Матю Удринг Стоувър
Героите умират (8)

2.

Когато Колбърг въведе Хари в личната кабина на управителя, започващият от тавана и стигащ до пода извит екран с двеста и седемдесет градусова панорама, който се намираше пред симкреслото, показваше само еднородна сивота. „Пак нещо ново“ — помисли си Хари, докато тътреше сандали по дебелия килим от червен кашмир.

Симкреслото на управителя, направено от орех и шевро, бе покрито с гел, приемащ формата на тялото, и беше по-удобно и от майчина прегръдка. Разположените около него подвижни стойки съдържаха объркващо разнообразие от хранителни продукти — от тостове с месо от белуга до вино „Рьодерер Кристал“ — за случаите, в които Приключението се гледа от екрана, вместо през окачения на облегалката шлем, наподобяващ наглавник от електрически стол.

Колбърг насочи с жест Хари към креслото и каза:

— Не си правете труда да слагате коланите, този куб е само дванайсет минути. Няма да има нужда от хипноза. Предполагам, че можете да издържите свързването без помощта на химически препарати?

Майкълсън сви рамене.

— Случвало се е да го правя.

— Чудесно. Моля, седнете.

— Няма ли да ми кажете за какво става въпрос?

— Този куб, ъъъ… не изисква допълнителни обяснения — каза Колбърг. Устните му потрепваха, докато се опитваше да скрие самодоволната си усмивка. — Моля — повтори той, и това не беше молба.

Хари се настани в креслото, обхванат от объркано усещане за нереалност. Никога по-рано не беше виждал личната кабина на управителя, а сега седеше в собственото му симкресло. Това беше все едно да облече бельото му.

Протегна ръка назад, за да вземе шлема, и установи, че той вече се движи към главата му. Екранчетата покриха очите му и той нагласи дихателния регулатор върху носа и устата си, поемайки си дълбоко от безвкусния пречистен въздух.

Прекара ръце по подлакътниците, търсейки звуковите прекъсвачи, но управителското симкресло вече беше започнало процеса по включването си. В затворените очи на Хари бликна светлина — индукторите на шлема въздействаха върху зрителния център в мозъка му. Безформените светлинни петна бавно се превърнаха в прости форми — линии, квадрати, кръгове — които постепенно придобиваха дълбочина и плътност, докато обратните връзки на шлема разчитаха биотоковете в мозъка му и настройваха индукторите към индивидуалните му характеристики.

По същия начин в ушите му започна да кънти слабо обикновен камбанен звън, който се разпадна на чуруликащи мелодийки, които постепенно прераснаха в „Исус, радостта от човешкото мечтание“ на Бах. После мелодиите се разшириха с трептящи струни, към които се прибавиха инструменти и гласове, превръщайки се в хора от Девета симфония на Бетовен. Пред очите на Хари се появи гледка от върха на Медната планина в късното лято. Той почувства свежия бриз върху кожата си, усети грапавата тъкан на конопеното въже, навито около рамото му, и стягането на обувките му, надуши мириса на мъничките жълти и бели диви цветя и слабия мускус на мармотите, живеещи в планината.

И в същото време с мускулите си чувстваше, че седи в симкреслото на Колбърг. Едно обикновено кресло би вкарало потискащи химически вещества в кръвта му, препарати, които да накарат усещането му за себе си да изчезне и да отворят мозъка му за чистото възприятие, което не се филтрира от собственото му съзнание. Но креслото на управителя не беше снабдено с блок за хипнотично захранване; Колбърг не можеше да си позволи лукса да стане някой друг и да забрави напълно за задълженията си.

Планината бавно изчезна, а на мястото й започна да се появява друг пейзаж.

Първо се задейства зрението му — пред погледа му изплува стая със слънчева светлина, по-топла и по-жълта от тази на Земята. Груби вълнени одеяла върху дюшеци със стърчаща от тях слама, отгоре — прегърнати мъж и жена, до тях — две момичета. И четиримата носят слабо блещукащо металическо облекло, подобно на пчеларска мрежа.

После се появиха звуците и мирисите — миризми на конски тор, съхнещ на слънцето, и на тела, изпотени под ризниците, викове на продавачи на говеда из суматохата на градските улици и плискане на вода наблизо, гласове…

— … защо? Не мога да разбера, винаги съм бил лоялен — говореше мъжът на западния диалект, основният език в Империята. — Трябва да разберете колко сме уплашени.

Симкреслото беше свързано с главната мрежа на Студията, която притежаваше протокол за превод с изкуствен интелект, така че смисълът на думите се предаваше на английски. Хари обаче не се нуждаеше от това — той говореше свободно западния диалект, също както пакуили и липкийски, и знаеше бегло още няколко други езика. Преводът на изкуствения интелект не беше достатъчно точен и само го разсейваше.

Той изскърца със зъби и се концентрира върху вътрешните усещания на Актьора, в чието съзнание беше.

Строен, не мускулест, но в много добра форма; ризница от лека, подвижна кожа, наметало, протектори на китките, ботуши; прекрасен и непрекъснат контрол върху стойката, както е при акробатите и танцьорите; никакъв бандаж, нито пък нужда от такъв — липса на инстинктивно и постоянно мъжко усещане за външни гениталии.

„Това е жена“, помисли си Хари, усещайки натиска върху гърдите си, към които плътно беше прилепнала ризницата.

И всички късчета се събраха в едно — усещането за извивката от гърдите към ханша, лекото навеждане на главата при отмятането на косата от очите, характерното свиване на едното рамо. Още преди жената да заговори, преди да чуе гласа й през собствените си уши, той знаеше.

— Всички сме уплашени. Но се кълна, че ще успеем да ви спасим, ако ни помогнете.

Това беше Шана.