Матю Удринг Стоувър
Героите умират (28)

12.

Около мен се появяват очертанията на улица. Дневна светлина. Миризми — силни подправки, къри и зелено чили, мокри въглища, оборски тор, гниеща плът… Вляво от мен до стената е облегнат избелял от слънцето дървен сандък, пълен догоре с части от тела — предимно човешки, тук-таме огрилски или тролски: изгризани от мишки крака, ръце с пръсти без нокти, части от ребра или тазови кости. Това са отпадъците от съседната фабрика „Зомби, продажба и даване под наем“. Познавам тази уличка; намирам се в Лабиринта, близо до границата между Кралството на Кант и Лицето.

Всъщност до мястото, където беше границата преди две години, когато за последен път посетих града. Териториалното разделение в Лабиринта е нещо променливо, меко казано; когато многобройните му банди не воюват за територии, границите тук са дори още по-въображаемо понятие, отколкото в останалия свят. Границите в Лабиринта са, общо взето, идея за местоположение, от улица до улица, от къща до къща, където членовете на определена банда могат да си вършат бизнеса, без да бъдат убити от съседната банда.

Което всъщност не се различава особено от останалия свят с неговите нации и княжества, договори и гаранции. Тук просто се говори по-открито за тези неща.

Едно огромно псе с увиснали бърни и мръсна кафява кожа, покрита с лишеи, се промъква колебливо към мен, прикривайки се в сенките край стените. Отстъпвам учтиво назад, за да го пропусна да мине; проклетите кучета в Лабиринта разнасят болести, за които дори не съм чувал. То ме оглежда с единственото си здраво око — другото е покрито с млечнобяла катаракта — докато обмисля възможностите си.

Стискам юмруци и пръстите ми изтръпват от прилива на адреналин.

Това му е най-хубавото да си Каин, поне на този етап — почти сексуалният прилив на абсолютна увереност в себе си, вяра в това, че съм най-жилавото дете в квартала. В който и да е квартал.

— Искаш ли да си го отнесеш, псе? — казвам аз, оголвайки зъби. — Ела да си го получиш, червясала торба с лайна.

Говоря с лекота на западния диалект; дори и да исках да говоря на английски, поставените от Студията блокировки няма да ми позволят.

Кучето решава, че представлявам твърде голяма опасност, заобикаля ме и се отправя към далеч по-лесната храна в сандъка. Проклетата твар ми стига до гърдите. Няколко отрязани ръце и крака се гърчат и мърдат, имитирайки жизненост, когато кучето забива зъбите си в тях. Изпод купчината се разнася тих стон; някой ленив некадърник сигурно е хвърлил вътре главата заедно с тялото. А може и да има някой жив вътре — я скитник, който се е напъхал на топло сред разлагащата се плът, я жертва на безкрайните побоища из улиците на Лабиринта. Изсмивам се и свивам рамене.

Време е да се залавям за работа.

Тръгвам по улицата към сърцето на Кралството на Кант, към пазара, заобикалящ древната, рушаща се грамада на Медния стадион. Тук слънцето грее по-силно, в яркожълто, а небето е много по-наситено синьо; облаците са по-плътни и бели, а вятърът, който ги побутва, носи аромата на зеленина и цъфтящи неща. Денят е прекрасен; почти не усещам миризмата на фекалии от покритото с оборски тор пространство, което минава за улица, и пълчищата мухи, проблясващи като скъпоценности над купчините боклук.

Провирам се между ръчни колички и сергии, отказвам с усмивка димящите парчета речна пъстърва и мрежичките с плодове, подредени хитро така, че да скрият дупките от червеи и гнилите петна, пренебрегвам търговците на амулети и муски, избягвам продавачите на килими и грънци. Това е моят терен; през първите десет години на кариерата ми проучих из основи този град.

Завърнал съм се у дома.

Тук-таме по стените виждам графитите на Смешника Саймън, които много приличат на онези в книгата, откъдето ги е откраднала Шана — кръгче за лице, стилизирани дяволски рогца и обикновена извита линия вместо кривата усмивка.

Никой от просяците не ми изглежда познат и не виждам никакви рицари; къде са всички, по дяволите? Спирам до една количка, полускрита в сенките на извисяващата се опушена стена на стадиона.

