„Това — помисли си тя — трябва да е достатъчно, за да привлече вниманието им.“ После се обърна и побягна с всички сили към Лабиринта.

„Хайде, хайде, хайде, размърдайте се, копелета — припяваше си тя наум. — Излизайте всички, защото иначе няма да ме хванете. Хайде де!“

И те започнаха да излизат от прикритията си — десет, петнайсет, трийсет мъже, облечени в сиво, с жестоки очи. Втурнаха се напред с разярени лица, а Палас ги поведе все по-далеч от скритите токали, към самото сърце на Кралството на Кант. Зад нея една постройка, онази същата, която беше съборила върху Бърн, започна да се гърчи, да се вълнува и да се надига в средата, като труп на гъсеница, от който се ражда цяло люпило оси.

Бърн идваше.

Тя наведе глава и побягна.