Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

Ден четвърти

— Ти нямаш никакви принципи.

— Това са глупости и ти го знаеш много добре.

— Не, истина е. Ти си опортюнист. Вършиш всичко, както намериш за добре, но винаги обратното на това, което те съветват останалите. Проблемът е там, че някъде дълбоко в себе си таиш подозрението, че те са прави. И това няма нищо общо с принципите — ти отхвърляш всяка власт просто защото ти е забавно да нарушаваш правилата. Като малко дете си — вършиш бели с усмивка на лицето.

— Трябва ли точно сега да обсъждаме това?

— Ти не защитаваш нищо — ти си против всичко.

— Защитавам теб.

— Престани. Говоря сериозно.

— Аз също.

1.

Сержант Хабрак служеше в анханската армия повече от двайсет години, така че веднага разпозна погледа в очите на Бърн — още щом графът застана пред железните решетки на портата; беше виждал същото твърде много пъти в очите на офицерите, канещи се да издадат смъртна присъда, в очите на пехотинците, доведени до ръба на кървав метеж, или на селяните, готови, въоръжени с вили и коси, да се хвърлят с крясъци срещу бронираните рицари, за да отмъстят за кланетата и изнасилванията. Сержантът скочи на крака, подрънквайки с връзката ключове на колана си.

— Отваряй шибаната врата, преди да съм я разсякъл — изръмжа Бърн.

— Само секунда, милорд, само секунда.

Най-накрая Хабрак успя да напъха ключа в ключалката и отвори вратата навътре.

Бърн профуча покрай него и Хабрак се закашля задавено — графът смърдеше на затворена конюшня посред горещ летен ден; и каква беше тази мръсотия по ягодовочервения му шевиотен жакет? Той изглеждаше — и миришеше — като човек, който бе прекарал нощта, въргаляйки се в оборски тор!

Щом чу кашлицата на Хабрак, Бърн се спря и погледна през лявото си рамо. Дръжката на препасания през гърба му меч разделяше лицето му на две.

— Проблем ли има? — попита той с нисък зловещ глас. — Да не би да надуши нещо?

— Ох, ох, не, не, милорд. Нищо.

— Странно, като се има предвид, че съм омазан с лайна.

— Аз, ох, милорд, аз…

— Няма значение. Отваряй шибаната врата.

— Вашето, ъъъ, вашето оръжие, графе… — рече колебливо Хабрак.

— Дори не си помисляй да ме обезоръжаваш, Хабрак. Не и тази вечер.

Хабрак, като всеки здравомислещ мъж, ненавиждаше променливия характер на граф Бърн и мълниеносния му меч, но от пет години служеше като сержант в имперския донжон и се чувстваше на своя територия.

— Това е, ъъъ, стандартната процедура, милорд. За безопасност.

— Смяташ, че някой от умрелите от глад боклуци, дето лежат тук, ще успее да ми отнеме меча?

Каквото и да отговореше на този въпрос, щеше да му донесе неприятности, затова Хабрак отстъпи встрани.

— Самият император оставя оръжията си при мен, преди да мине през тази врата. Той нареди единствено пазачите да носят оръжия в донжона. Ако смятате, че греши, ще трябва да се разберете с него.

Бърн изръмжа, разкопча токата на колана и хвърли ножницата в ръцете на Хабрак, сякаш предизвикваше сержанта да я изпусне. Хабрак се вкопчи в нея като пиявица и предпазливо я окачи на стойката зад бюрото си.

— Сигурно ще желаете фенер, ако смятате да минавате покрай Ямата. Патрулите угасват факлите в полунощ.

Бърн изглеждаше още по-ядосан от преди, ако това изобщо беше възможно. Той стисна фенера с ръката си с побелели кокалчета и зачака край вратата. Гледаше напред така, сякаш можеше да види през нея, през самата скала, в която бе изсечен донжонът, лицето на мъжа, когото ненавиждаше.

Хабрак отключи вратата и я задържа, докато Бърн пое по дългото, тясно спускащо се стълбище надолу към тъмнината. Откъм стълбите нахлу топлата воня на ферментирали екскременти и неумити тела, на въздух, който бе дишан твърде много от мъже и жени с прогнили зъби и болни дробове; Хабрак побърза да затвори вратата и да се махне от нея, като се върна при бюрото си.

