Матю Удринг Стоувър
Героите умират (68)

1.

Зората украси небето над Анхана в алено и бледорозово. Гъстата мъгла, която всяка сутрин се издигаше над водите на Великия Чамбайген, бавно започна да се разсейва в затоплящия се въздух.

Повечето от работниците, конярите и дребните чиновници, които работеха в Стария град, но не можеха да си позволят да живеят там, вървяха в мъглата към Моста на глупците с панталони, завързани за прасците, и крачоли, пристегнати с ширити на глезените.

Тази мода беше продиктувана от необходимостта, защото сред кълбящата се мъгла се скитаха и другите граждани на столицата, нощните жители, които се прибираха в дневните си убежища; и те бяха много по-многобройни от човешките й обитатели. А всеки, на който му се бе налагало да изпълнява танца на плъховете, докато някой паникьосан гризач се опитва да се изкатери по крака под панталона му, забивайки нокти и зъби в плътта, няма никакво желание да преживява нещо подобно отново.

Един особено голям и мършав плъх със сиви петна покрай носа клечеше в процепа, където се съединяваха двете половини на Моста на глупците, и наблюдаваше утринната церемония с искрящи очи, в които се таеше нещо повече от обичайното любопитство на гризач.

Церемонията се провеждаше върху извития свод над реката, над бавно носещата се мазна вода, която изглеждаше лъскавочерна в слабата утринна светлина. Плъхът наблюдаваше капитана на моста, който се появи до една от подсилените амбразури на порталната кула на Стария град. Върху униформата си бе наметнал прозрачна мантия със синкав цвят.

Капитанът обличаше тази мантия два пъти дневно, при изгрев– и при залез-слънце, когато изпълняваше ритуалния обред на легендарния речен бог Чамбарая. На зазоряване той изливаше масло от един златен бокал, молейки речния бог за разрешение да спусне моста; по залез-слънце в бокала имаше вино, в знак на благодарност, че е позволил на хората да преминават през реката.

Мостът се спусна; плъхът отскочи встрани, но щом половинките на моста се съединиха, той хукна към Стария град. Движенията му бяха ограничени донякъде от два тънки кожени ремъка, приличащи на връзки за обувки, които придържаха малък пакет от насмолена хартия към гърба му; без малко да го смаже ботушът на някакъв стреснат войник, който му тропна с крак, но гризачът избяга и се шмугна в уличката зад близката конюшня.

Там той се спря, като че ли се колебаеше накъде да тръгне; неестествената интелигентност в погледа му беше подсилена от начина, по който седна на задните си лапи и разтърка с предните лицето си така, както правят някои хора, когато се колебаят как да постъпят. Но плъхът нито беше нерешителен, нито всъщност мислеше; малкото разум, който се съдържаше в мозъчето му, го подтикваше да прегризе кожените връзки, придържащи пакетчето към гърба му.

Мисленето и нерешителността принадлежаха изцяло на Ламорак.