Матю Удринг Стоувър
Героите умират (15)

9.

Разсилният задържа почтително вратата, пропускайки Майкълсън да мине. Щом се озова в мъничката стая, Хари се ръкува с него; колкото и необичаен, този приятелски жест към човек от по-нисша каста не беше безпрецедентен и служеше като прикритие на преминаването на малкото пакетче с чист кокаин от ръката на Хари в ръката на мъжа. Паричните потоци се наблюдаваха по електронен път, но кокаинът и другите стимуланти се продаваха легално на представителите на всички касти от Професионалисти нагоре; всички наркотици се бяха превърнали в предпочитана черноборсаджийска стока и обикновено се използваха за дискретен подкуп. При посещенията си в социалния лагер „Бюкянън“ Хари винаги носеше в себе си достатъчно количество; веригата от подкупи — от директора до Работниците, надзираващи лишените от слух по хирургически път Трудоваци, които се грижеха за интернираните — беше единственият начин да се срещне и поговори с баща си.

Разсилният безмълвно посочи сензорната плоча на стената, която Хари трябваше да натисне, когато решеше да си тръгне, след което разпери пръстите на двете си ръце.

Десет минути.

Майкълсън кимна и разсилният затвори вратата; тя се заключи с тежко механическо щракване.

— Татко? — каза Хари, приближавайки се до леглото. — Татко, как си?

Дънкан Майкълсън лежеше свит под завивките от подгизнала от пот синтетика, а очите му се въртяха като безформени топчета. По плешивия му череп се виеха изпъкнали вени; изкривените му от болестта ръце дращеха конвулсивно по подплатените каиши, а тихият монотонен стон, който се чуваше от олигавените му устни, отразяваше неспирния му кошмар.

По дяволите, бяха обещали, че Дънкан ще е буден.

Хари тръсна гневно глава и беше почти готов да отиде при сензорната плоча и да повика разсилния, но сви рамене и вместо това се приближи до малкия прозорец. Плащаше много за този прозорец — двайсет процента допълнително върху месечната сметка. Нямаше да е зле да го използва.

Месечната сметка, която представляваше издръжката на Дънкан в „Бюк“, беше единственото, което спасяваше бащата на Хари от хомота на киборга; този хомот и животът на Трудовак, който вървеше в комплект с него, биха довършили Дънкан още преди месеци, дори години, когато той беше много по-здрав, отколкото сега.

Хари плащаше за престоя му в затвора повече от десет години.

Дъждът се стичаше по прозорците и замъгляваше гледката към сивия свят навън. Само на няколко метра разстояние мълния разцепи едно малко дръвче на пламтящи трески; енергийното изпразване и оглушителният трясък на гръмотевицата задействаха рефлексите на Хари и той се хвърли на пода със сподавен вик. Приклекна до едно малко бюро, тръсна глава и отвратено зачака пулсът му да се успокои.

Лежащият на леглото над него Дънкан Майкълсън отвори очи.

— Хари? — Гласът му беше тънък и хленчещ, малко по-силен от шепот. — Ти ли си, Трепач?

Хари се хвана за рамката на леглото и се изправи.

— Да, татко.

— Леле, колко си порасъл, Трепач. Как върви училището?

— Татко, аз… — Той притисна ръка към челото си. — Добре, татко. Много добре.

— Боли ли те главата? Казах ти да стоиш настрана от онези занаятчийски хлапета. Всичките са хулигани. Та аз съм Професионалист, по дяволите. Върви при майка ти да те закърпи.

Хари вдигна ръка и докосна стария белег високо на челото. Когато беше на десет, той се сби с цяла банда деца на Занаятчии; шестте хлапета го блъскаха и припяваха една от онези немелодични песни, които момчетата си измислят на момента. Тази наричаха „Синът на лудия“.

При този спомен устните на Хари потрепнаха в усмивка — едното от момчетата се бе търкулнало на земята, стиснало смазаните си тестиси, другото виеше и притискаше ръка към лицето си в опит да спре кръвта, бликаща от онова, което до срещата си със зъбите на Хари беше представлявало нос. За миг му се прииска отново да е на десет; би могъл да се разправи с още двамина, преди водачът им — Нилсън, Еди-кой си Нилсън — да сложи край на разправията с една тухла.