Имперският донжон на Анхана се простираше в поредица от тунели, изсечени във варовиците на Стария град, под сградата на съда; той беше прокопаван в продължение на десетилетия от осъдени каменари. Централната обща зала, известна като Ямата, беше издялана в естествена пещера, висока три етажа; на двайсетина фута над пода тя беше опасана от издатина, образуваща естествен балкон. По него патрулираха пазачи, въоръжени с арбалети и метални боздугани.

Ямата обикновено беше претъпкана с мъже и жени, очакващи съдебен процес — месеци, а понякога дори години — и онези затворници, които вече са били осъдени и чакаха да бъдат извозени до граничните гарнизони или до източните мини. Това беше единственото място, което е непрекъснато осветено и таванът му е опушен от десетилетията, през които тук са горели фенери. Полегатите тунели, изсечени в скалата, започваха от балкона на Ямата, простираха се настрани като спици на колело и през определени интервали се свързваха помежду си чрез тесни напречни проходи. Тези тунели водеха до частните килии, в които се намираха дребните благородници и членовете на бандите на Лабиринта, както и разни други личности, разполагащи с достатъчно пари и влияние, за да се махнат от Ямата.

Уединението се считаше за разкош в имперския донжон; затворниците, които създаваха проблеми, се затваряха в Шахтата.

В донжона царяха мрак и зловоние; горчивата, кървава миризма на отчаянието и жестокостта се смесваше с вонята на човешки изпражнения и гниеща плът. Единственият изход или вход беше стълбището от мазето на съдебната сграда до балкона над Ямата, по което се спусна Бърн; затворниците в имперския донжон имаха толкова шансове да избягат, колкото и грешните души в Ада.

Пазачите подозрително присвиха жестоките си очи, когато Бърн профуча покрай тях; те не вярваха на никой друг, освен на себе си. Той дори не ги погледна.

Вратите към частните килии се заключваха по два начина — с тежки резета и с по-малки ключалки. Резетата можеха да се дръпнат бързо, за да попречат на затворника да отвори вратата; целта на ключалките беше да попречи на някой затворник, който по чудо бе успял да се измъкне от килията си, да хукне по коридорите да освобождава другарите си по-бързо, отколкото стражата успява да ги върне обратно.

Бърн разполагаше със свой собствен ключ за вратата, която търсеше. Той го завъртя, дръпна резето, отвори вратата и влезе вътре.

Килията беше добре обзаведена; по стандартите на донжона беше дори луксозна — пухено легло с чисти чаршафи и одеяло, малко бюро, удобен стол, дори рафтче с няколко книги за убиване на времето. Подът беше чист, а на бюрото имаше поднос с остатъци от свински бут, малко картофи и напоен със сос хляб. Мъжът в леглото се размърда неохотно, разбуден от тракането на вратата и внезапната светлина от фенера, който Бърн остави на бюрото.

Затворникът се претърколи и засенчи очите си с ръка.

— Ха! Бърн?

— Не си ми разказал всичко, Ламорак — каза Бърн.

Той съсредоточи енергията от Щита си към краката си и с един шут разпиля леглото на Ламорак на парчета.

Кракът му потъна в дюшека и килията се напълни с пера. Ритникът запрати Ламорак във въздуха и той безпомощно размаха ръце. Ръката на Бърн се стрелна напред със скоростта на спускащ се сокол и сграбчи глезена на Ламорак.

Бърн остави Ламорак да виси с главата надолу. Силата, която му беше дал Ма’елкот, го изпълваше с наслада. Да може да вдигне по-едър мъж, и то с една ръка, и дори да не се напъне — това направо спираше дъха и затопляше чатала му.

— Представи си само — рече заплашително Бърн — какво може да причини един такъв ритник на главата ти.

— Бърн, Бърн, недей… — отвърна Ламорак, прикрил с ръце лицето си в безполезна самоотбрана; тези мускулести ръце щяха да се натрошат по-лесно и от краката на леглото.

— Можеш ли да ме подушиш?

