Матю Удринг Стоувър
Героите умират (31)

15.

Затварям сервизната врата зад гърба си и се облягам на нея. Все още никой от препълненото казино не ми обръща внимание. Едната от малките ками, прикрепени към глезените ми, би трябвало да е достатъчна, за да забави охраната, която ме следва по сервизния коридор. Облягам се небрежно на вратата и оглеждам залата с безизразен поглед, докато промушвам малката кама в процепа между вратата и ключалката, намираща се на нивото на бедрото ми. Набивам здраво острието с длан. Приглушените звуци са почти недоловими, дори за мен, заради шумната музика и глъчката, които изпълват залата.

Добър бизнес върти елфката тук — едва пладне е.

Игралната яма със заровете, каза тя. Кокалените зарове…

Ето го и него, затопля зарчетата с дъха си, късо подстриганата му коса стърчи над класическия му профил. Сдобил се е с нов меч — Бърн по принцип не обича да носи меча си на гърба; ваденето през рамо е твърде бавно и тромаво. И какви са тези дрехи? Кадифен жакет и пурпурни, опънати по краката панталони, мътните го взели!

В подсъзнанието ми се завъртат възможни сценарии:

Прекосявам стаята бавно, неумолим като смъртта; всички обръщат безмълвно глави след мен и в залата бавно се възцарява тишина. Ръцете на играчите трескаво заграбват монетите от масите. Проститутките предпазливо се скриват зад баровете.

Бърн знае, че нещо не е наред — наоколо изведнъж става тихо — само че е твърде хладнокръвен, за да започне да се оглежда. Преструва се, че вниманието му е съсредоточено върху заровете.

Спирам се на десетина фута от него.

— Бърн. Доста време мана. Търсих те.

Той не се обръща, дори не потрепва; познал е гласа ми, разбира се.

— Очаквах да ме намериш, Каин. Време е за последното хвърляне.

Той мята заровете: змийски очи.

Свива рамене и издърпва меча си, а аз свивам юмруци…

Или пък:

Дори не разбира, че съм тук, докато не усеща как пръстите ми неочаквано се впиват в гърлото му. Той се вцепенява, защото знае, че ще го убия още преди да помръдне. Прошепвам в ухото му:

— Наистина странно как нещата се омазват понякога, нали? Ако ми кажеш всичко, което искам да узная, обещавам, че няма да боли.

Той се преструва, че не знае за какво говоря, а ръката му бавно се плъзва към скритата в ботуша кама…

Или пък:

… така както ми се хареса.

Всички тези потни мачовски фантазии се зараждат за миг — това не е нещо, което създава умът ми, тези сцени просто живеят там, циркулират непрестанно под повърхността като любопитни акули и само чакат лицата да придобият някакви черти и имена, за да ги впрегнат в диалога. Мога да стоя там цял ден и да губя време в преглеждане на услужливо предложените ми от паметта сценарии, взети от безчислените книги, филми и пиеси, от Приключенията и тийзърите на „Драконови приказки“ — но в този миг огромна сянка пада върху стената от дясната ми страна и аз се втренчвам в две изпъкнали жълти очи, всяко едно с размера на юмрука ми.

Това е огре. Ръстът му е около девет фута, а разстоянието между раменете му е толкова, колкото между разперените ми лакти. Нахлузил е някаква скъпа, красиво изрисувана ризница, която прошумолява като есенни листа, докато той се приближава до мен — и то твърде близо. Боздуганът в ръката му има шипове, които са дълги колкото кутрето ми и не много по-остри.

Той избоботва с гърлен глас:

— Извинете, господине, тази врата е само за персонала. Трябва да се махнете оттук.

Дъхът му мирише на гнило месо.

— Добре, махам се. Няма нужда да ме блъскаш.

Подът леко трепери под краката ми — пазачите сигурно се приближават до вратата. Огрето ме поглежда с присвити очи, сякаш внезапно ме е разпознал, и ръката му с размера на нагръдник на броня се отпуска към рамото ми.

Пазачите започват да блъскат по сервизната врата и виковете им едва се дочуват през нея. Това отвлича вниманието на огрето за части от секундата, които са ми достатъчни, за да се шмугна под ръката му и да побягна като вятър.

Мога да стигна до входната врата — тя се намира само на двайсетина метра от дясната ми страна и за миг ще се озова на свобода под златните слънчеви лъчи.

Но от друга страна, Бърн стои с гръб към мен.

