Матю Удринг Стоувър
Героите умират (69)

2.

Малко преди зазоряване тя го беше целунала за довиждане. Смяташе да извози токалите до речната баржа на групи от по четирима или петима души — толкова, колкото мислеше, че ще може успешно да скрие с Наметалото, без да губят способността си да се движат бързо по улиците. Беше кимнала и го бе погалила по бузата, когато й каза как му се иска да бъде с нея, как смята, че мястото му е на улицата, да помага при защитата им, да защитава нея, само да не беше проклетият крак…

И когато му обърна гръб, когато се изкачи по стълбите и излезе на улицата, на лицето й отново се беше появило разтревоженото, отнесено изражение — същото като онова, което имаше след изчезването на Каин предишната вечер.

Повдигаше му се от това; той знаеше, че я губи. Беше го видяла в стаята заедно с Каин, един до друг, беше ги сравнила и някак си той се бе оказал по-дребен. Отново. Не разбираше това, не можеше да го разбере. Защо една жена — или който и да е човек, всъщност — би предпочел начумерения, мрачен Каин вместо искрящите очи и героичния устрем на Ламорак? Но беше точно така и ето че се случваше отново, като повтарящ се кошмар.

Сякаш всички в живота му се бяха наговорили да го накарат да се чувства като второкласен актьор.

Глупава кучка.

Той беше усетил наближаващите проблеми още предишната нощ, когато го бе накарала да остане в онази проклета влажна стая над земята и изгуби цял час в размисли защо Каин е бил изтеглен толкова внезапно. Особено силно се тормозеше заради онова, което се канеше да й каже той — просто отказваше да го забрави. Какво е искал да й каже? Какво е искал да направи? Какво, какво, защо, защо, кой — и това продължаваше безкрай, докато накрая Ламорак не го засърбяха ръцете да я зашлеви.

При някои жени единственият начин да ги накараш да млъкнат е да си пъхнеш оная работа в устата им.

Той знаеше много добре какво щеше да каже Каин, а още по-добре знаеше какво щеше да направи. Но освен това беше наясно, че както бе невъоръжен и със счупен крак, единственото, което би могъл да направи тогава, е да се свие и да чака да умре. Познаваше Каин достатъчно добре, за да очаква от него да прояви милост само защото Ламорак не може да се защити.

Освен това го беше яд, че всичко бе планирано толкова внимателно, толкова добре обмислено и замаскирано, а Каин веднага се беше досетил за истината, без дори да има каквито и да е улики. Нямаше да може да докаже нищо. В никой свят нямаше да намери съд, който да приеме неоснователните му подозрения за доказателство. Мамка му, какви съдилища, това дори не беше незаконно. Не че имаше някакво значение; Каин не би предпочел законните власти и разните законови процедури пред вихъра на смазващите си юмруци.

Върху това беше размишлявал Ламорак цялата нощ, докато седеше над подгизналия под в гнездото от празни щайги, което му бяха приготвили неколцина от признателните токали. Беше прекарал нощта, работейки върху крака си — придърпваше нишките на Потока и внимателно си представяше как наслагва калций върху счупената кост, сливайки разцепените й краища. Надяваше се, че до времето, когато Каин се появи отново, бедрото му ще се е възстановило достатъчно, че да издържи тежестта му и да му даде шанс да се бие.

Не че имаше някакво намерение да се бие.

По време на една от честите почивки му хрумна, че точно както използва презряната някога магия, за да излекува счупения си крак, така използва същата тази способност, за да излекува разбития си живот. Така и не можа да разбере как е успял да навърши трийсет и четири години, без да стане голяма звезда; беше сигурен още като дете, като ученик в Консерваторията, като млад Актьор в чесмод режим, че някой ден ще бъде един от легендарните велики, че името му ще бъде вписано в краткия им списък, редом с имената на Реймънд Стори, Лин Зян, Кийл Бърчард, Джонатан Мкембе…

Името на Хари Майкълсън беше в този списък, или поне така твърдяха хората. Ламорак не можеше да разбере защо кариерата на Каин продължаваше да процъфтява, докато неговата едва креташе; беше навършил трийсет и четири години, възраст, на която повечето Актьори започваха да мислят за пенсиониране, без да е успял да влезе дори в Топ сто. Каин беше на колко, трийсет и девет? Четирийсет? Но Каин можеше и никога да не се пенсионира, щом всяко негово Приключение се озоваваше в първата десетка, сякаш беше абониран за нея. Кариерата му си вървеше от само себе си, разчитайки на предишните му успехи, и вече беше стигнала до етапа, където нямаше никакво значение дали Приключенията му бяха добри, или не. Хората плащаха и плащаха само за да могат поне още веднъж да бъдат Каин — кой знае колко дълго щеше да продължи това? Кой знае кое щеше да е последното му Приключение?