— Бърн… Бърн, успокой се…

С една извивка на китката Бърн блъсна Ламорак в каменната стена на килията. По нея полепнаха кожа и кръв, която потече по скалата, а през разцепената плът на лакътя на Ламорак щръкнаха розовеещи кости. Той изпъшка, но не извика. Десет дълги секунди в килията се чуваше единствено капането на кръвта му по пода.

— Да опитаме отново. Можеш ли да ме подушиш?

Ламорак кимна с усилие, а лицето му почервеня от притока на кръв.

— Какво… какво се е случило? — попита той с прегракнал глас.

— Каква роля играе Палас Рил в тази история?

— Бърн, аз…

Бърн отново го блъсна в стената, този път с лицето напред. Скалпът на Ламорак се разцепи високо на челото и кръвта се просмука в дългата му руса коса.

Бърн нямаше много време за игри — каменните стени на донжона пречеха на Потока. Макар Ма’елкот да му беше подарил парче от грифонски камък, което той носеше на верижка на врата си, за да подхранва силата му в подобни случаи, дори това не вършеше работа за дълго време тук долу.

— Колко пъти ще ме караш да ти задавам този въпрос?

Ламорак отвърна нещо, което Бърн не успя да чуе добре; той преживяваше отново унижението, което бяха понесли Котките му от Палас Рил и нейните шибани просяци.

Когато къщата се срути върху главата му, графът успя да се измъкне изпод отломките за по-малко от минута. С помощта на нечовешката си сила той разхвърли настрани дебелите греди така, както обикновен човек разритва слама. Изпълнен с ярост, Бърн поведе Котките си след Палас Рил по улиците на Индустриалния парк, към Лабиринта.

Където просяците ги бяха засипали с лайна.

Нямаше с кого да се бият, кого да убиват, просто от всички страни върху тях се сипеха тонове изпражнения. Скоро Котките съвсем се дезорганизираха, хукваха след някой просяк, после след друг и изчезваха безследно в многолюдния лабиринт от тесни улички.

Ма’елкот беше отхвърлил призива на Бърн да засипе тълпата с мълнии. „Безпричинните кръвопролития по улиците на столицата водят до нежелани резултати. Може би трябва да обърнеш повече внимание на актирите, които си открил. Докато се луташ из Лабиринта, те може да избягат.“

Сипейки проклятия, Бърн хукна обратно към изоставения склад и нахълта в мазето, готов да избие всички на място — но мазето беше празно. По някакъв начин те бяха успели да се измъкнат през онзи четвърт час, когато никой не ги беше наблюдавал. Сякаш Палас Рил бе отвлякла вниманието на Котките точно с тази цел. Ако тук изобщо бе имало актири. Ала тя беше свързана по някакъв начин със Смешника Саймън, същото се отнасяше и за Каин, а Бърн не беше чак толкова глупав, че да вярва в съвпаденията.

Може би Смешника Саймън… може би това беше самият Каин!

Мислите бълбукаха в главата на Бърн; Ламорак висеше забравен в ръката му. Възможно е, реши той. Всичко е възможно. Дори не бе нужно да е заклинател — Палас Рил му беше подръка. Във всичко това имаше смисъл; Каин беше прочут с уменията си да подкопава увереността на враговете си — я какво бе причинил на Хулан Г’тар…

А Ма’елкот го беше поканил в двореца, беше го нахранил и въоръжил, беше го сложил да седне в стола на Бърн…!

Каин трябваше да умре.

Още сега. Тази вечер.

— Безсмислено е — рече отчаяно Ламорак.

— Какво?

— Защо не можеш да ме разбереш? Защо не слушаш какво ти казвам?

Бърн го погледна с отвращение и устата му се изкриви.

— Хленченето ти ме отвращава. Те не бяха там, тъпо копеле. Актирите не бяха в мазето на склада. Или си ме излъгал, или наистина не си знаел, а и в двата случая не си ми от никаква полза.

— Казвам ти — рече Ламорак, вкопчвайки се в коляното на Бърн. — Бърн, кълна ти се, не знам какво става, но ти казвам, че Палас Рил…

Бърн отново се разсея, представяйки си тихото вибриращо забиване на Косал в тялото на Каин. Къде трябваше да го посече първо? Да му отреже крака? А може би ухото? Може би е по-добре да нанесе някой нисък удар в слабините — при тази мисъл Бърн усети как собствените му слабини пламват. Може би трябваше да го довърши, като забие Косал в задника му, докато острието не излезе през устата…

— … бяхме договорили — казваше Ламорак. — Бърн, имахме уговорка.

