Матю Удринг Стоувър
Героите умират (70)

3.

Плъхът подтичваше по Пътя на боговете, подмятайки задницата си. Той гледаше да се движи под дъсчените пътеки, да се крие в сенките, да избягва конските копита и някой случаен ботуш или хвърлена керемида; опасностите по този широк път избягваше много по-лесно, отколкото кучетата и дивите котки, които обитаваха по-малките странични улички на Стария град. Едва успя да избегне обкованите със стомана колела на каретата на някакъв благородник, докато профучаваше покрай двореца „Колхари“; после пое по Пътя на благородниците и тръгна към южната част на Стария град, където прекоси Моста на кралете, за да премине на южния бряг.

Онова, което Сивите котки смятаха за свой щаб, представляваше къща с ограден с висока стена двор, която Ма’елкот беше подарил на граф Бърн като част от благородническата му титла. Плъхът се промъкна с лекота между металните решетки на портата и хукна към сградата. Всички врати и прозорци бяха широко отворени и тук-таме се виждаха мъже, проснати в лентяйска дрямка.

Един от тях случайно надигна глава. Разтърка сънливо очи и забеляза плъха. Изведнъж се разсъни и скочи с изненадан вик, който накара останалите да надигнат обезпокоено глави.

Плъхът не забеляза сред тях Бърн — може би спалнята му се намираше на горния етаж? Животното се стрелна към стълбите. Въпреки очевидния си тежък махмурлук, Котките бързо се разсъниха и го подгониха с развеселени викове като ловци, чиито кучета са подгонили лисица.

На няколко инча от носа на плъха в пода се заби хвърлена кама и рязко го накара да смени посоката си. Внезапно въздухът се изпълни с остриета, които летяха към пода и стените и къртеха големи парчета от дърворезбата на парапета — всичко това под акомпанимента на веселия смях на Котките.

Плъхът се мяташе насам-натам, като продължаваше да се опитва да стигне до стълбата. А когато дъждът от кинжали спря за миг — или може би просто у Котките не бяха останали повече оръжия? — той отново хукна към най-долното стъпало. Нещо тежко го удари в гърба и плъхът усети ледена вълна; задните му крачета потръпнаха конвулсивно, потупвайки по пода, той се извъртя, изпищя и се опита да захапе ножа, който бе пронизал хълбоците му и го бе приковал към пода.

Изчезна всякакво подобие на разум; остана само последното му инстинктивно желание да нарани нещото, което го убиваше, последният му опит да остави някаква следа след себе си, преди да настъпи смъртта.