Матю Удринг Стоувър
Героите умират (16)

10.

Диамантената зала на двайсетия етаж в Студията проблясваше и сияеше в искрящи цветове, хвърляйки отблясъци светлина върху лицата на абонатите на Каин. Повечето от тях бяха Незаети, някои от които бяха дошли с верните си Инвеститори; малцина Бизнесмени разполагаха с парите и връзките, необходими им, за да се озоват сред избраните. Каин имаше най-много абонати от всички Актьори в Северна Америка — всяка година хиляда абонати от висшите касти плащаха по сто хиляди марки за наема на луксозна кабина, с гарантирани седем Приключения — освен в случай на неочакваната смърт или осакатяването на звездата, разбира се.

Това беше елитен клуб; Студията събираше хиляди марки годишно от десет хиляди мераклии само за да ги впише в списъка на чакащите. Една от привилегиите на абонатите беше срещата със звездата на организираните преди началото на Приключението приеми, точно като този.

Приемът, също както останалите от този род, беше организиран под формата на маскен бал; темата този път бе „Враговете на Каин“.

Хари обикаляше из тълпата, облечен в пародия на черния кожен костюм на Каин. Влизайки в кожата на героя си, той нарочно отговаряше грубо на пожеланията, произнесени с насълзени очи, и на съветите, изречени след потупване по рамото.

Това, че трябваше да играе Каин, превръщаше приема в нещо напълно поносимо; поне не му се налагаше да се усмихва.

Колбърг си проправи път до него и го хвана за ръката. Администраторът се бе издокарал в анханска кралска ливрея в тъмночервено и златно; Хари не можа да отгатне веднага, че Колбърг трябваше да е Джемсън Тал, главният иконом на Тоа Фелатон. Внезапно му се прииска да го изрита в гърлото.

— Получихте ли речта си? — попита го Колбърг.

— Да.

— Прегледахте ли я? Не е твърде, ъъъ, обичайна.

Колбърг нервничеше и се потеше; когато се намираше сред хора от висшите касти, той винаги ставаше раздразнителен. Хари реши, че причината е това, че Колбърг беше единственият Администратор на приема; никой Администратор не бе получавал привилегията да наеме кабина за Приключенията на Каин. Всички присъстващи бяха над неговото ниво, далеч над него.

Всички, с изключение на Хари.

Той погледна към ръката на Администратора, която го беше хванала за лакътя. Ако в този момент наистина беше Каин, той щеше да счупи ръката на тоя дебел задник.

— Да, Администратор — рече Хари. — Прегледах я, всичко е наред. — Той погледна с подчертано внимание към потната ръка на Колбърг. — Не се обиждайте, Администратор, но хората гледат.

Колбърг пусна ръката на Хари като ужилен. Приглади туниката си, облизвайки устни.

— След петнайсетина минути сядаме на масата, а ти още не си обходил северната половина на стаята.

Хари сви рамене.

— Веднага отивам.

Той се провря между група Инвеститори, които се бяха облекли като Мечата стража от Куланската орда; двамата Незаети, към които бяха прикрепени, носеха кожите и крилатите шлемове на самия Хулан Г’тар. Междувременно Хари се ръкува с някакъв Незает, скрит под около пет кила грим; идиотът сигурно беше похарчил шейсетина марки, за да прилича на вожда на огрилското племе, който Каин беше убил по време на Приключението, наречено „Измъкване от Бодекен“ — повече пари, отколкото изкарваха за седмица мнозинството работнически семейства. Хари заобиколи няколко дундести Бърнове с отпуснати мускули, шмугна се под някакъв изобретателен умник, който се бе изхитрил да се маскира на приличащите на богомолки воини Къркс от „Надпреварата за короната на Дал’канит“ и се озова лице в лице с Марк Вило.

Дребничкият Бизнесмен се беше справил по-добре от повечето присъстващи — беше облякъл блестяща броня, изработена от олекотена пластмаса, като му липсваше само шлемът. Беше боядисал косата си в платиненорусо. На лицето си бе наложил страховито реалистична протеза — лявата му скула и очницата му изглеждаха като току-що разбити. От кожата стърчаха парчета от кости и капеше блестяща кръв, а наполовина изтеклото му око се държеше само на очния си нерв.

Хари изрази възхищението си с тихо подсвирване.

— Марк, това е страхотно. Пуртин Клейлок, нали?

— Точно така, синко — отвърна Вило с широка усмивка. — Избрах го, защото е май единственият оцелял, а фигурата ми не е подходяща за Бърн. Не че това е попречило на другите. — Той изсумтя и кимна към останалите гости. — Какво има, хлапе? Като че ли не се забавляваш.

— Ами… Май съм малко напрегнат, Марк.

Вило кимна разсеяно, зает със собствените си мисли.