Достатъчно съм пъргав, за да се промъкна между едрите мъже в залата, и съм достатъчно силен, за да прегазя по-дребните. Зад мен се разнасят викове, настъпва суматоха, но аз тичам едва ли не със скоростта на звука, оставяйки крясъците зад гърба си.

Бърн все още не е разбрал съвсем какво става и тъкмо започва да се извръща, когато стигам до месинговия парапет и прелитам над него като копие.

Докато летя към Бърн, напрягам шията си и забивам глава в челюстта му. Ръцете ми обгръщат неговите и двамата се стоварваме върху игралната маса, а златото и заровете се разлитат на всички страни. Останалите играчи се разбягват уплашено, надавайки изненадани викове, а масата се пръсва на парчета. Чувам как отговорникът за масата надува сребърната си свирка, призовавайки огретата на помощ.

Не ми пука — приземявам се отгоре.

Сигурно адски го заболява, когато ръбовете на стъпалата се забиват в гърба му, и мускулите му омекват. Приклещвам краката му със своите и притискам лакът под брадичката му, за да отметна главата му назад и да му спра въздуха. Погледът му се фокусира почти мигновено и той шепне: „Ти!“ Зле прикритият страх, който проблясва в очите му, събужда нещо първично в мен; някъде в основата на гръбнака ми се заражда вулканична вълна, която прогърмява в ушите ми и забулва погледа ми с алена мъгла.

— Можеш да си заложиш шибания задник, че съм аз.

Подчертавам думите си с юмручен удар, който разбива красивия му нос и го размазва по скулите. Бликва кръв; омазва юмрука ми, цялото ми лице, устните. Усещам мириса и вкуса й и вече не ме интересува дали в следващия миг ще съм мъртъв, стига да потегля към ада, забил зъби в гърлото му.

Удрям го отново.

Той се опитва да се освободи, но аз съм го спипал здраво и за нищо на света няма да го пусна. Удрям главата му в извитото стъпало, после още веднъж и още веднъж; прошареният с пурпурни жилки мрамор вече е артистично опръскан в алено от кръвта на Бърн.

Но той все още е в съзнание и сега ми се усмихва с окървавените си устни и червените зъби, а аз трябва да избирам дали да продължа да го бия, или просто да му прережа гърлото, защото само след секунди огретата ще ме откъснат от него. Необходимостта да избирам ме отрезвява донякъде.

Точно тогава осъзнавам, че Бърн ме налага в слепоочието със свития си лакът. От положението, в което се намира, той не може да вложи много сила в ударите си; прави го само за да отвлече вниманието ми от другата му ръка, която се плъзга по врата ми, с намерението да забие палец в окото ми.

Когато замахва отново, аз се отмествам от пътя на лакътя му, сграбчвам другата му ръка и я извивам отзад. Той вече лежи по корем, а ножницата с меча му ме боде в гърдите. Косата на тила му е подгизнала от кръв от разцепената му глава, където се е ударил в ръба на стъпалото. Отново притискам краката му със своите и двамата се претъркулваме настрани така, че той се озовава отгоре. Тъкмо навреме — двете огрета, които тъкмо са замахнали, за да нанесат удар по гърба ми, неуверено отпускат боздуганите си.

Лявата ми ръка се плъзва по лицето на Бърн, към очите му. Отблъсвам главата му назад, докато дясната ми ръка изважда от ножницата под мишницата ми дългия боен нож. Притискам острието към шийната му вена; за части от секундата то ще прободе врата му и ще излезе от другата страна, прерязвайки сънната артерия, шийната вена и трахеята. Той няма никакви шансове да оцелее и го знае много добре.

Прошепвам в ухото му:

— Кажи им да отстъпят.

— Назад — изграчва той. Кашля, изплюва събралата се в гърлото му кръв и гласът му става по-силен и по-уверен. — Каин ми е стар приятел. Не се бием наистина — просто така се поздравяваме.

— За умиращ човек имаш много приятно чувство за хумор — промърморвам. С гърдите си усещам като че ли безгрижното помръдване на рамото му. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Той протяга ръце пред себе си и размърдва пръстите си.

— Красиви са, нали?

— Какво се случи с Палас Рил?

— Твоята кучка? Откъде да знам? Бях зает с онзи задник Смешника Саймън.

— Бърн, Бърн, Бърн — шепна в ухото му като някой недоволен любовник. — Няма нужда да ме лъжеш. Приеми го като предсмъртна изповед.

Той се киска.