Потъналият в пот търговец се обляга на дръжката на шиша с овнешки бутове, висящи над червено-черните въглища.

— Бут от агне, горещо овнешко — вика унило той. — Прясно, от сутринта, без червеи. Крак от агне…

— Хей, Лъм — казвам аз. — Изглеждаш ми малко унил тая сутрин. Какво е станало?

Той ме поглежда и лицето му пребледнява. Секунда или две по-късно си спомня, че трябва да се усмихне, но усмивката му не трае дълго.

— Каин? — Гласът му леко проскимтява. — Нищо не знам за това, Каин. Кълна се в топките ми, не зная!

Пресягам се към количката, небрежно откачвам един от изстиващите бутове, които висят на въженца.

— За кое не знаеш нищо?

Той се навежда към мен и снижава глас.

— Не си играй с мен, Каин… Жена ми има треска, да знайш, а момчето ми… — Търл, помниш ли го? — … той тръгна с хората на Дънджър, кой го знае, може да е мъртъв. — Мъжът трепери, хвърля потайни погледи към безизразните ми очи. — Не мога да се забърквам в повече неприятности, ясно ли е? Не те познавам, не съм те виждал, ясно ли е? Просто си върви.

— Я виж ти — казвам с равен глас. — Що за приятелско отношение?

— Моля те, Каин, кълна се… — По лицето му се стича пот, докато хвърля уплашени погледи към безликата тълпа. — Ако те хванат, не искам хората да мислят, че аз съм те предал.

— Да ме хванат — промърморвам аз.

Я виж ти. Отхапвам късче от кълката. Корава е като стар ботуш. Започвам да дъвча, за да си дам време да обмисля чутото, и преди да преглътна, усещам, че някой се е приближил твърде много до лявото ми рамо.

— Проблем ли има, Лъм? — чувам мъжки глас. — Този тип притеснява ли те?

Лъм клати глава, ококорил очи. Зървам новодошлия с периферното си зрение — черни протрити ботуши, червени памучни панталони, долният край на дълга до коленете плетена ризница, боядисана в черно, и покрита с белези, но младежка ръка, отпусната върху дръжката на прибран в ножница двуостър меч. Един от рицарите на Кант. Най-после. Партньорът му сигурно е наблизо — те винаги се движат по двойки.

Избутвам с език месото към бузата си и казвам:

— Просто убивам времето. Не се вкисвай.

Рицарят се изхилва.

— Това е някакъв нов лаф. Ще се наложи да те глобя за проява на наглост, отворко. Пет нобъла. Плащай.

Намигвам на Лъм и се завъртам рязко, сякаш се каня да нанеса удар. Овнешкият бут халосва рицаря зад ухото и той залита напред. Забивам рязко кокала в носа му; плисва кръв, той се мята силно назад и се просва в цял ръст в калта. Лъм изпъшква и се скрива зад скарата, а гъстият поток от минувачи се превръща в любопитна тълпа.

Отхапвам отново от овнешкото, докато рицарят тръска глава и се опитва да се изправи. Миризмата на кръвта му се прибавя към останалите аромати.

— Ето ти един съвет, приятелче — казвам му дружелюбно аз. — Не налагай глоби, които не можеш да събереш. Разваля ти имиджа. Ще изгубиш уважението на тълпата.

Другарят му се втурва към нас през бърборещата навалица. Усмихвам се и му махвам с ръка, а той прибира меча си в ножницата.

— Извинявай, Каин. Новак е, нали разбираш.

— Няма проблем. Томи беше, нали? Да, от Подземната пивница. Как върви бизнесът?

Той се ухилва, доволен, че си го спомням.

— Да, дявол да го вземе. Добре съм. Знаеш ли, че те търсят?

— Подочух. Колко плащат?

— Двеста. Златни.

Трудно преглъщам втората хапка овнешко.

— Това са много пари.

Хлапето най-после се е изправило на крака и се опитва да си извади меча. Томи го халосва по същото отекло ухо.

— Спри се, глупако. Това тук е Каин, ясно ли е? Той е почетен барон на Кант. Дори да оцелееш в схватка с него, което няма да стане, Негово Величество ще ти клъцне топките.

Хлапето решава, че има по-интересни неща, които може да прави с ръцете си.

— Като стана дума за това — казвам аз, — трябва да говоря с Краля.