— Виж какво, искам да те представя на един специален гост. Ела с мен и… Чакай, преди да отидем — помниш ли онзи разговор, който проведохме миналата седмица, за събирането ти с Шана?

— Да? — отвърна предпазливо Хари.

— Ами просто исках да ти кажа, че това е направо страхотно. По-добро е, отколкото се надявах.

Стомахът на Хари се върза на възел.

— Не го бях планирал точно така.

— О, мамка му, знам, знам. Но това е просто абсолютно впечатляващо, мамка му — не мога да загубя, нали разбираш?

Хари разбираше съвсем точно какво има предвид — той или ще спаси героично Шана, или ще отмъсти героично за смъртта й, или ще загине героично в някой от двата опита. Без значение от изхода, това щеше да се отрази благотворно на патрона му.

— Да — отвърна той с глух глас. — Предполагам, че перспективите пред вас са отлични.

— Можеш да се обзаложиш. Хайде, да вървим.

Вило го поведе към една пищна Незаета около петдесетте, която стоеше сред групичка обожатели. Над метално сивата си туника и бричовете беше навлякла велурена броня и се бе наметнала с надиплено синьо наметало — беше се маскирала като Палас Рил.

Вило се прокашля.

— Каин, искам да те представя на Шермая Доул. Мадам Незаета Доул, това е Каин.

Когато се обърна към него, очите й грейнаха, макар, разбира се, да не му подаде ръка.

— О, да, Марк. Срещали сме се.

— Мадам Незаета — каза Хари с леко вдървен поклон — оказа голяма чест на мен и Шана, като присъства на сватбата ни.

— Да, така е — отвърна тя. — Ако бяхте там, Марк, щяхте да си спомните. — Ушите на Марк пламнаха. Доул продължи: — Шоумен Майкълсън, как сте?

— Толкова добре, колкото може да се очаква, мадам, благодаря за интереса. А вие?

— Ами нали знаете, много съм притеснена за Шана — каза тя, притискайки длан към щедрия си бюст. — Марк беше толкова мил да ме покани да споделя кабината му. Толкова се надявам, че ще успееш да я откриеш.

— Такива са намеренията ми, мадам.

— И, Шоумен, моля да ме извините за избора ми на костюм. Марк ми каза каква е темата за тази вечер и аз знам — тя се наведе към него и самодоволно се изкиска, — че Палас Рил не е враг на Каин; о, това ми е известно много добре! Но искам да напомня на всички кое е наистина важното нещо — какво е заложено тук. Нали не ви притеснявам?

Хари се изненада от прилива на добри чувства към тази жена.

— Мадам Незаета Доул — каза сериозно той, — вие може би сте най-милостивият човек, когото познавам; невъзможно е загрижеността ви да ме притесни. Напълно съм съгласен с вас.

— Единственото ми желание е да мога да направя нещо, което наистина да ви помогне — въздъхна тя. — Моля ви, не забравяйте, че през цялото време ще бъда с вас; ще гледам директно от кабината на Марк и молитвите ми ще бъдат с вас и Шана. Бог да ви помага, Шоумен.

Тя го отпрати, извърна се настрани и заговори през рамо на Вило:

— Толкова е учтив, Марк. Не знам как да ти благодаря. Наистина е изключително добре възпитан.

Вило й позволи да го хване за ръката и да го отведе. Докато вървеше, той стрелна с поглед Хари; очите му блестяха, а устните му безмълвно оформиха думите: „Успях!“

Хари се насили да се усмихне и да кимне, след което тълпата отново се скупчи около него.

След няколко минути той трябваше да произнесе слово — няколко думи преди вечерята. Сред това идваше ред на безкрайните речи от Марк Вило като негов патрон, от Артуро Колбърг, като управител на Студията, и от който там изпаднал пенсиониран Актьор бяха намерили за целта. Хари измъкна бележника си от предния джоб и го отвори. Екранът му светна и на него се появи текстът на словото. Майкълсън се отправи към западния край на залата, където едно огромно вито стълбище се използваше за подиум.

Изкачи се по стъпалата и се обърна с лице към балната зала. Светлините леко се промениха, за да привлекат вниманието на присъстващите и да създадат лек златист ореол около силуета му, прикривайки насочените към него, щръкнали като пушки микрофони от другия край на залата. Хари се закашля и възпроизвеждането на кашлицата му през тонколоните прозвуча като далечен тътен.

Хиляди лица се обърнаха в очакване към него. Той погледна над главите им, чувствайки хлад в гърдите си — там се бяха събрали хиляда души, облечени като негови врагове. Сред тях липсваше само един — никой не се беше маскирал като Ма’елкот. Хари леко поклати глава. Анханският император се беше появил твърде отскоро; все още никой не го смяташе за враг.