Ламорак често се чудеше, на кого ли му пука?

Друг човек в такава ситуация щеше да се чувства потиснат от усещането за провал и некадърност. Вместо това Ламорак започна да разбира, че причината за непрекъснатите му разочарования е маркетингът — или по-скоро липсата на такъв.

Каин получаваше най-добрите Приключения, защото изпълнителните директори на Студията очакваха той да получава най-добрите Приключения — затова проявяваха готовност да вложат повече усилия, повече пари, повече реклама, за да го задържат на високата му позиция. Ламорак се нуждаеше само от един удар, един голям пробив, една възможност да покаже на Студията и публиката своите качества на истинска звезда.

Той се опитваше да получи точно това — удар. Големият му пробив.

Макар че като Шоумен той влизаше формално в кастата на Професионалистите, това беше временно явление; в деня, в който се пенсионираше, когато се откажеше да бъде Ламорак и най-накрая завинаги се превърнеше в Карл Шанкс, той щеше да се върне в истинската си каста, към която принадлежеше по рождение — кастата на Бизнесмените. Можеше да се пенсионира още на следващия ден и да заеме някоя позиция в семейния бизнес — „Синтек“, гигант в електронно-химическата промишленост — и да изкарва пет пъти повече пари от който и да е Актьор, дори от Каин.

Но това би означавало да напусне шоубизнеса.

Това би означавало да признае, че баща му, онзи безгръбначен подмазвач, е бил прав. Че братята му са били прави, както и майка му. Всички те твърдяха, че няма да успее като Актьор. Това би означавало да падне на колене пред дядо си — стария копелдак, който все още оглавяваше „Синтек“, както изкуфял дракон пази планината си от злато — и да го моли за възможност да се докаже като истински Шанкс.

Макар и да презираше семейството си, това не му пречеше да използва кастовите си връзки, за да оказва натиск върху Съвета по планиране. Беше ги подчинил напълно; все пак те бяха просто групичка дебелогъзи Администратори. Но дори и да получаваше по-чести и по-мащабни Приключения, той все пак не можеше да разполага с такъв рекламен бюджет — съответно с такава огромна публика — както Каин.

По ирония на съдбата именно човекът, който беше отговорен за успеха на Каин, бе дошъл при Ламорак с план и предложение. Артуро Колбърг.

— Направи само едно малко нещо за мен — беше казал той. — Вкарай малко пикантност в анханската операция на Палас Рил така, че Каин да поиска да се намеси, и аз ще се погрижа за теб, както се погрижих за него. Аз го направих такъв, какъвто е сега, но той ми създава все по-големи проблеми. Мога да те издигна до неговото ниво и ти няма да се отнасяш към мен и към Студията с неуважение. Ще знаеш как да ми се отплатиш — с лоялност, със смелост и чест…

И ако Каин разбереше с какво всъщност се занимава Ламорак, ако узнаеше, че той подпомага кариерата на Палас с риск за собствения си живот — та погледнете крака му, вижте как беше измъчван почти до смърт, защото полагаше всички усилия да превърне едно скучно, досадно Приключение в нещо вълнуващо и запомнящо се — ами че Каин щеше да му благодари. И двамата щяха да му благодарят. Но вместо благодарност Палас бягаше с проклетите си токали и си мечтаеше за съпруга си, а Каин искаше да го убие и да се нахрани с кървавите парчета месо от тялото му. Всичко беше толкова нечестно…

Но той знаеше как да си върне на тях, знаеше как да си отмъсти за това, че са го изкарали такъв смотаняк — чрез магия. Тя беше важната в момента; така щеше да ги накара да съжаляват за проявеното неуважение. Ламорак беше по-добър адепт, отколкото подозираха двамата, и смяташе да използва скритите си умения, за да се погрижи веднъж завинаги всеки да си получи заслуженото, и най-вече той самият.

А когато всичко свършеше и той се върнеше на Земята, кариерата му щеше да се устреми напред с главозамайваща скорост.

