Матю Удринг Стоувър
Героите умират (49)

9.

Облизвам кокалчетата на пръстите си, които съм разкървавил в скулата на пазача, и усещам топлия сладникав вкус на кръвта. Докато надничам иззад ъгъла към двамата въоръжени с арбалети охранители, които се мотаят пред вратата нататък по коридора, се опитвам да си спомня защо се реших на тази глупава, глупава постъпка.

Онези момчета са тук от доста време; вече дори не разговарят. В този миг единият от тях се обляга на стената и се плъзва надолу, посядайки на пода. На клина, забит в камъка над трегера, виси самотен фенер.

Талан шепне зад гърба ми:

— Какво има?

Без да я поглеждам, вдигам два пръста така, че да ги види.

— Можем да ги свалим — казва ми тя.

Така си е. Работата е в шума. Проблемът ще е да стигнем на една ръка разстояние от тях, без да преглътнем по два фунта стомана.

L’audace, toujours l’audace.^[1] Това май беше на Наполеон. Няма значение — може пък да е имал предвид мен.

— Чакай тук.

Вземам от ръката й обкованата с желязо, тежка като боздуган тояга, отнета от пазача, когото бяхме оставили да лежи завързан и със запушена уста в килията. Никой от нас не искаше да вземе бронята му, която и без това нямаше да ни е по мярка.

— А метателните ти ножове?

Клатя глава.

— Твърде далеч са, а и носят брони — ще трябва да им прережа гърлата, защото от такова разстояние не мога да съм сигурен, че ще успея да сваля някой от тях, дори и да го улуча.

— Аз мога да върша доста впечатляващи неща — предлага Талан.

— Да, сигурно. Просто чакай.

— Каин — казва тя и слага на рамото ми топлата си длан. — Само два от ножовете ти. Моля те. Ако не се получи — ако не успеем — не ме оставяй невъоръжена. Аз… не искам да се връщам в онази килия…

Образът на окованото й голо тяло, проснато в собствените й изпражнения, е толкова ярък, че ме кара да потреперя; все още усещам миризмата им по нея. Изваждам два метателни ножа от каниите на хълбоците ми и й ги подавам мълчаливо. Тя ги взема едновременно с двете си ръце, сякаш приема чаша с причастие. В поведението й се долавя някакво благоговение; за нея вземането на ножовете ми има някакво значение, което не мога да разбера, а и не разполагам с време да мисля върху това.

— Сега не мърдай. Не се обиждай, но ако те видят как изглеждаш, веднага ще вдигнат аларма.

— Не съм глупачка — казва ми тя.

Велики Тишал, дано наистина е така.

Излизам в коридора и тръгвам към двамата пазачи с отмерена крачка. Главите им се завъртат в посока на звука от ботушите ми, които потропват по варовика — бих казал с точния ритъм на хищнически авторитет.

— Има ли някаква причина двама охранители, които са на пост, да си седят на дебелите задници?

Седналият на пода се изправя на крака, а другият се отблъсква от стената; и двамата застават нащрек. Опитват се да зърнат лицето ми, докато се приближавам, но аз се движа в сянката и те не могат да ме разгледат както трябва. Казвам с копринена мекота:

— Няма какво да ми се кокорите, мързеливи лайнарчета.

Вратата зад гърбовете им вече се вижда добре; затворена е и доста солидна, няма дори прозорче. Добре. И двамата мъже не носят шлемове — на облечен с броня човек понякога му става твърде горещо, дори в студените коридори на донжона. Стоманените им шлемове лежат на пода в краката им. Трябва само да успея да се приближа достатъчно и да замахна с тоягата — един бърз хоризонтален удар по главата на първия, замахът продължава в завъртане и тоягата цапардосва втория, преди да се е усетил какво става…

Единият от пазачите сваля арбалета от рамото си и изпъва механизма му назад за зареждане.

Гърлото ми се свива, но не забавям крачка.

— Какво си мислиш, че правиш?

Пазачът поставя в улея стрела.

— Всеобща заповед номер три, сър — изрича той с извинителен глас. — Не спазвате устава.

Не спирам да вървя. Арбалетът се вдига. Сега и другият пазач започва неуверено да върти арбалета в ръцете си. Давай напред — смелост, винаги смелост.