Томи ме поглежда с изненадващо мрачен поглед.

— Точно сега е зает.

— Въпрос на живот и смърт, Томи.

Той се заглежда в далечината, докато прехвърля в ума си възможните реакции, преценява какви са шансовете Кралят да се разгневи от прекъсването или да реши, че все още ми е задължен. После изведнъж взема решение.

— Добре. Ела с мен.

— Хей, Лъм? Всичко свърши — казвам аз. Той надига глава иззад скарата и аз му подхвърлям един от сребърните ми нобъли. Не съм крадец. — Овнешкото ти не струва, между другото. Задръж рестото.

Той примигва.

— Ами… благодаря.

Томи ме повежда покрай стадиона. Хлапето върви след нас, притискайки спечена носна кърпичка към носа си. Напускаме пазара и навлизаме в тесните криволичещи улички, откъдето идва името на Лабиринта. Почти не виждам слънцето, но то не ми е необходимо, за да разбера в каква посока се движим — към тройната граница на Кралството, Лицето и Мишата дупка.

Истинският бизнес в Лабиринта се върши в сърцето на територията на всяка банда; границите са твърде нестабилни, твърде зависими от някой инцидент със смъртоносен изход или случаен пожар. Всяка граница обхваща поне две пресечки ничия земя, понякога пет или шест, чиито злочести жители обикновено са принудени да плащат и на двете страни. Тройните граници — които са четири, Кралството на Кант владее центъра на Лабиринта, около стадиона — са най-мизерната част от жалката измет в най-бедната част на Анхана. Твърде често единственото убежище тук са обгорелите останки на някоя къща. Много от жителите спят направо на улицата.

Тук ми харесва. Напомня ми за дома.

Томи спира на няколко крачки от огрения от слънцето изход на уличката, по която вървим вече няколко минути.

— Аз съм дотук. — Той кимва към границата, после посочва ризницата си, боядисаната в черно с посребрени ръбове ризница на рицарите на Кант. — Двамата с хлапето сме в униформи. Днес Негово Величество урежда бизнес там и може да му развалим работата.

Кимвам с разбиране.

— Къде е той?

— Оттук не се вижда. Нали знаеш уличката, която минава между Работещите мъртъвци и мястото, където беше Бардакът на Фейдър?

— Беше? — Жегва ме носталгия — прекарвал съм много щастливи часове при Фейдър. — Какво се е случило с Фейдър?

— Развличаше твърде много Плъхове — отвръща Томи, свивайки рамене. — Преживя пожар.

Животът в големия град.

— Добре — отвръщам аз. — Ще кажа на Негово Величество, че сте се погрижили добре за мен.

— Много си точен, бароне. Благодаря.

Томи сръчква хлапето с лакът и му хвърля поглед, който казва „Какво чакаш, идиот такъв!“

Хлапето смърква навътре кръвта в носа си и промърморва:

— Благодаря, ъъъ, че не ме уби, Каи… ъъъ, бароне.

— За мен беше удоволствие.

Оставям ги там и пристъпвам към огряното от слънцето място.

От сградите, които някога се намираха насред тази граница, са останали само купчини изгорели отломки. Наоколо се простира широка зона със слънце и свеж въздух. На две места край подобния на площад терен се разхождат Плъхове, облечени в униформите си с лайняни цветове — кафяво и жълто. Нищо необичайно — все пак това е тяхната граница. Неколцината шляещи се по улицата хора може би също са Плъхове — под прикритие.

Мястото е доста оживено — мъже с остри остени извеждат навързани на верига зомбита от Работещите мъртъвци, което си е единственият процъфтяващ бизнес в квартала. Предполагам, че собствениците предпочитат да са близо до източника си на доставки. Въпреки пепелявия цвят на кожата и замъглените очи, зомбитата не ме притесняват. Нашите Трудоваци са по-зле всъщност; при зомбитата не се забелязва онази скрита искрица живот — ум, воля, каквото е там — която прави Трудоваците да изглеждат толкова зловещо-жалки.

Не се виждат никакви Поданици, но човек никога не знае. Всеки от нехранимайковците, които се припичат на слънце, всеки от пияндетата в уличката или пушачите на рит с отнесени лица, които са насядали под навеса, може да се окаже Поданик на Кант. Едва ли бих ги разпознал — доста дълго време не съм идвал в Анхана.

