Матю Удринг Стоувър
Героите умират (51)

11.

Хабрак гледаше слисано и с нарастващ гняв сплетеното, почерняло от саждите въже, което е било завързано за назъбения стоманен парапет. Пазачът, който го беше донесъл и го бе оставил на бюрото му, стоеше вдървено и разказваше как са намерили другаря си завързан и със запушена уста на покрива край обходната тераса.

— Когато си тръгнах, те тъкмо го развързваха. Според мен не е видял нищо, затова реших, че е по-важно веднага да докладвам.

— Много правилно, пазач.

„Ако наистина имаше поне малко акъл в главата си — помисли си Хабрак, — щеше да остави въжето на мястото му и да дебне дали някой ще се измъкне от комина, за да го хване.“

Но при това положение всички нарушители, които се бяха промъкнали в донжона, неговият донжон, бяха попаднали в капан. Бяха в капан и той можеше да ги хване.

— Събери всички стражи, без да вдигаш тревога — изръмжа той. — Ще слезем долу и ще претърсим всеки сантиметър. Нашите приятелчета там долу може би още не знаят, че сме по петите им. Кажи на момчетата да не си правят труда да ги залавят живи за разпит. Искам мъртъв всеки, който не е пазач и не се намира в килия или в Ямата. Застреляйте го. Безмилостно.

Хабрак се изправи и се пресегна към оръжията си.

— Искам цяла купчина тела, разбираш ли ме? Цяла купчина.