Матю Удринг Стоувър
Героите умират (96)

15.

— Не мога да повярвам, че му се доверяваш. — Бърн крачеше яростно напред-назад, размахвайки ръка във въздуха. — И не мога да повярвам, че се каниш да я освободиш! След всичко, което ми причини тя! Знаеш ли колко от момчетата ми уби?

— Шшт, скъпо момче — избоботи Ма’елкот. — Успокой се. Не вярвам на Каин. Нито пък ще освободя Палас Рил. Онова, което направи на доковете… — През красивото му лице премина сянка. — Самият аз не бих могъл да го постигна. Тя се превърна в Сила; твърде е опасно да бъде оставена жива. Не мога да го позволя.

— Но ти каза на Каин…

Масивните рамене се повдигнаха и отпуснаха.

— Все пак тя е ранена смъртоносно в гърдите. Според мен и без това животът скоро ще я напусне; ще остане жива само докато имаме нужда от Каин. — Той се усмихна в брадата си. — Може пък да е поучително, ако приложим онова заблуждаващо заклинание върху нея наистина, вместо…

— Имаш нужда от него за какво? Защо го пусна да излезе оттук? — Гласът на Бърн се извиси и в него се появи капризна нотка. — Защо не ми позволяваш да го убия?

— Може и да го направя, но още не. — Ма’елкот постави ръка върху рамото на Бърн. — Онова, което той ми разказа, звучеше доста убедително; съответства на всички факти, а и той имаше отговори на всичките ми въпроси. Това само по себе си е достатъчно, за да събуди подозрението ми — само измислиците могат да бъдат така точни. Животът не е толкова подреден.

Той се обърна величествено, като плаващ срещу вятъра платноход, и се приближи към олтара. Погледна към застиналото бледо лице на Палас Рил, протегна ръка и докосна затворените й очи.

— А и аз вече имам причина да се съмнявам в думите на Каин — продължи той. — Но планът му подхожда на целите ми толкова добре, че чак му се възхищавам — невероятна печалба без никакъв риск. Може пък наистина да ми е верен. Допускам тази възможност, но не разчитам изцяло на нея. — Императорът вдигна глава и замисленото изражение изчезна от лицето му; внезапно той впери напрегнат поглед в лицето на Бърн. — Дай ми ножа си. — Ма’елкот протегна ръката си към него; Бърн извади камата от канията й и я подаде без колебание на императора. Оръжието изглеждаше съвсем дребно в шепата му; Ма’елкот я вдигна към очите си и я огледа. Приличаше на джобно ножче. — Тази мрежа, която дадох на Каин — когато я вдигнах от пода, аз я белязах.

В очите му проблесна зеленият пламък. Той стисна камата в юмрука си и я погледна съсредоточено. Острието проблесна, отразявайки изумрудения цвят на очите му. Когато светлината изчезна от лицето му, камата продължаваше леко да сияе. Ма’елкот я върна на Бърн, който я пое предпазливо, усещайки топлината на императорската ръка върху дръжката й.

— Насочиш ли този кинжал към Каин, той ще се загрее и ще засвети в зелено. Проследи го и разбери какво е намислил. Вземи със себе си отряд Котки. Ако ти се удаде възможност да заловиш или убиеш Краля на Кант и някой от Поданиците му, възползвай се от нея. Не го следи твърде отблизо. Не мога да ти дам Наметало, защото всичките ми сили ще ми трябват, за да призова бурята.

— Ще го направя, Ма’елкот — каза Бърн и стисна камата така, сякаш тя бе символ на клетвата му. — Знаеш, че можеш да ми вярваш.

— Знам, Бърн, и разчитам на теб.

Ма’елкот се обърна и погледът на Бърн се плъзна по голото тяло на Палас Рил. Отсъстващият поглед в очите й, синините по слабата й фигура, окървавените превръзки на гърдите й, дори веригата, която приковаваше ръката и крака й към олтара — той никога не беше виждал нещо толкова еротично през живота си. Желаеше я толкова силно, че дъхът му секна.

— Ъъъ, Ма’елкот?

— Да, сине мой?

— Когато приключиш с Палас, ще ми я дадеш ли? Все пак — додаде бързо той — нали аз я залових. Така ще е честно.

— Ммм, да. Може. Така ще е честно.