Матю Удринг Стоувър
Героите умират (80)

13.

Песента се носеше в съзнанието й без думи, без образи — чистата мелодия на нейното желание. Пееше за вълната, носеща живите същества на баржата далеч към морето, за водната стена, която щеше да се разбие едва в пристанището на Терана.

Мъжете стреляха по нея, докато яздеше гребена на вълната, но мишената им беше просто една нота във вечната песен. Песента си имаше собствен живот, който нямаше да им позволи да я наранят. Палас протегна ръце и водата се издигна около нея като крепостна стена. Стрелите се гмурваха в тази стена и се разграждаха в копия от въздух, които не достигаха до нищо.

Накъде далеч долу тя видя Бърн и тялото на Талан до него на моста. Залязващото слънце се отрази от вълната, която се извисяваше над Бърн, и огря лицето му с огнени лъчи. После Палас видя пулсиращата му връзка с двореца „Колхари“ и усети прилива на Потока.

Огненото му заклинание се устреми към нея.

Дори сега тя не би могла да се противопостави на силата им; но това вече не беше необходимо. Едно леко изменение на мелодията и ритъмът на песента издигна могъща ръка от речна пяна, която прихвана мълнията. Тя се разсипа на съскаща пара, на топъл снежнобял облак, който се разстла в нозете на Палас, а гребенът на вълната се издигна още по-високо.

При приближаването на водната стена Мостът на рицарите потрепери и ударът й го разтроши. С гръмотевичен трясък, който разтърси циклопските стени около целия Стар град, вълната продължи напред, пренесе баржата и половин дузина по-малки съдове над противокорабните мрежи и ги запрати надолу по течението, към свободата.

„Успях — помисли си Палас. — Успях.“

И тази щастлива мисъл я върна обратно към тялото й.

Тя стоеше на гребена на вълната, на двеста фута над повърхността на реката, и гледаше надолу, към покривите на Анхана, гледаше отвисоко самия дворец „Колхари“, гледаше към невероятната разруха, която цареше по кейовете от Моста на глупците до руините на Моста на рицарите — преобърнати лодки и кораби, натрошени от сблъсъците едни с други; десетки хора в реката, някои от които се опитваха да изплуват на брега, а други просто се носеха по лице във водата; порутените предни стени на складовете, от които продължаваше да изтича вода; изхвърлени на брега риби, които отчаяно се мятаха по кейовете…

Тя неволно проплака при вида на разрушенията, който беше причинила. И в този миг, когато бе застинала от ужас на мястото си, а вълната започна да спада, неизвестен стрелец я уцели от градската стена; стрелата му се заби в гърдите й, строши едно ребро и прониза белия й дроб.

Като насън Палас усети, че пада, вкуси кръвта, която забълбука в гърлото й при опита да си поеме дъх. Пръстите й лениво опипаха перата на стрелата, която беше заседнала в леката й кожена ризница.

„Улучиха ме — помисли си вцепенено тя. — Улучиха ме.“

И след това: „Успях.“

И това беше всичко, което успя да си помисли по време на продължителното падане в реката; когато най-накрая достигна водата, сблъсъкът с разбушувалата се стихия угаси съзнанието й като пламък на свещ.