Матю Удринг Стоувър
Героите умират (79)

12.

Дивата кучка издърпа ножовете си и отново се нахвърли върху него, размахвайки ги с невероятна скорост. Лицето й беше застинало в безизразна концентрация. Бърн й позволи да се приближи и зачака; когато тя влезе в обхвата му, той замахна към главата й. Тя се изплъзна — въпреки цялата си магическа сила Косал беше голямо и доста тромаво оръжие.

Когато тя се гмурна под меча, Бърн се изви и я изрита с крак в ребрата, прехвърляйки Щита си върху слънчевия сплит, за да попречи на удара й с ножа. Острието прониза ризата му и се плъзна по кожата му. Ритникът постигна целта си и отхвърли девойката назад като кукла; тя се затъркаля по моста.

Когато се изправи на крака, устните й бяха окървавени. Ритникът му сигурно беше повредил вътрешностите й. Но тя го възнагради с усмивка, която разкри окървавените й зъби, и посочи крака му.

— Не си неуязвим — рече момичето.

Бърн погледна надолу. Тя бе порязала с другия нож крака му — същият, с който я беше ритнал. Раната бе плитка, просто беше разрязала кожата му, но шевиотените му панталони постепенно подгизваха от кръвта.

— Може и да не съм — отвърна той, — но съм по-близо до това, отколкото ти.

И за пръв път се хвърли в атака. Дори ранена, девойката беше неуловима — с нечовешка скорост и грациозност тя избягваше всеки удар, никога не парираше, никога не блокираше, изплъзваше се на милиметри от поразяващото острие на Косал.

Схватката се превърна в танц, във вихрен балет. По челото и раменете на Бърн се появиха капки пот. Тя се наведе назад, пропускайки Косал на косъм от носа си, после се хвърли напред, размахвайки и двата си ножа. Още една струйка кръв потече по тялото на Бърн, преди да се съвземе и да отвърне на удара. Момичето беше най-невероятният боец, който той бе виждал някога, но уменията не бяха най-важното нещо в една битка. Майсторството й нямаше да може да я спасява вечно — вътрешните наранявания, за които свидетелстваше стичащата се по брадичката й кръв, трябваше да забавят движенията й. Бърн не се и съмняваше в изхода на схватката.

Всичко приключи невероятно бързо. При поредната атака Бърн забеляза как съсредоточеното изражение изчезна от лицето й, устата й се отвори и очите й се разшириха. Той се хвърли към нея и тялото му потръпна от сладостно усещане, когато жужащото острие на Косал прониза златистата кожа точно под пъпа й и се заби до дръжката в корема й.

— Велика Майко… — каза тя.

Бърн се притисна към отслабващото тяло и я целуна по окървавените устни, усещайки меката им пълнота и сладникавия вкус на кръвта й. След това се отдръпна назад и завъртя Косал настрани. В тялото й зейна гигантска рана и вътрешностите й се изсипаха навън.

Тя изпъшка и падна на колене. Бърн отстъпи назад и дишайки тежко, я загледа как се опитва да опипа смъртоносната рана, която я разделяше почти на две; наблюдаваше я как проследява с поглед въжетата от черва, въргалящи се в мръсотията и прахта на моста. На лицето й беше изписано абсолютно смайване.

— Никога не си вярвала, че това ще ти се случи, нали? — рече Бърн с дрезгав глас, останал без дъх. — Съжалявам, че няма да мога да те изчукам. Не ги харесвам студени, знаеш. Но удоволствието беше почти същото.

За миг му се стори, че тя се кани да му каже нещо, но после осъзна, че тя изобщо не гледа към него; не го беше поглеждала от мига, в който я бе промушил. Тя гледаше над раменете му, на изток, надолу по реката. Бърн се обърна, за да проследи погледа й, и дъхът му спря.

„Да си го начукам като на девствена коза“, помисли си той.

По реката, право към него, с тътен се приближаваше стена от зеленикава разпенена вода, висока стотина фута; предшестваше я гигантска вълна, която носеше лодки, сандъци и трупове на хора. Бърн погледна нагоре и още по-нагоре, неспособен да осъзнае мащабите на катастрофата, която щеше да го връхлети всеки момент. Слънцето заливаше със златните си лъчи невъобразимата водна маса, която с приближаването си нарастваше още повече. По гребена й летеше баржата, която буквално се плъзгаше по вълната — а високо на носа й се виждаше самотната фигура на жена, изправена като богиня на самия връх на тази водна планина…

Палас Рил.

Бърн реагира незабавно; знаеше, че никога няма да успее да се махне навреме от моста. Затова произнесе абсолютно спокойно:

— Ма’елкот.

С ТЕБ СЪМ, БЪРН.

Яхнала гребена на вълната, Палас Рил се носеше към него — и около нея не се виждаше и следа от Щита.

— Ще използвам онова огнено заклинание.

Пламъците обвиха кожата му и той вдигна юмрук.