Матю Удринг Стоувър
Героите умират (83)

2.

Тълпата представители на нисшите касти се юрна към желязната порта на Студията и отстъпи назад като вълна, ударила се в дига. Броят на фанатичните почитатели непрекъснато нарастваше — удвоявайки, утроявайки рекордната бройка, очаквана от Студията. Те се тълпяха рамо до рамо в алеята, а краят на колоната достигаше до стените на далечните сгради. Един въодушевен охранител, изкатерил се на върха на портата, осветен от лъчите на изгряващото слънце, съобщи по комуникатора си, че пристигането на Каин се очаква от над два милиона души.

Това беше само леко преувеличение — охранителят не беше надценил големината на тълпата кой знае колко.

Всички те щяха да останат разочаровани — Каин вече беше вътре.

Окървавените му черни кожени дрехи бяха свалени внимателно от потрошеното му тяло в лечебницата на Студията и бяха прибрани за през нощта в камерата, поддържаща нормалното за Отвъдие поле. Точно там Колбърг намери Хари, който беше дошъл с такси доста преди разсъмване.

Камерата осигуряваше почти пълно усамотение. Дебелите й стени бяха абсолютно звуконепроницаеми, а леко променените физически закони, които действаха в полето й, изключваха подслушването с помощта на каквато и да е електроника.

Преди да влезе в камерата, Колбърг остави двама въоръжени охранители Трудоваци на входа и взе други двама със себе си. Нареди им да държат енергийните си оръжия заредени и да стрелят без предупреждение срещу Майкълсън, ако той покаже и най-леко намерение да го нападне.

Актьорът беше станал неуправляем и всички предохранителни мерки, взети от Колбърг, се основаваха на подозрението, че при първия удобен случай Майкълсън ще се нахвърли върху него. Предишната вечер Колбърг беше направил грешката да се озове на огневата линия; беше се спасил от нараняване единствено благодарение на прикритието на масивното си бюро. Нямаше никакво намерение да повтаря тази грешка.

Най-сигурно беше, разбира се, да избягва напълно контактите с Майкълсън, да изпрати някой друг, който да му предаде инструкциите, но Колбърг знаеше много добре, че най-безопасният вариант невинаги е най-добрият. Инструкциите, които трябваше да предаде, бяха от деликатно естество; колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре. Затова бе избрал пазачи сред Трудоваците, вместо да вземе своите много по-гъвкави и впечатлителни охранители от кастата на Работниците — никой съд не признаваше показанията на Трудоваците.

Освен това цяла нощ беше кипял от гняв след учтивото видеообаждане на адвоката на семейство Доул — на Професионалиста му бяха позволили, дори го бяха окуражили да притеснява един Администратор у дома му! Тонът на мъжа бе толкова нагъл, че Колбърг веднага беше подал оплакване в Социалната полиция, но това не успокои по никакъв начин киселинната топка в стомаха му.

Заради тези тревоги, тежката подготовка за кулминационната част от Приключението и безбройните таблетки с амфетамини, които беше погълнал, за да поддържат енергията му, Колбърг изобщо не можа да спи.

Освен това не можеше да позволи подобен инцидент да се размине безнаказано. Колкото и голяма звезда да беше Каин, Майкълсън си оставаше само един Професионалист и не биваше да му се позволява да действа през главата на началниците си. Всъщност инцидентът притесняваше Колбърг повече, отколкото опитът на Майкълсън да го нападне; проявата на насилие беше просто следствие от нарастващата нестабилност на Майкълсън, докато абсурдните му правни маневри очевидно бяха преднамерена обида.

Когато Колбърг влезе в камерата след охранителите си, Майкълсън стоеше полугол пред огледалото. Кожените дрехи на Каин висяха на една кука на стената, а бинтовете, които пристягаха раните му, лежаха разрязани на парчета по пода. Актьорът носеше само кожения си бандаж и се наблюдаваше в огледалото, докато изпълняваше серия разтегателни упражнения, мръщейки се от болка.

Той изглеждаше още по-зле, отколкото очакваше Колбърг. Въпреки антибиотиците, грубо зашитата рана на рамото му пламтеше в яркочервено, а гърбът му беше обсипан с почернели отоци. В центъра на гърба изпъкваше една по-голяма синина, обрамчена в червено, която му беше останала от обкованата с метал тояга на пазача в донжона. Друг лилаво-червеникав оток се разпростираше над превързаното му дясно коляно и дори нетренираното око на Колбърг можеше да долови сковаността в движенията му. Ако се съди по пепелявия цвят на хлътналите му бузи и сенките под очите, той също не бе могъл да спи предишната нощ.

Отразените му в огледалото очи срещнаха Колбърговите. Той не обърна почти никакво внимание на въоръжените пазачи.

— Колбърг — рече Хари с равен глас. — Идването ти тук точно сега не е добра идея.

— Администратор Колбърг, Майкълсън — отвърна управителят с напрегната усмивка.

Изражението на Хари не се промени.

— Майната ти, задник.

Колбърг усети как го втриса, сякаш бе докоснал зле заземена клема. Той примигна веднъж, втори път, после си пое дълбоко дъх и отвърна със спокоен глас:

— Настоявам за използването на уважителното обръщение или ще подам жалба за нарушаване на правилата на междукастовото общуване.

— Това ти е уважителното обръщение, провиснала торба с лайна. Прави каквото щеш.