Уличката, която ми показа Томи, е затрупана с боклуци — остатъци от храна, изгнили дрехи, парчета натрошени мебели — и плъхове, от четирикраките. На едно импровизирано легло от парцали лежи един прокажен; от откритите рани върху жълтеникавата му, посивяваща брада се стича кървава гной. Поглеждам го с присвити очи.

— Мамка му, Каин — казва ми той, — разкарай се от улицата, стърчиш като някой цирей в задника.

— Здрасти, Величество — казвам аз, свивайки небрежно в уличката. — Как върви бизнесът?

Обезобразеното лице на Краля на Кант се изкривява в усмивка от неподправена радост. Аз му отвръщам със същото. Той просто е най-добрият ми приятел в Отвъдие. В който и да е свят.

— Каин, кучи сине! Как ме намери?

Намъквам се зад купчината парцали и сядам, облягайки се на стената.

— Твоето момче Томи ме прати тук. Добър човек. Хей, тия рани са страхотни!

— Харесват ли ти? Твои са. Лампово масло, забъркано с восък и тесто, и пилешка кръв, смесена със стрита върбова кора, за да не се съсирва, и малко борова смола, с която да се залепят. Изглеждат добре, но адски смърдят. Какво те води в Анхана, заднико? Кого ще убиваш?

Поклащам глава и го поглеждам сериозно.

— Този път е лично. Търся…

— Знаеш ли, че има издадена императорска заповед за главата ти?

— Да, да, да, чух. Виж какво, трябва да намеря Палас Рил.

Кант се мръщи.

— Палас? — казва бавно той и лицето му внезапно грейва. — Хей, погледни, всеки момент ще започне.

Той махва с увитата си в парцали ръка към площада.

— Величество, това е важно — започвам аз, но главата ми се обръща тъкмо навреме, за да видя как някакво изпуснато зомби затътря крака към един от излегналите се на слънце Плъхове в другия край на площада. Плъхът се изправя, за да го срита, но то внезапно започва да се движи много по-бързо, отколкото могат зомбитата.

Зомбито сграбчва Плъха, придърпва го към себе си и хлътва в сенчестата уличка, сякаш се е докопало до любимата си курва; когато го пуска, под слънчевия сплит на мъжа се е появило уголемяващо се кърваво петно. Той пада на колене и се просва по лице на земята.

Много професионална работа — ако забиете още от първия път ножа право в сърцето, си спестявате шурналата кръв, а ако това е съпроводено от удар в стомаха, изкарвате всичкия въздух от дробовете му. Той е мъртъв още преди да успее да си поеме дъх, за да извика. Докато зомбито се отдалечава с тътрещи се крака, на мястото на мъртвия Плъх застава друг мъж, облечен в кафяво и жълто.

— Чиста работа, а? — Величеството се изкисква и поставя шепа зад ухото си. — Не чувам никаква врява. В ръцете ми са.

Кимвам.

— За какво става въпрос?

Той се усмихва.

— Подшушнаха ми, че Тервин Доносника ще се срещне с един капитан от Кралските очи в къщата от другата страна на улицата.

— Ще го убиеш? — Тервин Доносника е Кралят Плъх, водачът на северозападните конкуренти на Кралството на Кант. Познавам го. Не го харесвам. — Хей, така и така съм тук, да го довърша ли вместо теб?

— Благодаря — отвръща ухиленото Величество, — но не и този път. Точно сега не ми се иска да воювам с Плъховете — освен това ще трябва да убиеш и капитана от Очите, а в момента никой не иска такива проблеми. Но пък не ми се иска Доносника да се сдуши с Очите; и без това напоследък Плъховете станаха доста нагли — ако се сдобият с императорската подкрепа, ще станат неконтролируеми. Така че вместо да го убия, ще му изпратя дружеско послание — и тримата му смешници.

Трима мъртъвци са равни на дружеско послание. Тая математика я разбирам добре.

— А най-хубавото е — продължава Величеството, — че той няма да разбере какво се е случило, докато не завърши срещата. Тогава моите фалшиви Плъхове ще му предадат поздравите ми. Той ще чуе фразата „Ако го направиш още веднъж“, нали се сещаш?