— Значи, нямам и причина да ти кажа истината. Но всъщност не лъжа. Не си струва да го правя.

Вярвам му, макар че разполагам със спомена на Палас за сблъсъка й с него. Вече разбирам, че ехото от заклинанието й — информационна блокада, която се разпространява със скоростта на магията, каквато и да е тя — един вид разбърква скорошните спомени за нея в главата на всеки, който я е познавал. Но Бърн и Котките сигурно са имали контакти с нея, след като е направила заклинанието. Щом все още не може да си спомни, може би заклинанието продължава да му въздейства по някакъв начин. В такъв случай…

Палас все още е жива. Може би все пак е сред двамата затворници в донжона; но поне е жива.

При тази мисъл в гърдите ми се разливат топлина и спокойствие и за части от секундата дори се изкушавам да подаря живота на Бърн.

— Последен въпрос: за какво ме издирват? Кой подшушна на Котките, че идвам в града?

Гласът му прозвучава подигравателно.

— Това са два въпроса.

Всъщност отговорите не са ми чак толкова необходими, че да търпя глупостите му, затова забивам ножа във врата му.

Острието отскача от кожата му, сякаш плътта му се е превърнала в калена стомана.

С цялата си глупост се опитвам да го промуша на същото място — просто не мога да повярвам, че не се е получило — и когато ножът отново се плъзва настрани, губя цяла секунда да зяпам като идиот в острието, което ме е предало.

Започвам да разбирам защо не е уплашен.

Осъзнавам, че здравата съм загазил.

— А сега, следващият ми номер… — казва Бърн гръмко, но с копринено мек глас.

Той протяга ръка и стисва лявото ми рамо с такава смазваща сила, че дори не усещам болка — цялата ми ръка изтръпва. После с лекота ме сваля от себе си — без да прилага каквито и да било умения, просто ме хваща и ме издърпва — след което се изправя и ме вдига във въздуха.

— Винаги съм бил по-добър от теб — казва той. — Но сега съм фаворитът на Ма’елкот. Той ме направи по-бърз, много по-силен — и неуязвим. Ма’елкот създаде това заклинание специално за мен; нарича го Щита на Бърн. Харесва ли ти?

Изритвам го в лицето с ритник от тай-бокса и токът на ботуша ми доразмазва носа му, но той само ми се хили. Сграбчва ме за чатала със свободната си ръка и ме повдига във въздуха, а аз само мятам крака.

После ме хвърля над главите на тълпата.

Излитам от игралната яма и се издигам още по-нависоко — той сигурно е по-силен от огретата, които стоят отстрани и зяпат тъпо полета ми. Понасям се надолу, а хората се опитват да се отдръпнат встрани.

Тялото ми може само̀ да се справи с приземяването; цялото ми внимание сега е съсредоточено върху това, как да го победя.

В мига, в който се стоварвам върху група комарджии и всички вкупом се търкулваме на земята, вече съм стигнал до два извода.

Първо, силата сама по себе си не може да му помогне срещу ножовете ми и…

Второ, ако наистина е толкова неуязвим, колкото се опитва да ме накара да повярвам, че е, тогава нямаше да мога да му счупя носа.

Все още мога да го победя; просто трябва да променя тактиката си според ситуацията. Имам една хипотеза относно тая магия, която го защитава — и също като всеки добър учен замислям експеримент, който да я превърне в теория.

Хората, върху които съм се стоварил, се опитват трескаво да се отдръпнат от мен в цялата бъркотия от крайници, така че отнасям някой друг удар. Когато тълпата се отдръпва и Бърн прескача през парапета на ямата, аз все още се опитвам да се изправя на крака. Той избърсва окървавените си устни с опакото на ръката си и тръгва към мен.

— Голям късметлия си, Каин — казва Бърн. — Дадох обещание…

Най-подходящият момент да изненадате някого е, докато той говори — голяма част от вниманието му е съсредоточено върху следващите думи, които се кани да произнесе. Застанал на колене, аз измъквам и двата метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ги хвърлям едновременно. Не влагам почти никаква сила в хвърлянето, защото не от нея имам нужда. Ножът от изтръпналата ми лява ръка полита нагоре, към лицето му, и той с раздразнение отблъсква въртящото се във въздуха оръжие — без да си пореже ръката, разбира се, защото инстинктивно е насочил защитата си към него. Затова пък другият нож задоволява жаждата ми за кръв — той улучва крака на Бърн малко над коляното, разрязва пурпурния му панталон и пробива кожата отдолу.