По Хари никога не си беше падал по носталгията и споменът бързо се разнесе. Майка му не беше зашила цепнатината, която тухлата на Нилсън бе отворила в скалпа му; по това време вече бяха изминали три години от смъртта й.

А Дънкан вече беше достатъчно луд и за двамата.

— Добре, татко.

— Хубаво… — Дънкан дращеше с безсилната си ръка по каишите. — Можеш ли да ги поразхлабиш малко? Адски ме сърби.

Хари отслаби каишите и Дънкан започна да се чеше по отпечатъците им върху гърдите си.

— Ох, страхотно. Ти си добро хлапе, Хари… добър син. Ще ми се да не бях… аз просто, нали се сещаш, можех… Аз…

Очите на Дънкан се подбелиха и гласът му отново премина в предишното гърлено несвързано мърморене.

— Татко?

Хари се пресегна, за да го разтърси леко. Дланта му полегна върху рамото на Дънкан. Усещаше всяко сухожилие, всяка костица и става; подготовката на Каин веднага се надигна от подсъзнанието му и му подсказа възможно най-лесния начин да изкълчи рамото, да раздели костта от ставата.

Хари дръпна рязко ръка, сякаш плътта на баща му беше като разтопено желязо. Впери поглед в дланта си, сякаш очакваше да види белег от изгорено.

Надигна се от леглото и се обърна към прозореца, облягайки челото си на гладкото хладно стъкло.

Почти всички жители на Земята познаваха официалната версия на живота на Хари, класическа история на Студията за жилавото хлапе от Работническото гето на Сан Франциско. Малцина знаеха, че Хари не беше роден Работник. Баща му, Дънкан Майкълсън, беше професор по социална антропология в „Бъркли“ и всъщност основният автор на главните трудове върху Западния диалект и културата на Отвъдие. Майката на Хари, Девия Капур, се беше запознала с Дънкан по време на неговия семинар по принципи на лингвистичните процеси, който тя посещаваше, докато следваше магистратура по филология. Нищо не можеше да попречи на сродяването на двете традиционно Професионалистки семейства и най-ранните спомени на Хари бяха наистина щастливи.

Сега вече той знаеше какво беше причинило психическия срив на баща му. След като успя да си проправи със зъби и нокти път към звездната слава, той най-после можеше да си позволи да поръча медицинските тестове, които определиха точно прогресиращото нервно заболяване на баща му. Дънкан Майкълсън страдаше от автоимунно разстройство, което постепенно разрушаваше синаптичните му химични рецептори, причинявайки безразборни къси съединения из цялата му централна нервна система. Както безпардонно се бе изразил един от медицинските работници: „През последните двайсет години мозъкът на баща ви постепенно се е превръщал в пудинг.“

Но в началото, преди толкова много години, Хари нямаше представа, че баща му е болен. Той почти не обръщаше внимание на нарастващата раздразнителност и навъсеност на баща си, погълнат от яркия свят на учението, който се разкриваше пред всяко шестгодишно дете на Професионалисти. Спомни си първия бой — плесницата с опакото на дланта, която го беше запратила върху килима в кабинета на баща му, ръцете, които се бяха вкопчили в раменете му и не спряха да го разтърсват, докато пред очите му не се появиха искри.

Спомни си крясъците, които си разменяха родителите му — викове, изпълнени с имена, които не му бяха познати, имена, които Дънкан използваше в семинарите и лекциите си и които толкова плашеха майка му, че чак зъбите й тракаха. Щяха да минат много години, преди Хари да може да си позволи да купи няколко забранени книги от черния пазар и да разбере на кого принадлежат тези имена — Джеферсън и Линкълн, Волтер и Джон Лок. Но в онези години той знаеше само, че баща му не спираше да говори за тези хора и това щеше да му донесе неприятности.

Спомни си бързите, методични действия на сопитата — социалните полицаи със сребърни маски, които бяха дошли да арестуват Дънкан. Шестгодишният Хари отдавна си беше легнал, но ръмженето на Дънкан го събуди; малкият видя всичко през процепа на едва открехнатата врата на спалнята си.