Хари се прокашля отново и заговори:

— Казаха ми, че темата на това парти е „Враговете на Каин“. Но сега, като ви гледам, си мисля, че щеше да е по-добре, ако я бяха нарекли „Жертвите на Каин“. Едва ли другаде, освен в Ада, е имало стая с толкова много мъртви хора в нея.

Следвайки сценария, той направи пауза, за да може публиката да се засмее одобрително и да го аплодира.

„Те си мислят, че те притежават.“

Хари почувства как изпод косата му по тила се стича струйка пот.

— Знам, че някои от вас са наблюдавали директно Приключенията на Палас Рил, че някои от вас се чувстват така, сякаш самите вие сте там, в Анхана, изгубени и уплашени…

„Шана, изгубена и уплашена? Кой ги пише тези глупости?“ В гърдите му вреше и кипеше от гняв.

— … но аз ви се заклевам, че ще я намеря. Че ще ви намеря. И ще ви върна живи и здрави на Земята.

„Те си мислят, че са в безопасност.“

Думите на екрана се размазаха. Хари се престори, че кашля и избърса очите си, примигвайки към екрана.

— Разбирате ли, онези типове в Анхана всъщност не знаят с какво се захващат. Не знаят в каква каша се забъркват…

В тила му се изопнаха жужащи жици.

„Разполагам с точно толкова свобода, колкото ми трябва.“

Като че ли някаква сила овладя ръцете на Хари — те затвориха електронния му бележник и го хвърлиха на стълбището. След това се прехвърли върху краката му — преди да осъзнае какво става, токът на ботуша му се стовари върху бележника и го размаза.

— Майната му на всичко — рече той с груб глас.

Из залата се понесе шепот.

— Цяла вечер — рече Хари — се преструвах, че съм Каин. Обикалях наоколо, гледах страшно, пусках по някой лаф, за да ви поуплаша. Всичко това е просто идиотска игра. — Той позволи в хладнокръвната му усмивка да се промъкне малко от кръвожадността на Каин. — Искате ли да знаете какво точно щеше да ви каже Каин тази вечер? Искате ли?

Хари зърна пребледнялото лице на Колбърг и изпъкналите му очи. Администраторът трескаво клатеше глава. Видя и Вило, който го гледаше с подозрение, и Доул, която се взираше в него с присвити очи, сякаш не можеше да го види добре. Върху останалите лица се забелязваше напрегнато очакване, граничещо с похот.

— Той щеше да каже: Тя е моя жена и това е моята битка. Щеше да каже: Вие, ято мършояди, гледайте собствения си живот.

Хари слезе по стълбите и се спря пред тълпата — сбирщина от най-могъщите мъже и жени на Земята.

— Разкарайте се от пътя ми.

Те бавно е разстъпиха встрани.

Ботушите му потракваха по мраморния под в преддверието и още преди да стигне външната врата, от Диамантената зала се разнесоха оглушителни ръкопляскания, като гръмовния шум на разбиващи се вълни.

Хари продължи да върви.

Докато чакаше пред асансьора, през вратата се измъкна Колбърг.

— Майкълсън! — излая той немощно, задъхан от бързането. — Не мърдай оттам!

Хари не го погледна. Той просто наблюдаваше как бароковата бронзова стрела пъпли бавно към номера на етажа.

— Това е неприемливо! — каза Колбърг. Очите му бяха изпъкнали, а лицето му лъщеше от пот. — Спасих те — на косъм! — и повечето от тях си мислят, че това е част от сценария. Но сега искам да се върнеш вътре и да се престориш, че всичко това е било шега, ясен ли съм?

— Знаеш ли какво? — рече тихо Хари, без да отмества поглед от стрелата. — Тук сме съвсем сами, Арти. Няма охрана, няма камери. Никакви свидетели.

— Какво? Как ме нарече?

Сега вече Хари се обърна към Колбърг и от очите му гледаше Каин.

— Казах, че сме сами тук, дебел шибаняко, и аз знам поне три различни начина да те убия така, че да не останат следи.

Колбърг зяпна и от устата му излезе звук, наподобяващ съскането на спукан балон. Той отстъпи крачка назад, после още една.

— Не можеш да ми говориш така!

Вратите на асансьора се отвориха и Хари пристъпи вътре.

— Знаеш ли какво? — рече той с равен глас. — Ако оживея, ще ти се извиня.

Колбърг зяпна, а ръцете му трепереха от притока на адреналин, по който толкова много си приличаха яростта и ужасът. Вратите между двамата се затвориха и асансьорът понесе Хари надолу към приземния етаж.

„Утре ще си платя за това“, помисли си той, докато крачеше към изхода. Той притисна длан към бронираното стъкло и погледна към буреносните облаци, в които зловещо се отразяваше оранжевата светлина на уличните лампи.

„Мамка му — помисли си той. — Утре ще си платя за всичко.“