Матю Удринг Стоувър
Героите умират (5)

5.

Хари стоеше до високата телена ограда, заобикаляща покрития с трева заден двор на Аби, и гледаше как Вило издига ролс-ройса майсторски от моравата и завърта турбините му в режим на летене, преди да профучи над дърветата. Присви очи от въздушния вихър, но остана почтително на мястото си, докато ролсът не се изгуби в надвисналите над Сан Франциско дебели облаци, в които се отразяваше кървавочервеният блясък на града.

Приближи се към широката врата от бронирано стъкло на остъклената веранда, сложи ръка върху скенера и каза:

— Скъпа, прибрах се!

Паузата беше много кратка — докато скенерът разчете дланта му и съпостави данните с гласовия отпечатък, след което защитната система се изключи и размагнетизира заключалката на вратата. Скритите в стените предавки свършиха по-голямата част от работата по отварянето на над седемдесеткилограмовата врата, благодарение на което бронираното стъкло изглеждаше не по-тежко от старомодния плексиглас.

Със стъпването му на верандата лампите светнаха и Аби каза:

— Здравей, Хари. Имаш четиринайсет съобщения.

Вестибюлът беше обзаведен с прекрасен комплект старинна виенска мебел. Хари прекоси помещението неспокойно, без да докосва нищо. Когато достигна вратата на гостната, лампите вътре светнаха.

— Аби, въпрос — каза той. — Съобщения от Шана?

— Не, Хари. Да пусна ли съобщенията?

Гласът го следваше навсякъде; домашният компютър излъчваше звука на порции от мънички колонки, скрити в стената, и на Хари му се струваше, че мекият глас на Аби идва иззад лявото му рамо. Шана намираше това за зловещо. Тя не обичаше да говори с къщата и така го тормозеше да смени системата, че веднъж едва не стигнаха до бой.

Хари въздъхна. Спря се върху розовия мраморен под на хола и погледна нагоре, към широкото празно пространство на стълбите, водещи към лоджията на втория етаж.

— Добре — каза той. — Аби, пусни съобщенията.

Най-близкият стенен екран — този до сервизния асансьор зад стълбите — светна. Хари не можеше да види лицето на говорещия, тъй като тръгна нагоре по стълбите, но гласът му беше познат — почтителният хленч на адвоката му. Въпреки че и двамата бяха от кастата на Професионалистите, адвокатът настойчиво се подмазваше; явно Шоумените имаха някакво социално предимство пред Юристите.

Докато Хари крачеше из кънтящите зали на Аби, стенните екрани зад гърба му гаснеха, а онези пред него светваха, и всичките показващи потното лице на адвоката му, който обясняваше, че молбата на Майкълсън за прехвърляне в кастата на Администрацията е отхвърлена. Адвокатът смяташе, че Студията го възпира, защото Каин все още е много популярен и оттеглянето на Хари от актьорството може да доведе до съществени финансови проблеми, и така нататък.

Хари влезе във фитнесзалата и свали костюма си на Професионалист. Приказките на адвоката му не го интересуваха — не беше и очаквал да му позволят да премине в по-горната каста. Единствената друга новина от адвоката беше, че обжалването на Майкълсън на присъдата на баща му за противодържавна дейност е отхвърлено.

Останалите съобщения бяха още по-безинтересни. Местният вестник „Трибуна на Професионалиста“ молеше за подкрепата му в предстоящите избори; осем благотворителни организации го молеха за помощ; имаше и няколко покани от магазинни мрежови шоута за участия и интервюта. Хари си отбеляза наум, че трябва да надгради Аби с функцията да прави кратки резюмета на съобщенията. Щеше да е болезнено скъпо — както всички ИИ функции, — но щеше да си струва, ако можеше да му позволи да избегне слушането на хленчещите гласове и гледането на жадните, умилкващи се очи.

Повечето от времето си вкъщи прекарваше тук, във фитнесзалата. Стаите за упражнения и движещата се пътека, която обикаляше около втория етаж на Аби, бяха единствените части от къщата, които Шана не беше модифицирала. Навсякъде другаде Хари се чувстваше като гост в собствения си празен дом.

Останал само по шорти, той се зае с гел-крушата, без да слага ръкавици или протектори на краката. Колкото по-силно удряше, толкова по-твърда ставаше крушата, докато не придоби съпротивлението на човешка кост, след което отстъпи с рязко изпукване. Хари продължи да удря с гняв, като всеки удар проникваше дълбоко в гела, съпроводен с приятно хрущене, наподобяващо звука от трошене на човешки врат.

Раменете му постепенно започваха да се отпускат, докато тялото му се загряваше — толкова мъчително бавно, че това му напомняше натрапливо за наближаващия му четирийсети рожден ден. Което го накара да заудря още по-силно. След малко вече почти не виждаше крушата — пред очите му започнаха да изникват картини от убийството на Тоа Фелатон.

Това беше едно от убийствата на Каин, които винаги оставаха с него, загнездени в съзнанието му като един от онези неканени гости, които човек не може по никакъв начин да изгони, колкото и да му е писнало от тях.