— Кой го издаде? Имаш свой човек в Очите или в Плъховете?

В усмивката му се промъква самодоволство.

— Търговска тайна, друже. Да речем, че напоследък на Кралството му върви и това е.

Аха. Ако му вървеше толкова, той нямаше да виси тук и да дебне, но какво пък. Защо да си хабя дъха в спорове?

— Палас Рил — напомних му. — Къде е тя?

Кралят отново ме поглежда с неясно изражение.

— Чух, че е в града — подхвърля той.

— И аз така чух. Затова съм тук и разговарям с теб. Освен това чувам, че играе някаква игра и някои от Поданиците са в нея.

— Едва ли. Щях да знам. Двамата с Палас може да не сме съвсем близки, но ако имаше нужда от помощ, щеше да дойде право при мен, нали?

— Така е.

Той ме изглежда продължително и гласът му охладнява.

— Мислиш, че нямаше да ти кажа?

Свивам рамене.

— Каин, казвам ти го сега — единственото, което знам, е, че е в града. Като че ли си спомням някакви доклади за контакти — разговаряла е с някое от момчетата или нещо такова, — но нищо по-сериозно.

— Кой е Смешника Саймън?

— Типът, който вкарва тук нещастниците, обявени от Ма’елкот за актири? Откъде да знам?

— Вчера по това време си изгубил две момчета в територията на Дънджър, долу край реката. Какво са правили там?

— Откъде да знам?

— За втори път ми отговаряш с този глупав въпрос. Вършили са нещо за Смешника Саймън и ти, мамка му, го знаеш много добре.

Той внезапно се надига и ме поглежда навъсено.

— Дошъл си по работа, нали? Кой ти плаща? Манастирите или Империята?

— Величество, заклевам се, че единственото, което ме интересува, е Палас Рил.

— Чух, че сте скъсали.

— Това си е наша работа. Къде е тя?

— Но… — Той тръсва глава и ме поглежда объркано. — Какво общо има Палас Рил със Смешника Саймън? Да не работи за него?

Поглеждам го с присвити очи, без да отговарям. Той издържа доста дълго на погледа ми, но после навежда глава и се почесва по темето.

— Добре де, мамка му. От време на време помагам на Смешника Саймън. Онези момчета… да, помагаха. Какво лошо има? Малък трън в задника на Ма’елкот и това е. Мисля, че Котките са ги спипали; едва ли някой е оживял.

— В такъв случай каква е следващата стъпка?

Той се мръщи.

— Не знам.

— Кога е следващата връзка със Смешника Саймън?

— Не знам. — Бръчката между очите му се задълбочава. — А би трябвало да знам.

— Добре, слушай сега. — Почесвам се ядосано по главата, разтърквам си очите и питам: — Как изобщо се забърка в това? Срещна ли се със Смешника Саймън… лично? Кой дойде при теб?

Той надига главата си бавно, много бавно и смръщеното му изражение се сменя с нещо като изумление.

— Не си спомням…

— В това е проблемът.

Внезапно той придобива войнствен вид.

— Не се опитвай да го превръщаш в мой проблем, Каин. На улицата има твърде много от моите хора, никога няма да…

— Спокойно. — Започвам отчасти да схващам как работи проклетото заклинание. Странно, че не ми въздейства. — Вярвам ти.

Величеството изглежда наистина притеснен и дори малко по-уплашен.

— Ще ми кажеш ли все някога какво става тук? Честно казано, мамка му, Каин, това си е страшничко! Да не започвам да полудявам? Би трябвало да ги знам тия работи. Това е някаква магия, нали? Мисля си, че някой ме е омагьосал, мамка му, това е станало.

— Да — отвръщам аз.

— Омагьосан ли съм? Това ли искаш да ми кажеш? Ще ги избия, мамка му!

— Не го приемай толкова навътре.

— Не думай. Никой не може да ме омагьосва, Каин. Никой. Не знаят ли, че ще ги убия? Имат ли си някаква представа тия шибаняци с кого се гъбаркат? За мен работи Абал Паслава, шибаният Заклинател — не знаят ли, че ако се захване с тях, ще им навре пишките в задниците и ще се чукат сами на всяка крачка?

Вдигам ръка, за да го прекъсна.

— Какви са отношенията ти с Лицата напоследък?