Той не можеше да мисли твърде много за това, за образите и фантазиите, че най-накрая ще получи уважението, което заслужава — те бяха твърде прилепчиви и го отвличаха от текущите му задачи. Затова той ги складираше внимателно в дъното на съзнанието си, без да им придава форма и детайлност. Те се промъкваха във всичко, което вършеше или мислеше, и му шепнеха разтапящи сърцето мили думи — леки призрачни шепоти, които Ламорак никога не анализираше, защото не можеше да си позволи да се вслуша достатъчно внимателно в тях, за да ги разбере.

Те шепнеха, че времето на Каин е отминало, че е ред на Ламорак да се изпъчи напред и да заеме мястото му. Те шепнеха, че всъщност Палас само го е използвала и че дори любовта, която се преструваше, че изпитва към него, ще изчезне без следа, щом бъдат прехвърлени обратно на Земята и Шана влезе в Приключението на Каин. Те шепнеха, че Каин лъже: Палас не е офлайн. Това беше абсурдно. Той просто ревнуваше, защото звездата му залязва, докато нейната е във възход. Каин се опитваше да унищожи Приключението на Палас, докато Ламорак полагаше такива усилия, че да го направи велико.

И накрая най-упоритият шепот, най-нерационалният, който беше заровен най-надълбоко: двамата работят заедно против него. Каин и Палас са замислили целия този фантастичен план, за да го накарат да се изложи, да го унизят пред целия свят и да унищожат последния му шанс за щастие.

Всички тези шепоти се комбинираха в едно могъщо чувство за справедливост — убеждение, че той е обмислил всичко и сега действията му са не само необходими, но и единствено правилни.

Той бе започнал да решава „Проблема Каин“, както го наричаше, предишната нощ, след като двамата с Палас се бяха върнали заедно от съвещанието им. След като Ламорак се настани в гнездото си, а Палас отиде накъде да размишлява насаме, Кралят на Кант се беше изкатерил при него и бе започнал да го разпитва за Каин с небрежен тон.

Ламорак осъзна с нарастващо задоволство, че Кралят — макар и с неохотна — подозира, че Каин работи за имперските власти!

Щом го разбра, вече беше лесно да разпали тези подозрения, докато се опитваше да ги отклони. Изчезването на Каин, който по думите на Ламорак „нищо не обясни, просто си тръгна“, още повече улесни ситуацията. Ламорак знаеше, че не само ще му се размине предателството към Палас и токалите, а и ще успее да припише всичко на Каин.

Величеството вече почти му беше повярвал, макар и против волята си; Заклинанието на Палас го караше да изпитва фанатично, параноично желание да я пази. Щеше да приеме всяка имперска намеса за доказателство, че Каин ги е предал.

Онова, което щеше да се случи на следващия ден, щеше да премахне всички съмнения.

Затова, когато половин час преди зазоряване Палас потегли, следвана от четиримата си токали, Ламорак без колебание се залови за работа; даже се чувстваше абсолютно прав и изпълнен с удовлетворение от уменията и въображението си.

Не беше лесно обаче да намери начин да осигури появата на Сивите котки на доковете, без да се сблъска отново с безумния темперамент на Бърн. Решението, което намери Ламорак, не само удовлетворяваше изискванията му, но и носеше в себе си усещането за традиция и един вид метафорична справедливост, която допълнително допринасяше за увереността му в успеха.

В склада навсякъде имаше плъхове; хартията, маслото и ножа за нарязването на кожените върви той взе от Поданиците на Кант с обяснението, че са му нужни за лечителската магия, която смята да приложи върху крака си. Тъй като не знаеха нищо за истинската магия, суеверните глупаци изобщо не се усъмниха.

Ламорак си намери уединено местенце, където да работи, и Талан прие с радост да пази вратата и да се погрижи никой да не го притеснява. Трябваха му само няколко минути, за да привлече достатъчно нишки от Потока и да покори волята на подходящ плъх, който изпрати към Стария град. Самият Ламорак щеше да остане тук, задействал менталното си зрение, за да контролира плъха, но това не представляваше никаква опасност. Ако Палас се върнеше и попиташе защо Потокът се вихри около убежището му, Талан и Поданиците щяха да й кажат, че все още работи върху крака си.

Беше идеално; беше лесно. Нерешителността, която го беше изпълнила, след като плъхът прекоси моста, не беше породена от колебание дали да не се откаже — той просто се опитваше да реши кой е най-бързият, най-безопасният маршрут до щаба на Сивите котки.