— А на теб какъв ти е проблемът? — ръмжа аз. — Защо не ти е заредено оръжието, войнико? Къде ти е стрелата?

— Извинете, сър, извинете — мърмори той, докато се занимава с арбалета.

Още няколко крачки, само това ми е необходимо.

— Пригответе се за проверка.

Без малко да се получи — вторият отпуска арбалета си, но първият се обръща срещу мен с плавно движение, което говори за продължителна практика.

— Не сте в униформа, сър. Как да сме сигурни, че не сте избягал затворник?

Още пет крачки.

— Какво ти казах за кокоренето?

Сега вече и вторият пазач вдига арбалета си и се ухилва.

— Да. Откъде да знаем?

Мамка му. Глупав начин да се умре.

Двамата очакват да спра или да отстъпя — по-нататък няма да ме пуснат.

— Назад или ще стрелям — казва пазачът в момента, когато се озовавам до него и отблъсвам лъка му надолу и настрани с дланта на лявата си ръка. Спусъкът на оръжието се задейства и стрелата отскача със звън от камъка. Заставам бързо от лявата му страна така, че бронираното му тяло да се озове между мен и арбалета на непохватника, цапардосвам го с тоягата в главата, при което се чува хрущене, завъртам се върху левия си крак, а с десния отблъсквам свличащото му се тяло върху смотаняка, но той само отскача назад, без да изпуска оръжието си. Обзема ме отвратителната увереност, че само след един удар на сърцето той ще се разкрещи, а след още един удар стрелата със стоманен връх ще излети от арбалета и ще се забие в тялото ми. От такова разстояние направо ще мине през мен, а аз няма да успея да се добера навреме до противника си.

Запращам тоягата към него, за да променя посоката на изстрела му, но той успява да я избегне, навеждайки се бързо; отскачам във въздуха, засилвайки се за страничен ритник, с надеждата да поема удара от стрелата с крака си, като същевременно се моля да не улучи топките ми, но още докато съм във въздуха, нещо профучава покрай главата ми, отърквайки се в косата ми, и от ключицата на пазача щръква дръжката на кама.

Очите му се разширяват, веждите се сбърчват, той изпуска арбалета и ритникът ми едва не му отнася главата, преди оръжието да докосне пода. Стрелата пада от жлеба и арбалетът изщраква на празно. Тилът на пазача изхрущява влажно при удара в каменния под.

И аз замирам за миг, стреснат и очарован, че съм още жив.

Издърпвам ножа си от гърлото на пазача и го избърсвам в панталоните си, докато Талан тича към мен. Краищата на раната пърполят леко в такт със свистящото дишане на пазача и над оголения хрущял се оформят кървави балончета. Малък кървав фонтан бликва в лицето ми и опръсква брадичката ми. Обръщам ранения по корем, за да може кръвта да изтича на пода; може пък и да не се удави в нея.

Безмълвно подавам ножа на Талан — в ръцете й върши много по-добра работа, отколкото би вършил някога в моите. Тя ми се ухилва.

— Нали ти казах, че мога да правя доста впечатляващи неща.

— Никога не съм виждал подобно нещо — казвам искрено аз. Нищо че едва не ми отряза ухото. — Беше доста зрелищно хвърляне. Ти ми спаси живота.

— Значи, може да се каже, че сме квит?

Стискам дружески ръката й и очите й грейват.

— Да, може.

Тя започва да кашля и се извръща настрани. Бузите й леко се изчервяват, когато поглежда надолу към стражите.

— Няма ли да е по-добре да им прережеш гърлата?

Поклащам глава.

— Мисля, че няма да се свестят, преди да сме се махнали оттук. При тези потрошени черепи може изобщо да не се събудят, но нека им дадем шанс. Те не са лоши момчета, знаеш, просто са войници, които си вършат работата.

Тя ме оглежда изпитателно.

— Ти си доста по-различен, отколкото си те представях.

— Не си първият човек, който ми го казва. Можеш ли да стреляш толкова добре, колкото хвърляш?

Тя свива рамене.

— Сигурно.

— Грабвай тогава тези арбалети и да продължаваме.