Дънкан сигурно беше твърде горд или може би вече твърде луд, за да излъже; седмица след ареста му сопитата отново се появиха и преместиха Хари и майка му в един двустаен апартамент в Работническото гето „Мишън“.

Години наред Хари се опитваше да вярва, че причината майка му да не се разведе с баща му беше, че го обича твърде много, за да го напусне, дори когато заради лудостта му се сринаха надолу в кастовата система и се озоваха в копторите на Временните. В другите семейства разводът би защитил кастовия статус на невинния съпруг или съпруга. Едва като тийнейджър, години след смъртта на майка си, Хари разбра, че разводът нямаше да я спаси, защото тя не беше докладвала съпруга си за подмолна антидържавна дейност и това автоматично я превръщаше в съучастница.

Месец по-късно баща му се прибра при семейството си. Имуществото им беше конфискувано — хората, които принадлежаха към кастата на Работниците, не можеха да притежават доходи от професионална работа. Нито Дънкан, нито Девия имаха някакви работнически умения; оставаше им единствено да се хващат като Временни на различни работи, за които не се искат специални умения. А състоянието на Дънкан непрекъснато се влошаваше, той ставаше все по-капризен, по-избухлив и все по-ожесточено прокламираше „правата на човека“.

Хари не знаеше какво бе убило майка му. Той винаги беше смятал, че някой ден Дънкан я е пребил прекалено жестоко, а някой медик в Работническата клиника е бил твърде надрусан с демерол, за да я излекува както трябва. Най-отчетливият му спомен за майка му бе как тя лежи в леглото си в мъничкия им апартамент, плувнала в пот, и треперещата й ръка се вкопчва немощно в неговата.

— Грижи се за татко си — беше казала тя, — защото няма да имаш друг. Той е болен, Хари. Не може да се грижи за себе си.

Няколко дни по-късно бе умряла в леглото си, докато Хари играеше на стикбол на няколко пресечки от дома. Той беше на седем години.

От време на време Дънкан идваше на себе си. Когато главата му се прояснеше, той се държеше трогателно мило със сина си, опитвайки се с всички сили да бъде добрият родител, какъвто дълбоко в себе си усещаше, че не е. Направи всичко възможно да образова Хари, да го научи да чете, да пише и да извършва прости аритметични операции. Успя да събере достатъчно кокаин не само за да му купи екран, но и за да подкупи местния техник да го върже нелегално към библиотечната мрежа; Дънкан и Хари прекарваха в четене часове пред този екран, заедно. Но това беше в добрите му дни.

Хари бързо научи, че в лошите дни за него е по-безопасно да бъде сред отрепките в квартала „Мишън“, отколкото при баща си. Той разви почти свръхестествена чувствителност и приспособимост; от километри можеше да долови промяната в състоянието на баща си и да се придържа към съответната самозаблуда — можеше да вникне в света по начина, по който го виждаше Дънкан. Още в ранна възраст разбра по трудния начин, че всяко отричане — или отклонение — от реалността на баща му водеше до жесток побой.

И той се научи да отвръща на ударите. Когато стана на десетина години, установи, че побоят е еднакво жесток, когато се бори и когато не оказва съпротива. Но борбата му даваше възможност да избяга.

Когато успееше да избяга, единственото място, където едно работническо хлапе можеше да отиде, беше улицата. Интелигентността и приспособимостта му помогнаха да оцелее сред проститутките, крадците и наркоманите, перверзниците от по-висшите касти и дебнещите сексуални хищници. Безмилостната му готовност да се бие с всеки, по всяко време и независимо от шансовете, му спечели репутацията на откачалка като баща му и от време на време му спасяваше живота.

Когато стана на петнайсет, Хари до голяма степен беше опознал света. Той реши, че баща му е полудял, защото не е спирал да се самозаблуждава. Баща му беше прочел книгите на онези типове, за които не спираше да бръщолеви. Те го учеха, че светът е такъв, какъвто му се иска да го види, и той им беше повярвал. И когато светът му бе разкрил истинското си лице, той не беше успял да го понесе. Беше се преструвал толкова упорито, че вече не можеше да разграничи преструвката от действителността.

Хари се закле пред себе си, че никога няма да постъпи така. Той запази здравия си разум, като погледна света право в очите, приемайки го точно такъв, какъвто беше; и никога не се престори, че е нещо по-различно.

