Матю Удринг Стоувър
Героите умират (102)

21.

Ругаейки тихичко, Бърн се спускаше надолу по въжето. Премина границата на светлината, хвърляна от факлите горе, и продължи нататък, загледан в черната бездна под себе си. Колко дълбока беше тази проклета шахта? И как Каин беше успял да се спусне, без да остави въже горе? И защо се криеше там, долу? Как изобщо успяваше да диша тези шибани смрадливи изпарения?

Той се спря за момент, уви въжето около китката си и използва освободилата се ръка, за да извади камата, която Ма’елкот беше омагьосал за него. Размаха я в къса дъга и забеляза, че зелената светлина е по-силна, когато острието е насочено право надолу. Всъщност сега светеше по-ярко от когато и да било.

Достатъчно ярко, за да освети дъното на шахтата, което се оказа само на няколко стъпки по-долу, и небрежно захвърлената мрежа, лежаща върху камъните като стар непотребен парцал.

Бърн премина от тихи към шумни ругатни. Те отекнаха достатъчно гръмко, че очакващите го горе Котки да трепнат като подплашени коне.

Каин знаеше; по някакъв начин този хитър дребен шибаняк беше научил за проследяването и нарочно беше хвърлил мрежата тук. Бърн пусна въжето, измина последната част от разстоянието, летейки, и се приземи върху леко присвитите си крака. Наведе се и посегна към мрежата, но се поколеба и промени решението си. Ухили се и запълзя обратно нагоре, към осветения от факлите изход на шахтата.

— Вие четиримата — изръмжа той, посочвайки първите войници, които му попаднаха, — оставате тук! Той ще се върне да си вземе мрежата. Не го закачайте. Веднага щом се появи, един от вас да дойде да ме извика в двореца „Колхари“. Останалите го последвайте. Не допускайте да разбере, че сте тук, защото в такъв случай ще ви убие.

— В двореца? Няма ли да се приберете вкъщи?

— Тази нощ вероятно не — рече Бърн с гримаса, отразяваща мрачното предчувствие, от което му се свиваха вътрешностите. — Трябва да кажа на Ма’елкот, че сме изгубили Каин.