Бърн сви рамене и разтвори пръстите си. Ламорак успя да предпази главата си с ръце тъкмо навреме, за да си спести разбиването на черепа в каменния под. Бърн го гледаше безстрастно как се изправя.

— Знаеш ли какво — рече той и протегна на Ламорак ключа от килията му. — Давам ти един шанс. Надвий ме, вземи ключа и ще те пусна да си идеш.

— Бърн…

Бърн се извъртя със засилка и изрита със съкрушителна сила хълбока на Ламорак. Бедрената кост на Ламорак изхрущя и се строши и той се стовари на пода, стиснал счупения си крак и прехапал силно устни, за да потисне крясъка си.

— Твърде късно — рече Бърн. — Пропусна шанса си. Съжалявам.

Той се отпусна на едно коляно и преобърна Ламорак по корем; мъжът изпъшка, когато Бърн раздели краката му, влагайки цялата си сила в разтеглянето на бедрения мускул, който се беше сковал около счупената кост. Кожените панталони на Ламорак се разкъсаха като парцал под пръстите му.

Недей — замоли се той с подрезгавял от усилието да не изкрещи глас. — За бога…

— Кой бог? — попита Бърн, забивайки пръсти в задника на Ламорак, но после изведнъж се спря и въздъхна.

Не това му беше нужно. Дори не го искаше.

Той искаше Каин.

И Палас Рил. Заедно. Проснати на масите в Театъра на истината, клепачите им подпрени от сребърните игли на майстор Аркадейл, за да може всеки един от тях да вижда какво прави той с другия.

За жалост, това не беше писано да стане; по-добре да убие Каин още тази вечер. Този хлъзгав дребен шибаняк беше твърде опасен, за да бъде оставян жив.

Бърн остави Ламорак да лежи на пода в килията с пребледняло от болка и шок лице. После заключи вратата след себе си.

По пътя си към потъналата в мрак сграда на съда той се спря да си прибере меча. Закопча го през раменете и каза на сержанта:

— Хабрак, изпрати да повикат майстор Аркадейл. Искам Ламорак да бъде пратен в Театъра на истината още тази вечер. Ако побързаш, Аркадейл може да го използва в среднощните си обучения. Кажи му да се опита да разбере какво знае Ламорак за Смешника Саймън, но това не е от особено значение — според мен той вече ни е казал всичко. Кажи на Аркадейл да се позабавлява и че не е нужно да запазва живота на Ламорак.

Хабрак му отдаде чест.

— Както нареди графът.

— Ти си добър човек, сержант.

И Бърн си тръгна, поспирайки се само за миг в сградата на съда, за да освободи Котките, които го придружаваха; по тези улици нямаше нужда от антураж, който да го пази.

След като излезе от сградата, той се спря на улицата, за да вдиша нощния въздух. Мракът изпълни гърдите му и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Бърн разпери ръце, усмихвайки се на ярките звезди. Това беше любимото му време от денонощието, тази безмълвна пустота на нощта; спусналото се над града одеяло на сънния покой, лекият хлад във въздуха. Гражданите спяха зад спуснатите си кепенци и сънуваха деня. Те спяха убедени, че от полунощ до зазоряване няма да се случи нищо важно.

И грешаха, разбира се; особено за тази вечер.

Защото можеше да им се случи Бърн.

Графът пъхна палци в колана си и бавно закрачи по улицата, обмисляйки следващите си действия.

Гледаше прозорците, покрай които преминаваше, представяйки си спящите зад тях мирни граждани. Ето онези кепенци там, леко поръждясалите — реши, че зад тях може би спи младо семейство, сериозният калайджия от ковачницата по-надолу по улицата, прекрасната му млада жена, която се занимаваше с пране за по две сребърни монети седмично, и безценната им дъщеричка, която тъкмо беше навършила шест години. Може би рожденият й ден бе утре; може би точно сега лежеше в леглото с ококорени очички и затаила дъх, се молеше на боговете тази година да получи истинска рокля.