Раната е съвсем малка — тънка линийка от няколко алени капчици, почти незабележимо одраскване — но той я поглежда, а аз гледам него. Когато най-после вдига поглед, долавям в него почти неуловима неувереност.

Тя поражда странна струя в съзнанието ми, същински водопад от вятър, сякаш Бог си поема безкрайно дълбоко дъх и цялата Вселена се свива около Бърн, мен и трите метра под помежду ни.

Изправям се.

Изваждам последния ми останал боен нож.

— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми — казвам му аз. — Ако щеш, приеми го като пророчество.

Тогава виждам още нещо в очите му — безумна ярост. Той жадува за кръв.

Сякаш се гледам в огледалото.

— Майната му на Ма’елкот — незнайно защо казва Бърн.

И се хвърля върху мен, а аз скачам да го пресрещна.

Той измъква меча си през рамо с такава бързина, че движенията му изглеждат размити. В удара му няма никакъв финес — цели се в мястото, където рамото ми преминава в шията. Ножът ми, който съм стиснал с две ръце, парира удара с възходящо движение, което отбива меча му над главата ми. Ножът започва да вибрира леко в ръката ми и трептенето се разпространява по ръката и рамото ми, чак до зъбите.

Мятам ножа с дясната си ръка, целейки се между очите, но пропускам с някакви си четири пръста. Междувременно се хвърлям напред и се претъркулвам през глава, а Бърн се хвърля след мен и разсича въздуха с меча си. Разнася се свистене, от което ми скрипват зъбите, острието разрязва килима и се забива в пода до главата ми, сякаш дъските са просто меко сирене. Прихващам глезена му с върха на крака си и го изритвам в коляното; той го прегъва, за да не се счупи ставата, но губи равновесие и пада.

Скачам на крака и разбирам защо ножът ми е пропуснал очите му — острието му е по-късо с около пет инча. Отрязан е на около три пръста над предпазителя, а стоманата при разреза блести като хромирана.

Мечът му — мамка му, това е Косал…

Изненадата ме вцепенява за части от секундата, което му е достатъчно, за да се изправи на крака. Ударът му ме освестява и аз се подготвям да го изритам странично, за да го сваля отново на земята…

В този момент една огромна ноктеста лапа сграбчва ръката ми, дръпва ме рязко назад и аз губя опората под краката си.

Изпускам безполезния остатък от ножа си и започвам отчаяно да ритам с крака — толкова съм бил погълнат от Бърн, че дори не съм забелязал огрето, което сега ме държи, — но Бърн има същия проблем: други двама държат него. Едното огре е стиснало с двете си лапи въоръжената му ръка, а другото го стиска здраво през кръста.

А аз се чувствам така, сякаш изплувам от някакъв сън. В името на всички богове, къде ми беше акълът? Да си губя времето тук с Бърн, да изгубя живота си, може би — сигурно съм полудял…

Незнайно как отново се бях поддал на онази животинска жажда за кръв. Мамка му, нали точно затова ме беше зарязала Палас, заради този безумен копнеж да сея смърт. Учителят Кир, абатът на Гартан Холд — преди почти двайсет години той обичаше да ми казва, че мисля с юмруците си.

Кучият син все още е прав.

А сега Киърандел прекосява залата, приближавайки се към нас — идеалният образ на ледена господарка.

— Това вече е достатъчно — казва тя. — Сега смятам всички мирно и тихо да изчакаме пристигането на полицията.

Погледът на Бърн среща моя. Той вече не се бори; устните му се изкривяват за миг в сардонична усмивка, той ми изпраща въздушна целувка и прошепва: „Следващия път.“

Огрето ме вдига още по-нависоко и леко ме разтърсва. Краката ми се поклащат на една ръка разстояние от пода, а раменните ми сухожилия започват да болят. Но с главата ми вече всичко е наред и ясно разбирам — ако полицията ме хване, вече няма да има никакво значение за какво ме търсят. Докато се оправя с тая каша и изляза навън, за Палас вече ще е твърде късно.

Огрето ме разтърсва още веднъж — очевидно се опитва да ме предупреди по един не особено учтив начин.

— Не замисссляй номера — боботи той, пръскайки лиги от бивните си. — Знаеш, с кеф ще те нараня.

— Да — отвръщам тихо аз. — Чувствата ни са взаимни.

Свивам крака към коленете си и ритам силно назад, извивайки гръбнака си. Краката ми попадат в тялото на огрето. Все едно съм ритнал камък. То тихо изгрухтява, но идеята беше да го заболи.