Не можеше дори да обвини Студията за това — Каин беше избрал тази работа, беше приел комисионата от Манастирите, въпреки че от Студията бяха казали на Хари, че предпочитат да избухне война между Анхана и Липке — войните в Отвъдие бяха много добри за бизнеса, благодатна почва, на която младите Актьори да градят репутация. Хари се яви лично пред Съвета по планиране на Студията, за да приведе доводите си в полза на убийството. Той изтъкна, че отстраняването на принц-регента ще дестабилизира федералния феодализъм на Анхана и че гражданските войни са много по-кървави и по-жестоки, отколкото би могла да бъде една война между две империи, намиращи се от срещуположните страни на Континенталния разлом.

Не беше очаквал, че ще е толкова прав.

Кръвопролитието, което последва, когато херцозите от правителството се бореха за властта и привържениците им се колеха взаимно, беше ужасяващо дори по мерките на Отвъдие. Клетата малка кралица дете Тел Тамаранта, вместо която беше управлявал като регент Тоа Фелатон, надживя чичо си само с няколко часа; никой от съревноваващите се херцози не можеше да поеме риска тя да попадне под контрола на някой от останалите, така че първата жертва на Войната за трона се оказа едно красиво, слабичко и наивно деветгодишно момиченце.

Понякога, като например сега, докато блъскаше по гел-крушата с юмруци, лакти и крака, Хари виждаше в нея собственото си лице и врат и искаше да чуе изпукването му.

„Слуга на Империята“ беше необичайно в сравнение с останалите Приключения на Каин, почти уникално. Въпреки репутацията си, Каин рядко убиваше толкова показно, кърваво и хладнокръвно — това не се харесваше на публиката. Те обичаха повече действие, повече риск — някои дори предпочитаха честния бой. Убийството на принц-регента си оставаше на първите места по вземания под наем дори сега — три години по-късно — главно заради изключителната жестокост, съпровождаща бягството на Каин от двореца. Освен принц-регента, главния камерхер и двамата стражи, Каин беше убил още четирима мъже и една жена — общо девет души; също така той едва не беше убил себе си, а нарастващото отчаяние по време на опитите му да се измъкне от двореца „Колхари“ бяха привнесли допълнителна пикантност в ситуацията.

Ако беше такъв, на какъвто се правеше — коренен жител на Отвъдие — той щеше да загине през този ден. Дори най-модерните медицински технологии на болницата на Студията едвам успяха да спасят живота му след спешното му прехвърляне обратно на Земята. Когато той се строполи в онази алея в Стария град на Анхана и погледът му започна да се замъглява, беше сигурен, че Студията ще го остави там да умре от загуба на кръв, защото не е успял да се добере до точката на прехвърляне.

Изключението, което направиха за него, беше наредено от най-високо място; не би могло да е иначе. Никой освен Борда на директорите в Женева не беше способен да вземе такова решение. За него се беше застъпил лично Артуро Колбърг, управителят на клона на Студията в Сан Франциско; към него се беше присъединил президентът на Студията Търнър и така беше одобрено извънредното прехвърляне, спасило живота му.

Извънредните прехвърляния са много по-редки от диамант без никакви дефекти. В края на краищата къде е тръпката, ако Актьорите може да бъдат измъкнати и върнати на Земята всеки път когато се забъркат в някоя дребна неприятност? Понякога загиваха дори звезди от ранга на Каин; именно това караше директните зрители да се връщат отново и отново. Човек никога не знае дали настоящото приключение няма да се окаже последно за Актьора. Точно това привличаше основната част директна публика сред семействата на Незаетите и Инвеститорите, страхотно е усещането да си директно с голяма звезда, когато тя е жестоко убита — в реално време, да виждаш каквото вижда тя, да чувстваш как животът изтича от тялото й, сякаш от твоето собствено.

Точно затова той беше там, проснат сред дрипите и остатъците от храна, и кръвта му изтичаше между пръстите му върху мръсния паваж на анханската алея, когато върху лицето му се плъзна сянка, която го пробуди.

Хари допря лице към затоплената от ударите гел-круша и я обхвана с ръце, както изтощените боксьори влизат в клинч, за да останат на крака. Спомените му го бяха захапали като териер, вкопчен в плъх в опит да строши врата му.

Малката задънена улица и сянката върху лицето му, той отваря очи, за да види обкръжения с ореол силует, надвесен отгоре му…

Над него стоеше Шана с изражение на бездиханен ужас.

Тя беше в Анхана в свое собствено Приключение като Палас Рил — преди Войната за трона Анхана беше популярно място за Приключения. Врявата в двореца, крясъците на паникьосаната стража, виенето на тръби и масовият жесток лов на хора из улиците на Стария град — всичко това беше привлякло Актьорите като мухи към тридневен труп; те се надяваха да привнесат малко вълнения във второразредните си Приключения. От стотиците мъже и жени в Анхана, които го търсеха тази сутрин, само Шана беше решила да завие в тази зловонна глуха пресечка, където лежеше той, все още стискайки в юмрук кървавата коса на главата на Тоа Фелатон.