Влизането вътре нямаше да е трудно. С омагьосаната си сила той можеше да скочи на прозореца още оттук; с Косал щеше да разреже резето. Отново усети затопляне в слабините си — почти наяве можеше да види как жената на калайджията се размърдва неспокойно, когато Бърн се промъква в спалнята им; виждаше как светлината в очите на калайджията угасва бавно, докато Косал източва живота му; усещаше ужаса в туптящото сърце на съпругата, която се опитва да се отблъсне от него, докато той я чука на пода в локвата кръв на съпруга й.

А малкото момиче, дъщерята — останала сираче на толкова крехка възраст, по такъв брутален начин. Той виждаше одобрението по лицата на уважаваните граждани, когато предложеше да я осинови. Все пак той беше благородник; никой нямаше да се осмели да му се противопостави. И тя щеше да бъде негова, изцяло негова, да я отгледа и обучи, да усъвършенства тялото и ума й, да я моделира по свой начин и когато накрая отнеме девствеността й, разкривайки й начина, по който са умрели родителите й… тя да плъзне ръце по гърба му и да прошепне в ухото му: „Знам… винаги съм знаела… винаги съм те обичала, Бърн…“

Той се изкиска и тръсна глава. Тази вечер нямаше да се занимава с такива неща.

Важното беше, че стига да поиска, можеше да го направи.

Тази вечер щеше да им се размине. В някоя друга нощ можеше да реши друго.

Чувстваше се добре, наистина добре за пръв път откакто, ъъъ, откакто беше убил онези братя гладиатори в Лабиринта. Чувстваше се свободен и изпълнен със светлина.

Защото най-после беше взел решение — бе решил да убие Каин. Едва сега усещаше до каква степен заповедта на Ма’елкот да пощади тази предателска змия беше потискала духа му; усети, че му е тежало, защото тежестта вече я нямаше.

О, Ма’елкот сигурно щеше да се ядоса в началото — никой не обича да пренебрегват заповедите му, — но накрая щеше да прости на Бърн, дори щеше да му благодари.

Винаги ставаше така.

Ма’елкот винаги прощаваше, винаги приемаше, винаги ценеше Бърн заради самата му същност. Искаше от него само да се въздържа, но не и да се променя. Това беше разликата между Ма’елкот и всички останали живи същества, които Бърн бе познавал.

Ма’елкот го обичаше.

Бърн се протегна като котка, отпуснатите му мускули се раздвижиха и изпъкнаха под кожата. Той се ухили на луната, оглеждайки извисяващата се тъмна стена, ограждаща Стария град. Миг по-късно той се затича по Десета улица и вятърът засвистя в ушите му. Когато стигна на двайсетина крачки от гарнизонните конюшни, той подскочи във въздуха и омагьосаната му сила го запрати нагоре, към покривите им; после подскочи отново и се приземи на покрива на офицерските казарми, а следващият му скок му помогна да кацне на върха на стената. Само три скока — и се беше озовал на височина от десет човешки ръста.

Той се изправи върху назъбения парапет, разпери ръце и извика през смях:

— Дявол да ме вземе! Обичам да съм себе си!

Двама нервни стражи от Първата кула, укреплението, което защитаваше долната част на острова, се приближиха колебливо към него със заредени арбалети.

— Не мърдай! — извика единият от тях. — Кой си ти?

В отговор Бърн извади Косал и го положи върху парапета.

— Аз съм граф Бърн — каза той, — а това е моят меч. Не го пипайте, докато ме няма.

След тези думи той разпери отново ръце, скочи във въздуха и описвайки грациозна дъга, се гмурна във Великия Чамбайген. Докато се врязваше във водата, той пренасочи защитата си към ръцете и се плъзна почти беззвучно към дълбините. Камъните и калта на дъното на реката изобщо не го притесняваха — той се отдаде изцяло на игри във водача, оставяйки я да отмие мръсотията по дрехите му и да отнесе последните остатъци от събралия се в него гняв.

Дарът на Ма’елкот беше наистина велик. Не можеше да се отрече. Той правеше каквото му се хареса и когато му се хареса, и никой не можеше да го спре, с изключение на самия Ма’елкот — а той никога не го правеше. Той гледаше на ексцесиите на Бърн като горд баща, наблюдаващ буйната младост на любимия си син — с търпение и леко смъмряне от време на време.

