Матю Удринг Стоувър
Героите умират (29)

13.

Киърандел Първото лице вдигна глава от книгата, която четеше, още при първото почукване на входната врата на апартамента й. Посетителят използваше таен код. Дребничките куклени ръчички на Тъп продължаваха да мачкат жилите по раменете и врата й.

— Не ставай — прозвуча в ухото й свистящият глас на Тъп. — Заки ще отвори.

— Това сигурно е Пишу — въздъхна Киърандел.

Той никога не би я притеснил, освен ако не ставаше въпрос за нещо спешно.

— Кажи му да си върви.

Към пръстите върху врата й се прибавиха и устните на Тъп и Киърандел усети как я полазват топли тръпки.

— Ммм, престани. — Киърандел се пресегна през рамо и свали в скута си красивото малко дървесно духче; Тъп беше яхнала като кон ръката на Киърандел. Макар да бе висока само двайсетина инча, Тъп представляваше чудо на женското съвършенство — идеални гърди, които никога нямаше да изпитват притеснения от силата на тежестта, безупречна кожа, златиста коса, която като че ли грееше със собствена светлина. Тя можеше да мине за красиво човешко същество, ако не бяха ръстът й, свитите на гърба й големи прозрачни криле и прегъващите се навътре големи палци на краката, които й помагаха да се катери по дърветата. Беше очарователна и невероятно отзивчива; докато Киърандел я гледаше, зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя се изви съблазнително и уви красивите си изящни глезени около ръката на Първото лице. — Сега не му е времето за игри, сладурче. Работата зове. Хвръкни да се облечеш. Пишу обича дребни жени и не ми се иска да възбуждам разни мисли в главата му.

— Ох, ужасна си.

Тъп се изкиска. Тя разпери криле и полетя към тъмната вътрешна стая, тихо, като бухал.

Пишу се изкашля откъм прага.

— Джанър пак мами.

Киърандел затвори бавно и внимателно подвързаната с човешка кожа дебела книга и едва тогава вдигна глава. Стоманеносивите й очи срещнаха погледа на дневния отговорник на „Залагащия пришълец“. Зениците на елфката бяха вертикално разположени — очи на нощен ловец.

Пишу отново се изкашля и внезапно извърна глава; по стар навик Киърандел учеше гола, излегнала се върху купчина копринени възглавници. Пишу беше един от трите Лица, които имаха достъп до покоите й, но тази привилегия не облекчаваше неудобството на мъжа. Киърандел му се наслаждаваше; това неудобство придаваше привлекателен лимонов оттенък на иначе монотонните землисти цветове на Обвивката му. Също както всички останали от Първия народ, и тя нямаше нужда да се концентрира, за да включи менталното си зрение; това бе просто поредното сетиво, също като обонянието или вкуса.

Пред големите прозорци бяха спуснати тежки брокатени завеси и покоите й бяха осветени единствено от артистично разположени лампи. Светлината им придаваше розов оттенък на сребристата й коса и оловно-бялата кожа.

Тя беше твърде висока дори за самките от Първия народ, които обикновено надрастваха самците, и беше толкова слаба, че когато протегна безкрайните си крака назад, изпъкналостта на бедрената й става можеше да се види над извивката на дупето й. Киърандел се повдигна на лакти и разкри зърната на почти напълно плоските си гърди; тази сутрин ги беше оцветила в сребристо, в тон с косата, завита в сложна прическа. Проблясъкът с цвят на монета привлече погледа на Пишу и лицето му пламна, а лимоненият оттенък в Обвивката му стана още по-ярък.

— Колко е зле днес? — попита тя с дрезгав и апатичен глас, който накара Пишу да потрепне.

— По-зле от обичайното. Шмекерува със зара, но го прави толкова несръчно! Двама от нашите… гости… вече намекнаха за това и се наложи да ги успокоявам.

— Важни гости?

— Не. И двамата губят често, но дребни суми. Няма да са голяма загуба, но току-що пристигна Бърн.

