Матю Удринг Стоувър
Героите умират (109)

6.

С всяко примигване Киърандел усещаше дращене, сякаш очите й бяха пълни с натрошени парченца стъкло. Тя разшири внимателно Обвивката си така, че тегленето от Потока да не се засича лесно, и позволи на прогонващата умората енергия да се влее в тялото й. Щом представлението приключеше, щеше да разполага с достатъчно време за почивка.

Седналият до нея Крал на Кант гледаше през прозореца към събралата се долу тълпа. Обвивката му се вихреше в сребристо с розови оттенъци. Несъмнено някои от тези оттенъци бяха породени от удоволствието, което изпитваше от лицето и формата, избрани от Киърандел специално за него. За да постигне точно този оттенък на Обвивката му, през изминалото денонощие елфката внимателно беше обработвала илюзията за външния си вид — оформи косата си на вълни с наситен кестеняв цвят, сдоби се със светлокафяви очи, снабди кльощавите си хълбоци с добре оформени мускули.

Всеки мъж е много лесен за контролиране, когато го водиш за оная му работа.

— Онези момчета долу са от нашите, нали? — Гласът на Величеството преливаше от вълнение. — Богове, и тези може би са от нашите. Виждаш ли ги? Не направи ли двама с трико и с шапки с пера?

Киърандел погледна лениво през прозореца, без да проявява особен интерес към тълпите, струпващи се пред Стадиона на победата. За нея по-интересното се случваше тук вътре, в тази стая, с Величеството.

— Не знам — отвърна елфката. — Възможно е. Всъщност направих толкова много, че вече не си ги спомням всичките.

— И не можеш да ги разпознаеш, така ли? Не можеш да хвърлиш един поглед долу и да кажеш кои са нашите? Макар самата ти да си направила заклинанието?

Киърандел сви рамене.

— Илюзиите се захранват от грифоновите камъни. Те не черпят енергия от Потока. Не може да бъдат засечени.

— И така е добре. Майната им на пазачите с техните обиски — без твоята магия нямаше да можем и клечка за зъби да вмъкнем тук. — Той я погледна и възбудата в очите му го направи да изглежда почти привлекателен. — Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към мен? Ще бъде адски зрелищно шоу.

Киърандел се усмихна като котка.

— Аз съм създадена за любов, не за война.

Тя нямаше никакво намерение да припарва до стадиона.

Ако зависеше от нея, повече никога нямаше да се доближи и до Каин.

Енергията, която го обграждаше, онази гигантска приливна вълна на Потока, която го следваше винаги — Киърандел не можеше да разбере какво представлява тя или как Каин успява да я създаде. Елфката беше повече от сигурна, че той няма представа за силата, вихреща се в живота му. Може би така ставаше при хората; може би видът им криеше под повърхността на съзнанието си много повече сила, отколкото можеха да съхранят магьосниците на първородните, и тя беше успяла да го открие само защото бе проучила отблизо странната черна Обвивка на Каин. Тази сила като че ли се зараждаше вътре в него, удвояваше се и се учетворяваше като река, която е преградена от пропукан бент. Киърандел имаше някаква представа какво щеше да се случи при събарянето на този бент — беше видяла намеци за това по време на сблъсъка си с Величеството в „Залагащия пришълец“.

Щеше да настъпи хаос. Пълно унищожение.

Елфката подозираше, че точно тази тъмна част от Потока едва не бе изкарала ситуацията в „Залагащия пришълец“ извън контрол; тя подозираше, че Каин със самото си съществуване привличаше силата точно както скалите на Божиите зъби привличаха снега. Там, където в продължение на години бяха царували мир и спокойствие, един Каинов вик щеше да пробуди лавина.

Тя нямаше никакво намерение да бъде на склона под него. Не и този път.

Нямаше смисъл да обяснява това на Величеството. Той никога нямаше да й повярва. Освен това, ако Кралят умреше днес, Киърандел щеше да получи добра възможност да събере останалите живи Поданици под своето управление. Естествено, за предпочитане беше той да остане жив и планът на Каин да се осъществи; тя беше поела по пътя на заздравяването на връзките си с Величеството.

„Като стана дума за това…“, помисли си тя и погледна към смесения антураж от Поданици и Лица, изпълнили стаята.

— Според мен — рече бавно Киърандел — трябва да излезем от стаята, за да, ммм, попреговаряме още малко.

Дланта й, която се отпусна върху ръката на Величеството, беше по-топла от човешката и предизвика ответната топлина в усмивката му.

— Не съм сигурен, че разполагаме с време — отвърна той.

„Три минути, не повече“ — помисли си тя, но не позволи на мисълта да се изпише на лицето й.

— Ммм, щом така смяташ. — Тя въздъхна разочаровано, но вниманието на Краля вече беше привлечено от случващото се навън. — Къде са ти херцозите?

— Деофад вече е на стадиона. Паслава… ами… — Той отново се обърна към нея и този път в усмивката му имаше нещо зловещо. — Паслава ще пристигне по-късно. Точно сега трябва да се погрижи за нещо в пещерите.