Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

Ден шести

— Хари? Хари, събуди се.

— Хррр…?

— Хари, мислех си… Повече не мога така.

— Шан… какво не можеш? За бога, четири сутринта е. Не може ли да изчакаш до утре?

— Не ми харесва в какво се превръщам, когато съм с теб, Хари. Разбираш ли? Можеш ли да ме разбереш?

— По това време на денонощието нищо не мога да разбера.

— Хари, искам развод.

1.

Вечерта жителите на Анхана си легнаха, изпълнени със страх и недоверие, но през нощта недоверието се изпари — на разсъмване беше останал само страхът; от онзи прокрадващ се бавно страх, който се усеща като ледени зъби, загризали костите.

В града не беше останал човек, който да не знае за битката край реката. Всички имаха приятел или роднина, който е видял всичко със собствените си очи. Някои свързваха случилото се със скорошните експлозии в Индустриалния парк; като че ли не минаваше ден, в който да няма сблъсъци по улиците на столицата.

Онези граждани, които бяха достатъчно смели или отчаяни, за да рискуват да излязат от къщи на сутринта, вървяха по улицата, като непрекъснато хвърляха погледи през рамо. Те крачеха бързо или подтичваха, в зависимост от това, дали наблизо имаше закътана порта, или тясна уличка, в която да се скрият, ако внезапно се развихри схватка.

Анхана беше град, печално известен с жестокостта си, но дори тук винаги имаше някакви граници — уличната кавга можеше да приключи с пробождане, или полицаите можеха да се сблъскат с някоя каменарска банда в Града на пришълците, но боят по градските улици беше извън рамките на приличието.

Страхът се подхранваше и от неизмеримата мощ на сблъсъка — огнените потоци с дължина от по няколко ярда, горящите докове, гигантската водна стена — всичко това беше безумно и непонятно. Кой би могъл да е в безопасност дори в собствения си дом зад масивните градски стени, когато такива неща се случват посред бял ден?

Когато Ма’елкот започна кампанията си за прочистване на Империята от актирите, само най-суеверните му подчинени вярваха в съществуването им. Но актирите постепенно бяха откривани тук и там, на отговорни места из цялата Империя, дори сред благородниците, и тази недоверчивост премина в нервна подозрителност.

Хората започнаха да си спомнят за странните привички на съседите и познатите, които доскоро им се струваха безобидни, но сега изглеждаха необясними и доста зловещи. Все пак как би могъл да знае човек кой може да се окаже таен актир?

Носеха се слухове за някакви камъни, които започват да пищят, когато се допрат до плътта на актир, за някакви характерни вещерски белези, които могат да бъдат открити по тялото на актира. Разказваха се истории за мъже, които се будели и откривали актир в леглото си, на мястото на любимите им жени — подмяната се извършвала в полунощ, при новолуние; разказваха за актирски проклятия, за отравяния, кланета и всякакви подобни истории. Всеки разказ бе по-зловещ от предишния, като че ли това щеше да помогне за разкриването на истината. Дълбоко в душата си всеки чувстваше, че най-ужасното предстои, и всяко следващо събитие се приемаше като доказателство за това.

Мненията относно най-добрия начин за унищожаване на актирите си противоречаха. Някои твърдяха, че е достатъчно да се забие обикновен ясенов кол в сърцето; други смятаха, че устата им трябва да бъде натъпкана с медни монети, а устните им зашити с коноп, а след това отрязаната им глава трябва да бъде заровена на кръстопът с лицето надолу. Повечето твърдо вярваха, че изгарянето на актира на клада от съчки, полети с масло, осветено от жрец на Проритун, също би свършило добра работа.

В провинцията се възползваха широко от всички тези способи, както и от много други. Прилагаха ги върху всякакви отхвърлени от обществото хора — стари самотни вдовици, ексцентрични мъже, предпочитащи да живеят в покрайнините на селцата, все от този сорт — и се оказваше, че всичките методи работят еднакво добре.

След това историите започнаха да се просмукват и в градовете на по-богатите; започнаха да обвиняват все по-заможни селяни и дори някои благородници, дребни земевладелци и други подобни. Гражданите кимаха мъдро в отговор на всички тези слухове и изказваха предположения — най-често основателни — че при всички тези случаи обвинителите щяха да се сдобият със земите и собствеността на екзекутирания актир.

Едва по-късно тези мъдри граждани започнаха да се питат как ли възприемат техните съседи собствените им малки странности; едва по-късно започнаха да се чудят доколко самите те са неуязвими срещу фалшиви обвинения; едва по-късно започнаха да заглеждат богатите си съседи, чудейки се те доколко са неуязвими.

Напрежението в сърцето на Империята се трупаше вече от няколко месеца, макар повечето жители да приемаха с неохота твърденията, че актирите са нещо повече от приказни чудовища, с които се плашат децата. Немалко граждани слушаха с прикрито удоволствие разказите за хитрия бунтовник Смешника Саймън, който спокойно се опълчваше на управниците в цялата Империя; Смешника Саймън се беше превърнал в нещо като фолклорен герой, смел бунтовник, който си вреше носа дори в делата на самия Ма’елкот.

На всеки жител на Анхана, който все още продължаваше да смята така, му трябваше само да погледне разрушения Мост на рицарите или да плати една медна монета на някой паж от „Имперски новини“, който да му изрецитира имената на невинните хора, загинали на доковете. Моряци, докери, склададжии и чиновници, затрити от лицето на земята без предупреждение. Като шега, която се разказваше от прислужниците в кухнята, Смешника Саймън беше забавен, но като реален, могъщ, неумолим враг на Империята, той беше ужасяващ.

Пажовете освен това разказваха и как заклинателят, причинил цялата тази разруха, е бил заловен благодарение на героизма на граф Бърн. Пажовете в зелено-златни ливреи от конкурентната новинарска служба „Последните новини от Колин“ представяха съвсем различна история — за майсторската ръка на неизвестен стрелец и бягството на лодката на обвинените актири надолу по реката. Армията се беше заклела да ги залови, но досега не се беше чуло нищо за това.

Внезапно актирите станаха част от действителността в Анхана и в тях започнаха да вярват така, както не бяха вярвали досега. Те се бяха оказали толкова могъщи и страшни, че реалността не можеше да се сравни и с най-ужасните истории за тях. И на всичко отгоре не се намираха в някаква далечна земя отвъд морето, нито в провинцията, дори не в някой голям град в другия край на Империята, а точно тук, точно сега.

Гражданите се молеха за Ма’елкот, молеха се на своите богове да защитят техния император и да подсилят могъщата му ръка в смъртоносната му битка с нечестивите актири. Мнозина от тях, които нямаха този навик, падаха на колене пред статуите му в малките домашни олтари; вместо да се молят за Ма’елкот, те се молеха на него. Любимите Деца на Ма’елкот не разполагаха с друга защита.

Обектът на техните молитви беше доста зает тази сутрин. Той беше решил да не прекарва утрото в занимания върху Великата творба; вместо това крачеше напред-назад покрай окървавения каменен олтар в Желязната стая.

Част от кръвта по олтара беше съвсем прясна; беше изтекла от превръзките върху раната на Палас Рил, която лежеше просната върху камъка.

Разпитът напредваше наистина бавно; Аркадейл не беше в състояние да работи, а Ма’елкот чувстваше, че не би могъл да повери това деликатно дело на никой от учениците си.

На неговите собствени методи може би не им достигаше елегантността и изтънчеността на изкуството на Аркадейл, но императорът смяташе, че това нямаше да окаже влияние върху ефективността им.