Детството, прекарано по улиците на квартала „Мишън“, изби от главата му всички илюзии за неприкосновеността на човешкия живот и за изначалната доброта у хората. На петнайсет той вече беше убил двама мъже и в продължение на пет години издържаше себе си и баща си като джебчия и куриер на местните черноборсаджии.

По-малко от месец след шестнайсетия си рожден ден Хари успя да привлече вниманието на Марк Вило; две седмици по-късно той си опакова багажа и се изнесе. В последния ден, прекаран под покрива на баща му, Дънкан се опита да му пръсне черепа с водопроводен ключ.

Вило се гордееше с това, че се грижи за хората си от нисшите касти. Хари не знаеше, че той беше наглеждал баща му през всичките шест години, докато момчето порасна, влезе в Консерваторията на Студията и прекара три години на чесмод обучение в Отвъдие. Когато Хари се върна, за да започне кариера на Актьор, Дънкан вече от седем години се намираше под специализирани грижи. Благодарение на продължаващата терапия умът му бе сравнително бистър.

Единственият му проблем беше, че така и не се научи да си затваря устата.

Лишен от професионалните си привилегии, той повече не можеше да преподава законно. Вместо това се беше обградил от последователи, млади Работници, които се срещаха тайно в апартамента му и обсъждаха забранените философии, съхранени в изумителната памет на Дънкан; те от своя страна разпространяваха тези антисоциални идеи сред своите познати. Полицията със сигурност знаеше за това, но в онези дни тя беше много по-толерантна. Едва след потушаването на Кастовия бунт Дънкан беше обвинен в подмолна противодържавна дейност и получи доживотна присъда — или изолация в някое заведение като „Бюкянън“, или хомот на киборг и живот като Трудовак.

В „Бюк“ нищо от онова, което Дънкан можеше да каже или напише, нямаше как да стигне до външния свят. Единственият му контакт с човешко същество беше с лишения от слух по хирургически път Трудовак, който се грижеше за личните му нужди. Имаше пълен достъп до мрежата, но само входящ трафик. Всички лични молби се изпращаха до директора чрез електронната поща по вътрешната система, направена точно за такива случаи; Дънкан не само че не можеше да общува с външния свят, но и не можеше да разговаря с никой от останалите затворници в „Бюкянън“.

Но тези правила, както всички правила, можеха да бъдат заобиколени — или нарушавани — на съответната цена. И точно заради това Хари се чувстваше в пълна безопасност, докато разговаряше с баща си. Когато ветровете, които блъскаха живота му, станеха твърде жестоки, той идваше тук заради няколкото минути мир и спокойствие.

Студеното стъкло се бе затоплило от парещото чело на Хари.

— Този път наистина ме спипаха, татко — рече тихо той. — Наистина ме хванаха за топките.

Мърморенето на Дънкан утихна; единственото, което Хари чуваше в стаята, беше звукът на собственото му дишане и дъждовните капки по прозореца.

— Карат ме да убия още един анхански крал. Едва оцелях след Тоа Фелатон — всъщност оцелях по чудо. Трябваше да умра в онази уличка. Ако Колбърг не ги беше притиснал да разрешат извънредно прехвърляне… А онзи тип Ма’елкот, той е… той е толкова… знам ли. Имам лошо предчувствие за тази работа. Този път не мисля, че ще оцелея.

Беше му по-лесно да го каже, когато знаеше, че никой не го слуша.

— Мисля, че тоя път ще ми видят сметката.

Хари притисна длани към стъклото и погледна към димящите въгленчета от дървото.

— Не че не знам в какво се забърквам. Дори в Консерваторията ти казват право в очите: „Функцията ти в обществото е да жертваш живота си по интересен начин.“ Но Приключенията стават все по-тежки и по-тежки; те се опитват да ме убият, татко — всяко следващо е малко по-трудно от предишното, залогът е по-голям, шансовете са по-малки. От тяхна гледна точка… Не знам, сигурно са принудени да го правят; та кой ще си прави труда да плаща за директно наблюдаване на Приключение, ако смята, че ще ми е лесно?

— Напусни тогава. Пенсионирай се.