— Бърн?

Тънките й устни с цвят на телешки дроб се повдигнаха леко, разкривайки дългите й и много остри кучешки зъби. Ако този маниак хванеше Джанър, че мами…

Бърн обичаше заровете и губеше големи суми още с първото хвърляне. Ако откриеше някого, когото да обвини за това, главата на Джанър щеше да се търкулне на пода за части от секундата. А той бе собственик на „Анханско почистване и наторяване“, едно от най-доходните партньорства на Киърандел.

— Аз ще се оправя с това. Бърн влезе ли в игралната яма?

— Още не, но няма да се бави много. Сега седи на Кристалния бар и разговаря с Гала. Все още се надява, че някой ден ще я получи безплатно.

— Ако това стане, ще остане много разочарован. — Киърандел се изправи и се протегна, извивайки гърба си като лък. — Истинската страст пречи на техниката й. Заки?

На вратата веднага застана слугата й каменар — широкоплещест, с гладко избръсната слабоволева брадичка. Както обикновено, беше подслушвал — това му влизаше в задълженията.

— Да, Киърандел?

— Съобщи в кухнята, че искам да похапна нещо леко. Каквото и да е, стига да е живо — стридите ще свършат работа. И прясна пчелна пита — мисля, че Тъп ще се присъедини към мен.

Докато говореше, около нея се завихри мъгла, която се надипли като дреха около кокалестите й ръце.

Заки кимна и присви няколко пръста, за да запомни по-добре задачите си. Той беше симпатично момче, наистина, макар и не толкова умен. Освен това бе много силен и лоялен; Киърандел импулсивно реши най-накрая да му позволи да си пусне традиционната каменарска брада, за да прикрие злочестата брадичка.

След това застана неподвижно и започна да изгражда нужния й образ; това беше елементарен процес, особено сега — страниците от книгата на Хаман, които бе изучавала сутринта, й бяха подсказали някои интересни прийоми в правенето на Фантазията. Елфката отвори Обвивката си за Силата и се обви в нея така, както някоя нисша жена би се увила в коприна. Силата я обгърна с любов, прикривайки я нежно и оцветявайки въздуха около Киърандел в леки пастелни тонове.

Докато ръцете на елфката напластяваха мъглата в привидната плътност на тъкан, те придаваха на тялото й желаната форма. Събраната й в кок металическа коса се разпусна от само себе си и се разсипа по раменете й в прекрасни къдрици — този път определено златисти, раменете й придобиха тена на човешка кожа и мека закръгленост, напълно в тон с гърдите, на които Киърандел бе придала вълнуващи женствени форми.

Когато процесът бе завършен, тя все още изглеждаше екзотично — определено принадлежеше към Първия народ, несъмнено прамъл, с косо разположените си, вече виолетови очи и леко изострените върхове на ушите — но в пълнотата на устните й, в мекотата на златистите й бузи и сладостната извивка на ханша се долавяше някаква невинност, която можеше да трогне сърцето на всеки мъж. Киърандел се скри зад лице, в което не можеше да бъде открита и следа от някаква мисъл.

Тя се усмихна и с едно движение на ръката и ума си промени илюзорната си одежда. Щеше да е много забавно да тръгне гола сред нищо неподозиращите персонал и клиенти. И би било още по-забавно, ако вървящият след нея Пишу знае, че тя е гола.

— Така. Да видим дали ще успеем да убедим Късметлията Джанър, че днес не е късметлийският му ден.

Заки отвори вратата; Пишу отстъпи почтително встрани. Киърандел се спусна по стълбите, премина по късия коридор и влезе в кралството си.

