Матю Удринг Стоувър
Героите умират (92)

11.

Привечер група конни полицаи се отправиха по Божия път на запад, подкарвайки тълпата пред себе си. Дочуха се гневни викове и оплаквания. Трябва ли да ги гонят от Стария град само защото се стъмва? Кой го е измислил това правило? Ма’елкот ли? Защо тия гадни копелета блъскат толкова грубо?

Улицата, и без това претъпкана, бързо се задръсти. Разплакаха се деца, премазани между по-едрите възрастни. Мъже и жени викаха на конните полицаи да са по-внимателни, защото нараняват хората, но капитанът им и без това беше изнервен. Искаше му се проблемите, които усещаше, че приближават, да избухнат на северния бряг, а не в неговия квартал. Той нареди на хората си да бутат по-упорито. Колкото по-бързо улиците на Стария град се изчистеха от тая паплач, толкова по-добре.

Не след дълго тълпата започна да се опъва.

Конете се натъкнаха на плътна противодействаща маса — телата на хора, каменари и първородни бяха наблъскани толкова нагъсто, сякаш представляваха един организъм. Едно огре вдигна с дългите си криви пръсти объл камък от калдъръма и го метна срещу капитана. Не успя да улучи, но тълпата с готовност възприе идеята.

Във въздуха захвърчаха камъни, а конните полицаи започнаха да размахват здрави сопи, които стоварваха по раменете и главите на околните.

Някой в тълпата изкрещя:

— Защо биете нас? Защо не търсите проклетите актири, от които би трябвало да ни пазите?

Друг му отговори:

— Защото получават заповедите си от самите проклети актири, затова! Защо не зададем тоя въпрос на шибания Ма’елкот, а?

Капитанът бързо нареди предателят агитатор да бъде арестуван веднага, но като че ли никой не го беше видял. Към общия хор се включиха още гласове:

— Актир! Актир! Да питаме Ма’елкот!

Първите двама души — човекът, който попита, и другият, който му отговори — бяха Поданици на Кант. Доволни от свършената работа, те си проправиха с лакти път към близката странична уличка, окуражавайки тълпата със скандирания: „Ак-тир! Ак-тир!“. Когато двамата се изгубиха в сумрака, тълпата вече беше подела рефрена.

Виковете отекваха все по-гръмогласно и застрашително:

— Ак… ТИР! Ак… ТИР!

Хората се притискаха един в друг, напираха към конете и постепенно ги принуждаваха да се отдръпват назад по Божия път.

Щом тълпата осъзна, че може да се движи в тази посока, тя стана неуправляема.

Капитанът можеше да изтегли войниците си назад в боен ред и да запази донякъде контрол над ситуацията. Можеше да нареди на хората си да нападнат с всички сили, да повалят неколцина души с мечовете си и тоягите и може би щеше да потуши надигащия се бунт. Но той не направи нито едно от двете неща. Млад и неопитен, той се поколеба и изкрещя на хората си да задържат позициите си, защото това му се струваше единственото правилно решение. Отстъплението означаваше позор, а той просто не намираше сили да нареди на хората си да се нахвърлят върху народа, който се бяха заклели да защитават. Поколеба се и изгуби.

Внезапно един от полицаите беше смъкнат от коня му; той изчезна под юмруците и ритащите крака на заобиколилата го тълпа. Надигна се мощен рев, като от гърлото на огромен кръвожаден звяр, който е надушил мириса на кръв.

Една лека, внимателно насочена промяна във вниманието на тълпата — и това вече не беше тълпа, не беше множество от отделни личности, случайно озовали се един до друг на тази улица в този ден. Всеки мъж, всяка жена, джудже или елф, огрило или духче се бяха превърнали в отделни клетки на едно гигантско кошерно съзнание, наподобяващо единен организъм — организъм, който е гладен.

В следващата секунда още един полицай беше свален от коня, после още един. Строят се разпадна и ездачите се разбягаха под дъжд от камъни и подигравателни викове.

С падането на нощта тълпата беше завладяла пътя. Пламъците на горящите сгради бяха нейното слънце, а магазините на богатите щяха да се превърнат в нейна трапеза.

Тя беше гладна и разполагаше с цялата нощ, за да си намери храна.