Матю Удринг Стоувър
Героите умират (87)

6.

Артуро Колбърг седеше умислен в стола си, а безликите сопита продължаваха да надничат през рамото му. Той почти не следеше напредъка на Каин. Изтръгна се от вледеняващата съзерцателност едва когато Томи показа на Каин руините на Моста на рицарите и войниците, които продължаваха да търсят оцелели из потрошените докове.

— Палас ли е отговорна за всичко това? — прошепна смаяно Каин. — Мама му стара… Откъде се е сдобила с такава сила?

— Успя да измъкне баржата — каза му Томи.

— Не се и съмнявам.

Съдейки по опустошенията, битката очевидно беше впечатляваща, зрелищна — и Колбърг се беше оказал без нито един онлайн Актьор на мястото. Никой не го беше записал.

Все едно нищо не се беше случвало.

Което изобщо не подобри настроението му.

Той съчини и издиктува изявлението за пресата направо от Техническия център, без да изпуска от поглед примигващия бутон за извънредно прехвърляне. Огромният извит екран показваше как Каин броди из пещерите под Анхана под охраната на рицарите на Кант.

Колбърг беше доволен от себе си, доволен от гладко звучащия текст на изявлението. Той съобщи на публиката, че Палас Рил е била заловена, със спокоен и равен тон, който по никакъв начин не разкриваше яростта, бушуваща в гърдите му.

Само за няколко минути след сблъсъка в камерата, шокът, в който беше изпаднал след заплахите на Майкълсън, се превърна в хладна ярост. Всички бяха против него, всичките: Каин, Ламорак, Палас, Доул и Вило, както и проклетите сопита, които му дишаха във врата. Но той нямаше намерение да вдигне ръце и да се предаде.

Изобщо не беше безпомощен.

Реши на момента, че с кариерата на Майкълсън е свършено. И той можеше да играе играта „Вече е твърде късно“. Беше готов да отнеме целия живот на Майкълсън, ако това би му дало и най-слабото оправдание, което да успокои Борда на директорите.

И какво щеше да се случи с арогантността му тогава? Колко самоуверено щеше да звучи гласът му, докато моли дори за временна работа? Когато му отнемеха парите, дома и приятелите му… И разбира се, най-голямата радост, която би изпитал Колбърг, щеше да бъде, щом види лицето на Майкълсън, когато Палас Рил излезе от фаза с Отвъдие и загине от ужасна смърт.

Можеше само да се надява, че Майкълсън ще успее да доживее дотогава. Наистина щеше да е жалко, ако умреше в Отвъдие, преди Колбърг да е получил възможността да го размаже.