Гласът беше дрезгав и немощен, но несъмнено бе абсолютно реален; поне за миг Дънкан беше дошъл на себе си. Хари се извърна от прозореца и срещна мътния поглед на баща си.

Внезапно изпълнен със смущение, той се изкашля в шепата си.

— Аз… ъъъ… не знаех, че си буден.

— Поне ще останеш жив, Хари. — Гласът на Дънкан не бе по-силен от шепот. — Това все пак е нещо.

— Аз, ъъъ… Не мога да го направя, татко. Вече подписах договор.

— Наруши го и си плати неустойката.

Хари поклати глава.

— Не мога. Заради, ъъъ, заради Шана, татко. Жена ми.

— Спомням си… Понякога я виждам заедно с теб в мрежата. Женени сте… от колко години?

— Три.

— Деца?

Хари поклати мълчаливо глава и заби поглед в сплетените си пръсти. После каза:

— Тя е в Анхана. — Дъхът му заседна в гърлото — толкова ли беше трудно да говори за това? — Те, ъъъ… — Той се закашля рязко, извръщайки глава към прозореца. — Тя се е изгубила в Отвъдие и те ще я оставят да умре там, ако не се опитам да убия Ма’елкот.

За миг единственият звук в стаята беше тихото подсвирване, което се получаваше при опитите на Дънкан да си поеме дъх.

— Разбрах. Хванах част от… „Драконовите приказки“… — Като че ли на Дънкан не му стигаше въздух да прозвучи убедително. — Хляб и зрелища, Хари. Хляб и зрелища.

Това беше една от любимите фрази на баща му; Хари я възприемаше просто като отвлечено понятие, но въпреки това кимна.

— Проблемът ти — продължи с усилие Дънкан — не е Отвъдие или онзи император. Твоят проблем е… че си роб.

Хари сви раздразнено рамене; беше чувал това хиляди пъти. В замаяните очи на Дънкан всички бяха роби.

— Разполагам с точно толкова свобода, колкото ми трябва.

— Ха. Ти си… повече, отколкото си мислиш. Ще спечелиш.

Дънкан се отпусна изтощен назад върху възглавницата си.

— Разбира се, татко.

— По дяволите, Хари… не ме баламосвай… — Следващите няколко секунди той само се опитваше да диша. — Чуй ме. Да ти кажа ли как да ги биеш… Да ти кажа ли?

— Добре, татко. — Хари се приближи до леглото и се наведе над баща си. — Добре, слушам те. Кажи ми как да ги победя.

— Забрави… Забрави правилата…

Хари се опита да не издаде раздразнението си нито с глас, нито с поглед.

— Какво имаш предвид?

— Слушай… те си мислят, че те притежават. Мислят си, че ви притежават всичките и че сте длъжни да правите каквото ви казват.

— И са адски близо до истината.

— Не… не, чуй ме… жена ти, ти я обичаш. Ти я обичаш.

Хари не можеше да каже нищо, не можеше да се насили да произнесе думите, които се бяха затъкнали в гърлото му.

— Те на това разчитат… това е залогът им. Но само с това разполагат… и си мислят, че са в безопасност…

Хари се наежи и се намръщи, но не каза нищо.

— Хари, чуй ме — прошепна Дънкан, а клепачите му изпърхаха и се спуснаха над очите му. — Най-умният… най-умният човек на света е казал някога: „Създаденото от любов се проявява отвъд доброто и злото.“^[1] Разбра ли? Отвъд.

Хари въздъхна. Какво си мислеше? Че лудият му баща наистина може да му даде съвет? Той поклати отвратено глава и каза:

— Да, татко. Отвъд. Разбрах те.

— Изморих се вече. Спи ми се. Ммм, Хари?

— Да?

— Ти някога… разказвал ли си й… за мен?

„Истината си е истина — помисли си Майкълсън. — Погледни я в очите.“

— Не — отвърна той. — Никога не съм й споменавал за теб.

Дънкан кимна със затворени очи, а ръцете му започнаха по навик да търсят каишите.

— Иска ми се… иска ми се, след като я спасиш, да я видя. Поне веднъж. В мрежата ми се струва много мила.

— Да — съгласи се Хари с неочаквано пресипнал глас. — Наистина е такава.