Истинският баща на Бърн, суров и аскетичен представител на Манастирите в малък южен град, беше възпитавал сина си с желязна ръка, каквато можеха да имат само фанатиците. Баща му беше изпратен в онова затънтено място по заповед на умерената фракция Джантит, която в онези години контролираше Съвета на братята; искаха да го изпратят колкото се може по-надалече, за да не пречат крайните му възгледи на отношенията им с другите раси.

Той отгледа Бърн с единствената цел да го превърне в свое оръжие във войната с полухората; още от раждането му започна да го обучава, за да го превърне в идеалния воин — но през всичките тези години не си направи труда да попита сина си какво иска той и дали изобщо иска да се превърне в идеално оръжие.

А Бърн винаги беше знаел какво иска.

Искаше да живее, ама истински, да се бие, да чука, да яде и да пие, да играе комар — знаеше, че човек живее само веднъж, и не искаше да изпусне нищо, което можеше да му предложи животът.

На седемнайсетгодишна възраст той най-накрая показа на баща си колко добре е бил обучен. Преби дъртото копеле до безсъзнание, взе меча му, всичкото му злато, една стомна с вино и най-добрия му кон и се отправи към града. Бързо откри, че малцина биха се осмелили да се изправят срещу меча му, и почти никой от тях не успя да доживее достатъчно, че да преброи дори до десет. Никога не беше имал проблеми с парите.

Живя добре десетина години, но сегашният му живот бе още по-добър.

И сега, докато се плацикаше из водата на Великия Чамбайген, той се зачуди дали баща му е узнал, че служи на Ма’елкот, дали е оценил иронията в ситуацията. В края на краищата службата при императора беше осъществила мечтата на баща му по-добре, отколкото ако бе следвал предначертания път. Бърн се чудеше дали баща му ще намери това за забавно; на него поне му беше. Дори самата мисъл за това го накара да се разхили.

Той се приближи до стената, излезе от водата и се изкатери нагоре с лекота — пръстите на ръцете и краката му бързо намираха пукнатините между камъните. Когато стигна до назъбения парапет, двамата стражи още се мотаеха там, пазейки меча му. Бърн им благодари с усмивка и го препаса през гърба си; после сви рамене и развърза кесията, която висеше на колана му. Защо пък не? Подхвърли на мъжете по един златен роял; докато те радостно въртяха в ръцете си монетите, които надвишаваха седмичната им заплата, той им отдаде чест и скочи от стената; продължи да се прехвърля от покрив на покрив, докато не се озова на улицата.

Докато тичаше към двореца „Колхари“, той си тананикаше доволно, разигравайки сценария в ума си:

„Кълна се, Ма’елкот, той се нахвърли върху мен. Стана също като онзи ден в «Залагащия пришълец». Отидох в стаята му, за да се сдобрим, това е всичко. Дори носех малко бренди, две пури… А той се нахвърли върху мен като полудял. Трябваше да го убия, иначе той щеше да убие мен, кълна се!“

Лесно. Бързо. Чисто.

Точно какъвто беше самият Бърн след къпането — чист.

Но все още беше надървен — жалко, че нямаше как да оправдае изнасилването на трупа на Каин. Той се опипа отпред, докато тичаше — мда, надървен си беше, и то здраво. Може би трябваше да се погрижи за това, преди да подгони Каин. Разказът му щеше да прозвучи далеч не толкова убедително, ако застанеше пред Ма’елкот с огромна ерекция.

И тогава боговете му поднесоха подарък — когато минаваше покрай изхода на една уличка, той дочу познатото подканящо цъкане с език на проститутка. В сенките стоеше слаба, крехка на вид елфка, обгърнала раменете си с парцалив шал.

Бърн й се усмихна приятелски.

— Изпуснала си вечерния час, а?

Тя кимна покорно и го погледна изпод дългите си сребристи мигли.

— Трябва да се махна от улицата. Ако ми дадеш подслон за през нощта, ще те науча на някои… — момичето поклати съблазнително бедра — тайни на първородните…

— Добре — промърмори той, — но първо ми покажи няколко тук.

Той се шмугна след нея в уличката, а когато излезе отново, само след няколко минути, потрошеното й тяло все още потрепваше като краката на размазан паяк върху калдъръма.