Докато тя събира оръжията и ги зарежда, аз не мога да се сдържа и да не огледам оценяващо интересните, приятно закръглени извивки, изпълващи робата, която й бях дал. Спомням си как изглеждаше Талан през очите на Палас, но на Палас й липсват хормоните, които правят тази гледка толкова изкушаваща — пък и нали знаете, малко са нещата, които могат да изглеждат толкова съблазнително, колкото пълното обожание.

Обръщам се и свалям фенера от забития в стената клин.

— Готова ли си?

— Винаги.

Тя държи по един арбалет във всяка ръка, като пистолети в ръцете на стрелец, а усмивката й ми напомня за моята.

— Това май ти е забавно, а?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега се сбъдва най-голямата ми мечта?

Надявам се въпросът й да е риторичен; безмълвно угасявам фенера, потапяйки коридора в мрак. Оставям го на пода, открехвам вратата съвсем лекичко и поглеждам надолу към купообразния Театър на истината.

На дъното на купата лежи Ламорак, разпънат на маса върху платформа, заобиколена от нещо като прожектори. Висок мъж, облечен с някакъв странен гащеризон и с маска на лицето, реже корема му със скалпел; на дясното му бедро виждам друга рана, зашита с груб черен конец, а лявото му бедро се е подуло като шибан цепелин.

На пейките, с гръб към мен, са насядали десетина мъже и следят всяка дума на маскирания мъж — който сигурно е Аркадейл. Той казва:

— След като сме разкрили коремната стена, отново се изправяме пред няколко избора. Насекомите са подходящи и тук, всъщност дори са препоръчителни, освен ако не притежавате значителен хирургически опит. Отварянето на стената е изключително сложно — и най-лекото порязване на червата изпуска храносмилателни киселини в коремната кухина. Макар смъртта в такива случаи да е изключително болезнена, тя настъпва твърде бързо, за да е възможно провеждането на ефективен разпит. Изправяме се отново пред най-големия ни враг — шока. От друга страна, ако се чувствате достатъчно компетентни, за да отворите коремната стена, съществува голямо разнообразие от оси, чиито ларви са изключително подходящи за тази област. В записките ви ще намерите подробности за откриването и събирането им. Моля, прегледайте ги, докато аз разрежа мускула.

Стискам зъби, за да потисна надигащата се жлъчка, която пари гърлото ми.

— Това е урок. Шибан семинар по мъченията.

— Ламорак там ли е? — шепне Талан зад рамото ми. — Как изглежда?

— Зле. Лявото му бедро е проблем. Има ли друга врата?

— Не виждам. Като че ли няма.

Поемам си дълбоко дъх и бавно го изпускам.

— Значи, ще импровизираме.

Промъквам се през вратата и тръгвам надолу по широките стъпала, изсечени във варовика. Подминавам пейките, подпъхнал палци в колана си, със спокойната стъпка на човек, който разполага с цялото време на света. Учениците, които седят в ниското, като че ли не носят брони, дори кожени, нито пък оръжия. Тишал е милостив. Ламорак сигурно е забелязал движенията ми — той си поема дъх, прогонва от очите си хипнотичния поглед, с който наблюдава скалпела, и ме зяпва със спокойно изумление.

Аркадейл се обръща, проследявайки погледа му. Лицето му не се вижда зад проблясващата сребриста мрежа.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита учтиво той.

— Разбира се — отвръщам аз с приятелски тон. Учениците подскачат при звука на гласа ми. — Само секунда, става ли?

Изминавам последните няколко стъпала. Учениците стоят неподвижно и послушно чакат учителя си да им обясни причината за прекъсването.

Страхотно щеше да е, ако можех да изтичам право до Ламорак, но Аркадейл е умен и предпазлив, а самият Ламорак издънва номера — по лицето му се стича сълза и той изграчва:

— Каин… господи, Каин…

Идиот. Трябваше да го оставя да умре.

Аркадейл притиска ръба на скалпела към потръпващата плът над сънната артерия.

— Ммм, Каин, така ли? Каква чест. Предполагам, че си дошъл заради този тук?

Спирам се и разпервам ръце.

— Можем да преговаряме, Аркадейл. Чувам, че си разумен човек. Проста размяна: животът ти за неговия.

— Не мисля. — Той махва с ръка към учениците си. — Вържете го.

Зад мен се чува шумолене на тъкани и аз се обръщам с лице към учениците. Те се размърдват неспокойно, забили погледи в пода, в стените, един в друг — навсякъде, само не и в мен, и по сведените им очи веднага ми става ясно, че легендата за мен им е позната.