Колбърг погледна към двамата киборги, които стояха между тях.

— А може би просто ще им наредя да те застрелят.

Майкълсън сви рамене.

— И тогава какво ще кажеш на Незаетите — колко станаха те, милион? — които вече са платили да бъдат мен тази сутрин? Никога не си предполагал, че превръщането ми в толкова голяма звезда ще рикошира като куршум и ще те клъвне в задника, нали?

Колбърг кимна на себе си; трябваше да се досети, че нещо такова ще се случи.

— Дойдох тук, за да ти предам правилата на това Приключение. Вече разговарях с Борда на директорите по този въпрос и те се съгласиха с мен. Бутонът за извънредно прехвърляне ще остане активиран. При първата поява на някой бунтарски коментар веднага ще бъдеш отзован и Приключението ще бъде прекратено.

Майкълсън не отговори нищо. Той се взираше в огледалото със странно съсредоточено изражение; като че ли оглеждаше пръстите на ръцете си, които леко докоснаха един, после втори от многобройните белези по тялото му и продължиха да масажират следващите.

— За бунтарски коментар ще се смята — продължи Колбърг — всяко споменаване на договора ти за убиването на Ма’елкот. Когато се изправиш срещу него, причината ще е лична вендета, ясен ли съм? Всеки намек, че това е свързано със Студията, ще доведе до незабавното ти отзоваване.

Вместо отговор ръцете на Майкълсън потупаха ромбовидните белези по гърба и корема му, останали от отдавнашното пробождане на дроба му с меч.

— Ако посмееш да заявиш, че Ламорак е предал Палас Рил — независимо дали ще го споменеш във връзка с този договор и със Студията, или не — веднага ще бъдеш отзован.

Майкълсън прокара пръсти по назъбения белег върху ключицата си.

— Ако дори намекнеш за безпочвените си подозрения относно това, че трудностите на Палас Рил по някакъв начин са свързани с политиката или директивите на Студията, веднага ще бъдеш отзован.

Майкълсън прокара ръка по дългия келоиден белег на дясното си бедро.

— Ако бъдеш отзован по една от тези причини, повече няма да се върнеш в Анхана. Съпругата ти ще бъде оставена да се оправя сама. На пресата ще бъде съобщено, че причина за техническата повреда са някакви особености в самата Анхана и че за теб ще е твърде опасно да се върнеш. Всякакви публични опровержения на тази история ще доведат до понижението ти в Работник и ти ще бъдеш върнат в гетото за Временни работници, откъдето дойде.

Майкълсън обу бавно кожените си панталони, после облече окървавения си кожен жакет и го завърза на гърдите си, докосвайки всеки един от ножовете си.

— Схватката с Ма’елкот трябва да стане извън двореца „Колхари“. Студията е инвестирала твърде много средства в това Приключение, за да позволи кулминацията му да остане невидима за зрителите. При сблъсъка трябва или да го лишиш от власт, или да загинеш при опита да го направиш. Ако бъде нарушено някое от тези условия, след завръщането ти ще бъдеш понижен в каста заради клевета и корпоративен шпионаж.

Колбърг се усмихна широко, оголвайки зъбите си.

— Глупавата заповед за забрана на противоправни действия съдържа информация, която семейство Доул може да е получило само от теб; това си е чисто доказателство за корпоративен шпионаж. Аз те притежавам, разбираш ли? Мога да те пречупя по всяко време, когато пожелая.

Майкълсън нахлузи ниските си ботуши от мека черна кожа, без да отговори нищо.

— Попитах те дали разбираш.

— Разбирам.

Гласът на Майкълсън беше тих и равен, напомняше ръмжене. Това със сигурност не беше покорният тон, на който се надяваше Колбърг.

— Не си мисли, че Шермая Доул ще може да те защити, не и от Студията — рече Колбърг. — Не очаквай дори да се опита.

— Не очаквам.

Едва сега Майкълсън обърна гръб на огледалото и се озова очи в очи с Колбърг. Администраторът усети ледени тръпки по гърба си.

— А кой, смяташ, ще защити теб? — попита Майкълсън.

Колбърг се ококори.

— Нима не чу и една думичка от онова, което ти казах? — избъбри той.

— Чух. А сега ме чуй и ти: нищо не можеш да направиш, за да си спасиш живота.

— Какво?

Не можеше да повярва; това беше прекалено! Забрави ли Майкълсън на кого говори?

Но когато Колбърг се взря в безизразните му черни очи, той осъзна, че вече не разговаря с Хари Майкълсън.

Пред него стоеше Каин.

— Ти мина чертата — рече Каин. — Мина моята черта и затова заслужаваш смърт. Никой не може да използва Шана по този начин и да остане жив. Дори ако спечеля — ако оцелея, ако върна Шана обратно, ако убия Бърн и Ма’елкот, и бог знае още кого и се върна на Земята, за да живея щастливо; дори тогава за теб няма да има хепиенд. Наслаждавай се на последните дни от живота си, Колбърг. Не ти остават много.

Колбърг можеше само да го гледа опулено и да отваря и затваря уста като риба на сухо.

Каин се протегна за последен път и ставите му изпукаха като далечна престрелка. После изпука едно по едно кокалчетата и на двете си ръце.

— Навън ме чака аудитория на стойност петнайсет милиарда марки — рече той. — По-добре се разкарай от пътя ми.