Вечерният час все пак беше задължителен и като имперски граф той бе длъжен да прилага закона.

Той се прибра в двореца, преоблече се набързо в сухи дрехи; изпрати прислужника си за кана с хубаво бренди и кутия пури — мирните дарове, които щяха да му купят достъпа до стаята на Каин.

Бърн тръгна, тананикайки си, по коридора към покоите, които бяха определени за Каин. Ръката му беше вече върху бравата, когато Ма’елкот му заговори.

БЪРН, КАКВО ПРАВИШ?

Бърн потрепна; Речта — способността на Ма’елкот да говори направо в ума на всяко от Децата си, всеки, който беше преминал през Ритуала на прераждането — прогърмя в главата му като гласа на бог. Той имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне. Едва успя да задържи в ръката си каната с бренди.

— Нищо — обърна се Бърн към нищото. — Отивам при Каин. Нали се сещаш, да се сдобрим…

ЗАЩО ЛАМОРАК Е В ТЕАТЪРА НА ИСТИНАТА?

Бърн притисна длан към очите си, сякаш за да им попречи да изхвръкнат от очната кухина.

— Ами просто исках да се отърва от него. Той вече е безполезен — защо да хабим пари за храна?

ПАРИТЕ НЕ СА ТВОИ, ЗА ДА ГИ ХАРЧИШ ИЛИ ПЕСТИШ; И ЛАМОРАК НЕ Е БЕЗПОЛЕЗЕН. ДОКАТО С ТЕБ РАЗГОВАРЯМЕ, КАИН СЕ ПРОМЪКВА В ДОНЖОНА, ЗА ДА СЕ ПРЕСТОРИ, ЧЕ СПАСЯВА НЕГО И ОНАЗИ ЖЕНА, ЗА ДА МОЖЕ ПО ТОЗИ НАЧИН ДА СПЕЧЕЛИ ДОВЕРИЕТО НА СМЕШНИКА САЙМЪН.

— Да спечели доверието…? — Бърн зяпна затворената врата пред себе си и мислите му потекоха с бързината на мълния. — Ма’елкот, мога да отменя заповедта — с коня си ще стигна за пет минути.

НЕ. ОСТАВИ ГО ДА УМРЕ. ОТМЯНАТА НА ЗАПОВЕДТА ТИ МОЖЕ ДА ПОРОДИ ПОДОЗРИТЕЛНОСТ У ПАЗАЧИТЕ, А МОЖЕ БИ ДОРИ В САМИЯ ЛАМОРАК. СМЕШНИКА САЙМЪН ИМА ШПИОНИ НАВСЯКЪДЕ; НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДОСЕТИ ЗА ПЛАНА НИ. ЖЕНАТА ЩЕ Е ДОСТАТЪЧНА — НО БЪРН, ЗНАЙ, ЧЕ СЪМ СТРАШНО НЕДОВОЛЕН ОТ ТЕБ.

— Ма’елкот, съжалявам, наистина… — промърмори Бърн, но Присъствието вече беше напуснало ума му.

Той си пое дълбоко дъх и внимателно остави брендито и пурите пред вратата на Каин; след това се обърна и побягна бързо като вятъра, прескачайки по няколко стъпала, докато не стигна до малката конюшня, където придворните рицари държаха конете си.

Не можеше да каже на Ма’елкот какво подозира, какво знае за Каин — Ма’елкот очевидно беше омагьосан от противната малка змия, — но Бърн можеше, тук и сега, да спаси Империята.

Можеше да спипа Каин — да го убие, без капчица кръв да изцапа ръцете му.

За беда трябваше да остави убийството в ръцете на някой друг, но във времена като тези истинските патриоти трябваше да са готови на жертви.

Той се отказа да губи време в оседлаване на коня си, само му наниза юздата. По един златен роял на човек купи мълчанието на пазачите при портата Дил Финартин и Бърн препусна обратно към сградата на съда.

„Каин ще умре от ръцете на някой друг, но какво от това?“ С малко повече късмет Бърн щеше да се добере до Палас Рил — това щеше да е утешителната му награда, много по-задоволителна от онази елфска курва.

С Палас той щеше да действа бавно и наистина да изпита удоволствие.