Отблъсквам се от гърдите му и се превъртам през рамо, напред и нагоре. Увивам краката си около главата му като в хватка на кечист. Огрето ръмжи и инстинктивно извръща глава, за да разкъса вътрешната страна на бедрото ми с бивните си. Едната пробива кожата и се забива в плътта ми.

Сега вече ще боли.

Извивам се и промушвам ръката си покрай задника, право към слъзния канал в окото му. Очите на огретата имат твърда обвивка, малко като на змиите, но може да бъдат извадени също толкова лесно като човешките. Бръквам вътре и плисва кръв; изтръгвам голямото колкото бейзболна топка око от гнездото му и когато мускулите му се скъсват, се чува влажен пльокащ звук. Окото увисва край бузата му и се залюлява на дългия и дебел очен нерв, а огрето надава рев, пуска ръката ми и прилепва длани към лицето си. Аз отпускам краката си, превъртам се отново и се освобождавам от бивната му.

Приземявам се тромаво, но оставам на крака. Бързината, с която подгизват от кръв панталоните ми, ми подсказва, че добре ме е наредил. Направо е забавно — измъкнах се от боя с Бърн без драскотина, а някакъв си шибан бияч ми разказа играта.

Огрето реве, сякаш надува тръба, опитвайки се да си напъха окото обратно в очната ябълка. Хората в казиното се отдръпват от мен, притиснали ръце към ушите си. Бърн се опитва да се освободи, гърчи се в ръцете на огретата и сипе страховити заплахи, но двамата охранители го държат здраво и не показват никакво желание да го пуснат.

Стрелвам с поглед Киърандел, която изглежда така, сякаш сериозно обмисля възможността да хвърли някое заклинание срещу мен. Издърпвам последния останал нож от канията на гърба ми, показвам й го и тя бързо променя намеренията си.

В краткия миг тишина, когато огрето млъква, за да си поеме дъх, обявявам гръмогласно:

— Тръгвам си. Първите три същества — мъже, жени или полухора, — които ми се изпречат на пътя, умират. Право тук, на пода. Умират.

Вярват ми. Пътят към вратата веднага се разчиства и аз хуквам с всички сили към слънчевата светлина и миризмите на града.

Гневните крясъци на Бърн постепенно утихват зад гърба ми.

Понякога, нали се сещате, кръвожадността ми върши доста добра работа.

Далеч напред забелязвам крачещия по улица „Мориандар“ отряд полицаи. Завивам на другата страна. Ще трябва да се покрия някъде, докато се погрижа за раната си. Изключвам Поданиците, поне докато не разбера дали Киърандел е права за връзките на Краля с Очите. Величеството ми е приятел, но това не означава, че му вярвам.

Отговорът е очевиден. В Анхана има още едно място, където мога да предявя Право на убежище. Просто трябва да остана жив достатъчно дълго време, за да се добера дотам.

Три крачки навътре в една подходяща за целта глуха уличка — и се облягам на дъсчената стена, разкъсвам вкоравените от кръвта и залепнали към раната панталони и пристягам крака над нея с колана ми. Ще свърши работа, докато не ми я зашият и превържат както трябва. Кракът ми вече е започнал да отича и да пулсира и аз знам, че е по-добре да побързам да се измъкна от Града на пришълците, преди да е започнал да се схваща. Поглеждам назад към кървавите ми отпечатъци и разбирам, че губя доста кръв. Силното накуцване ми подсказва, че е засегнат и мускулът ми.

Продължавам напред по уличката, свивам по едно от разклоненията й и стигам до друга извита улица. На северозапад, покрай завоя, забелязвам още един отряд полицаи. Те са се разделили на групички от по четирима, чукат по вратите и проверяват магазините. Трябваше да се досетя. Едва сега разбирам, че Киърандел ме е издала в мига щом съм напуснал апартамента й. Трябваше да се досетя. Не тая лоши чувства към нея — самият аз бих постъпил по същия начин, — но това ще ми създаде доста проблеми, докато се опитвам да се измъкна от Града на пришълците.

Отдръпвам се назад в уличката и свивам по друго разклонение, промъквайки се покрай купчините боклуци. Намирам едно прилично място за укритие до изхода му, откъдето мога да наблюдавам улицата и да оглеждам преминаващите хора или елфи за някой с моя ръст, някой, когото да убедя да подари дрехите си на един беглец.