— Не са много добри — отвръща той, успокоявайки се. — Защо?

— Хаман има най-добри връзки в двореца. Трябва да говоря с него.

— Ще трябва да викаш доста силно. Мъртъв е от година.

— Шегуваш се! Дебелия Хаман? Мислех си, че е неунищожим.

— Да, и той мислеше така. Никой не знае кой го премахна, но умниците залагат на новия водач на Лицата — онази елфска кучка от квартала „Екзотична любов“ в Града на пришълците. Киърандел.

— Обратната? Мили боже.

— Да, не стига, че е лесбийка, ами и получовек? И ръководи банда в Лабиринта? Събрала е всякакви получовеци — елфи, джуджета, феи. Сега Лицата практически притежават Града на пришълците. Преместила е цялото обзавеждане от старото местенце на Хаман, „Щастливият скъперник“, в „Екзотична любов“; сега това е най-луксозното казино в цялата Империя. Нарича се „Залагащият пришълец“. И никой не смее да се бъзика с нея. Говори се, че се е докопала до книгата със заклинания на Хаман, а нали знаеш какви са елфите — те са измислили магията, мамка му. Хей, тя замесена ли е в това? Тая лизачка ли ме е омагьосала?

— Как е тя с връзките?

Той свива рамене.

— Също като Хаман, може би по-добре. Той се опираше предимно на комарджиите. Тя е омотала комарджиите, наркоманите, извратеняците, които обичат да си пъхат оная работа в нечовешки дупки. Хей, дали няма да се навиеш да я убиеш заради мен? Ще ти се отплатя щедро.

Поклащам глава.

— Не този път. Виж какво, трябва да вървя. Ще поддържаме връзка.

— Толкова бързо? Минаха две години — няма ли да поостанеш малко?

— Съжалявам. Имам краен срок. Хей, щом главата ми струва толкова много, да ти се намира резервно наметало, мантия с качулка или нещо такова? За да мога да стигна до Града на пришълците, без да ме разпознаят?

Той посочва с палец.

— Вземи моята. Скрил съм я зад онзи счупен шкаф. Знаеш ли, достатъчно ще е просто да се обръснеш. Без брадата си съвсем различен човек.

— Мантията ще ми е достатъчна. Понякога ми се иска да съм си аз.

Той свива рамене. Грабвам наметалото, увивам се в него и придърпвам качулката напред, за да скрия лицето си.

Величеството протяга ръка; аз я поемам. Той казва:

— Нали знаеш, че домът ми е винаги отворен за теб? Ела някой път след Чудото, която нощ си избереш. Можеш да останеш при мен.

— Добре. До скоро.

Отдалечавам се, подсвирвайки си като някой мързелив Работник, докато не се отдалечавам достатъчно от игралното поле; после лицето ми става сериозно и ускорявам крачка. Значи, ще ми бъде доста по-трудно, отколкото съм очаквал; и какво от това? Тук е Анхана, невъзможно е човек да се отчае.

Лекият западен вятър раздухва пушека и вонята на Лабиринта, докато крача към граничната линия на Лицето, а слънцето загрява лекия плат, покриващ кожената туника на гърба ми. Проститутки и просяци ме измерват с погледи, докато минавам покрай тях, може би преценяват дали могат да получат нещо от мен, или да го откраднат, но аз се движа твърде бързо; преди да решат, вече съм изчезнал. Не им обръщам никакво внимание.

Изгорелите сгради ми предлагат кратък път до Лицето, онази част от Лабиринта, която граничи с нормалната Анхана и някога беше територия на Хаман и неговите Лица; някакъв мърльо, увит в прогорени парцали, ми изръмжава изпод брезента, който е опънал между две греди, натръшкани като царевични стъбла след жътва. В сенките зад него една жена с безизразни очи притиска към пресъхналите си гърди мълчаливо бебе. Усмихвам се, повдигам извинително рамене заради нахлуването в дома им и продължавам.

Тук се чувствам удобно, по-спокойно, отколкото на което и да е друго място, където съм бил, откакто навърших осем. Може би след като намеря Палас, ще остана още няколко дни.

Топлината на слънцето започва да ме изпотява. Сърби ме навсякъде. Мириша на пръч.

Обожавам този град.

Тук съм свободен.