Само Шана беше коленичила до него, беше положила главата му в скута си и беше галила косите му, докато светът му помръкваше.

Бяха женени по-малко от година.

Щеше да е по-добре, ако той беше умрял през този ден. Вместо това извънредното прехвърляне най-накрая беше одобрено и в последния момент двамата бяха пренесени в реалността, която беше много по-студена от самотната смърт в мръсната алея.

Пренесоха всеки от тях и на Земята, и при другия.

Тя беше вярвала — когато се срещаха, когато той я ухажваше, дори когато се ожениха — че Каин е само актьорска игра. Беше вярвала, че някъде вътре, в душата му, той е добър и свестен човек. Беше вярвала, че никой освен нея не може да види това в него. До сутринта, в която коленичи и взе главата му в скута си.

Когато погледна надолу и видя главата на възрастния човек, просната върху паважа като захвърлена топка, с късове месо на мястото на шията и кървави дупки на мястото на очите, тя най-накрая започна да се съмнява в него.

Това не беше краят на брака им, не — така щеше да е твърде лесно. Нито той, нито тя не бяха малодушни. Те се вкопчиха един в друг с всички сили, караха се, сдобряваха се и отново се караха, не премълчаваха нищо, независимо какво им костваше това. Както винаги, Шана беше тази, която постъпи правилно, умно и практично — заряза го.

Когато си тръгна, тя отнесе със себе си всичко хубаво, което имаше в живота му.

Хари се откъсна от гел-крушата и й нанесе ритник отстрани, който се вряза в нея като кола в стълб. Сграбчи крушата и се опита да я откъсне от въжето й; после започна да я млати с юмруци и със закоравелите си пръсти, лакти и колене, с костите, с пръстите на краката, с пети и чело. Но колкото и силно, колкото и повече да удряше, не можеше да почувства гняв. Не и този път. А гневът беше единственото спасение от болката.

Най-накрая се спря, задъхан. Не от това се нуждаеше, а от нещо друго — и той знаеше какво е то.

Трябваше да се върне в Отвъдие.

Трябваше да стане Каин.

И най-сетне — което беше по-маловажно — трябваше да нарани някого.

И както винаги, когато липсва подходящ обект, беше използвал себе си за целта.

— Аби — каза той, — обади се на Шана. Само аудиовръзка.

Лицето й светна върху стенния екран и зелените й очи го пронизаха като нож.

Разбира се, това беше само запис; подобно на него самия, и тя отдавна не отговаряше на обажданията си лично.

— Здравейте — каза изображението й бодро, топло и искрено. — Аз съм Палас Рил, заклинател. Също така съм Шана Лейтън, Актриса.

„Шана Лейтън Майкълсън“ — изрече Хари беззвучно.

— Ако имате съобщение за мен, оставете го.

Устата му пресъхна. Беше в състояние единствено да стои и да гледа — фината извивка на шията й, линията на челюстта й, гъстите къдрици на късо подстриганата й коса. При спомена за мекотата й пръстите му потрепнаха. Ако сега затвореше очи, можеше да си представи всяка част от тялото й до най-малката луничка.

„Ще се променя“, каза той на дигитализираното й изображение, но беззвучно; знаеше, че това е безнадеждна работа. Може би тя би му помогнала, преструвайки се поне няколко дни, за да задоволят Вило; може би все още я беше грижа за него достатъчно, за да направи такова нещо, но той не можеше дори да я помоли за това.

Отказът й би го наранил твърде много — повече дори от съгласието й.

Шана беше твърдяла, и то неведнъж, че раздялата им е болезнена за нея. Хари не знаеше дали това е истина, не знаеше дали все още я боли толкова, колкото него го болеше. Надяваше се, че не.

Треперенето на ръцете му и свиването в гърдите му подсказваха, че е чакал този момент от дълго време. Просто си беше търсил повод.

Натискът от страна на Вило му даваше тема на разговор с нея, без да му се налага да й казва, че колкото и да се прави, че не му пука, не минава и час, в който да не го боли от липсата й. Само не знаеше как да й обясни нещата така, че да не звучат толкова студено, като например: „Моят и твоят патрон са решили, че трябва да се съберем.“

Така или иначе, трябваше да каже нещо. Той прочисти гърлото си.

— Ъъъ… Шана, Хари е. Аз…

— Момент — каза изображението й и неусетно се промени — сега беше облечена с пищния си синьо-сив металически костюм, който носеше в Отвъдие като Палас Рил. — Поздравления! Вие влязохте в списъка на приятелите ми!

„Приятели? — помисли си Хари. — Такива ли сме сега?“

— Като на мой приятел мога да ви кажа, че сега съм на Приключение и очаквам да се върна на осемнайсети ноември. Не очаквайте да ви се обадя в отговор преди това и няма да останете разочаровани.

Хари клюмна отчаян. Беше забравил — тя беше потеглила за последната част от настоящото си Приключение преди седмица. Той докосна леко стенния бутон, прекъсвайки разговора. Шана не беше на Земята. Тя даже изобщо не беше в тази Вселена.

„Моят живот — помисли си той — е кратко гмурване в дълбока помия.“