Неколцина от тях очевидно имат повече кураж, отколкото ум, и тръгват колебливо към мен, като всеки се старае да не бърза, за да не стигне първи в обсега ми.

— Смелостта ви заслужава възхищение — казвам аз с усмивка, през която все още се стичат капки от кръвта на пазача, — но това не е тест за оцеляване.

— Хайде де — изрича напрегнато един от тях, макар самият той да не смее да помръдне. — Не може да ни се опре, ако го нападнем едновременно…

Прав е, разбира се. Още двама се изправят неуверено.

Устните ми се разтягат във вълча усмивка, разкривайки колкото се може повече зъби, а изражението на лицето ми сякаш им казва: „Хайде, предизвиквам ви.“

— Така си мислеха и момчетата отвън — напомням им аз. — Те носеха брони. Имаха арбалети и тояги. Те бяха професионални войници.

Давам им няколко секунди да обмислят думите ми.

Те ме зяпват като заслепени от фарове елени.

Разпервам ръце, сякаш им предлагам групова прегръдка.

— Къде са вашите брони, деца?

Никой не отговаря.

— А сега се върнете по местата си.

Те сядат обратно на пейките. Обръщам се към Аркадейл, скръствам ръце и чакам.

— Добре тогава. — Думите му прозвучават спокойно, но гласът му е напрегнат. Той стои от другата страна на масата и по шията на Ламорак, под скалпела му, се процежда тънка струйка кръв. — Сигурно няма как да те убедя да се откажеш, но ако не си тръгнеш веднага, ще се наложи да спасяваш труп.

— Каин… — изрича дрезгаво Ламорак и подбелва очи, — накарай го да ме убие. За бога, накарай го да ме убие!

— Успокой се, бебе такова. Тук само на мен ми е позволено да убивам хора.

— Не блъфирам, Каин — казва Аркадейл.

Свивам рамене.

— Прережи му гърлото и тогава нищо няма да ме спре да ти откъсна главата.

— Тогава, значи, сме в безизходно положение. Но времето е на моя страна.

— Ти не си единственият тук, който има съюзници. Талан, в рамото.

Без никакво колебание се чува пльок; сигурно отдавна се е прицелила, умницата. Учениците скачат и започват да крещят, когато стрелата се забива в раменната става на Аркадейл и го отхвърля назад. Скалпелът звънва красиво, когато пада върху камъка, Аркадейл се гърчи на пода, стиснал здраво стоманената перка на стрелата, а от устните му се носи писклив, невярващ стон.

— Бих могъл — подхвърлям към сенките във високото — да свикна с теб.

— Хей, чувствата са взаимни — отвръща тихо тя и извиква: — Размърдай се или следващата влиза право в главата ти!

Аркадейл послушно се изправя. Пристъпвам към масата и започвам да разкопчавам каишите. Веднага щом освобождавам едната му ръка, Ламорак се вкопчва отчаяно в мен и очите му плувват в сълзи.

— Каин, не мога да повярвам… — шепне той. — Изпратили са те за мен, нали? Разбрали са, че съм тук, и са те изпратили да ме измъкнеш?

Той не може да каже кои са те, не може да произнесе имената им, не мога и аз; но това не ми пречи да му кажа горчивата истина:

— Не.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Беше ми наредено да те оставя да умреш. Единствената причина да съм тук, долу, е, че искам да ме заведеш при Палас Рил. Помисли си за следващия път, когато ще си сложиш бронята и ще си препашеш меча. Като стана дума за меча ти, знаеш ли, че той е у Бърн?

Ламорак като че ли не ме чува; все още е замаян от мисълта, че общият ни работодател се интересува толкова малко от него, че е готов да го остави да бъде изтезаван до смърт.

— Мили боже, мили боже, трябва да се махна оттук…

Разкопчавам последния каиш.

— Да тръгваме тогава.

Той ме поглежда безизразно.

— Кракът ми… не мога да вървя. Кракът ми е счупен.

— Счупен? — повтарям глупаво аз.

Ламорак е едър мъж, а аз съм дребен — той тежи поне двайсет и пет кила повече от мен, а Талан е още по-дребничка.

Как, в името на всеки гаден бог, ще го измъкна оттук?