„Залагащият пришълец“ беше приказната страна на покварата. Блестящи месингови решетки ограждаха игралните ями, издълбани в пода. Три широки стъпала от блестящ мрамор, прошарен от пурпурни жилки, обкръжаваха като кръгове на мишена всяка яма. Момичета със съблазнителни бедра и момчета с плоски кореми — облечени с оскъдни облекла, които разкриваха невероятната им грация и красота — разнасяха подноси с коктейли и различни алкохолни питиета по покрития с червени кадифени килими под. Сервитьорите, сред които имаше и хора, и първородни^[1], бяха не по-малко опияняващи от съдържанието на подносите и също толкова достъпни — а в някои случаи и далеч не толкова скъпи. Петте огромни кристални полилея нямаха нито една свещ, но разпръскваха мека кехлибарена светлина, която като че ли имаше неизчерпаем източник. Още отсега, много преди настъпването на обяда, игралните ями бяха пълни с потящи се мъже и жени, които наблюдаваха превъртането на заровете или преобръщането на картите с концентрацията и кървясалите погледи на страдащи от махмурлук хищници.

Онези от клиентите, които не играеха комар или не се напиваха до припадък на някой от седемте бара, наблюдаваха представлението. На тясната наклонена сцена, която се извисяваше над игралната площ, една очевидно човешка жена с великолепна гарвановочерна коса разиграваше майсторски еротична сцена с двама мъжки дървесни духове. Към края на представлението тя вече беше гола и обляна в пот, трепереща от престорена страст, а дървесните духове кръжаха около нея с пърхащи крилца като големи колибрита. Те носеха копринени въжета, с които обвиваха тялото й — връзваха я и я развързваха, плъзгайки усуканата коприна по сияещата й чиста кожа.

Това „момиче“ беше една от най-добрите артистки на Киърандел; дори в този ранен час мъжете и жените започнаха да се надигат от столовете си и да хващат за ръцете стоящите наблизо проститутки. Киърандел погледа известно време представлението, усмихна се и поклати глава; само ако тези разпалени от зрелището гости знаеха, че пред тях се кълчи петдесетгодишна самка огрило с провиснали цици и гигантски брадавици по цялото тяло!

Прошареният с пурпурни жилки мрамор всъщност представляваше напукани борови дъски с цвят на пръст; лъскавият месинг беше ръждясало ковано желязо, а персоналът, общо взето, се състоеше от хора с уморени очи и явни следи от сифилис, а повечето от тях бяха повехнали бивши проститутки.

Цялата тази илюзия въвличаше Силата във фантастични енергийни вихри, но не я изчерпваше; всичко се захранваше от един-единствен лъскав черен грифонов камък — не по-голям от първата става на палеца на Киърандел — който, напомни си тя, трябваше да бъде подменен в края на месеца.

Киърандел се спря на прага, изчаквайки тримата си неизменни телохранители — грамадни огрета с неподрязани бивни, облечени с леки ризници, боядисани в алените и медните мотиви на своя дом, които носеха страховити боздугани, закачени на коланите. Цялата охрана на „Залагащия пришълец“ се състоеше от огрета или от нощните им роднини, тролите; всички бяха еднакво тъпи, но огромни и ужасяващо силни — а увереността, че размирниците в залата не само ще бъдат убити, но и изядени, помагаше на Киърандел да поддържа бизнеса си в ред. Тя никога не беше ограбвана.

Страховитата злоба на огретата й позволяваше да допуска въоръжени клиенти, тъй като споровете рядко стигаха до фатален край — обикновено охраната се намесваше навреме. Освен това, когато позволяваше на гостите си да задържат мечовете си, се увеличаваше оборотът от проститутките; мъжете винаги са по-похотливи, когато усещат стоманения си пенис до бедрото.

Елфката разшири Обвивката си и изпрати три потока Сила към служителите си под прикритие — двама мъже и една фея, които безупречно се преструваха на невинни гости. Феята и единият човек надигнаха глави, долавяйки посланието на господарката им като шепот в ушите си. „До Кристалния бар — нареди им тя. — Онзи с кадифения жакет и меча на гърба е Бърн. Приближете се до него и останете там.“ После изпрати втория мъж да застане зад Късметлията Джанър, който хвърляше кокалени зарчета.

Още преди хората й да се приближат до него, Бърн се отблъсна от бара, зарязвайки засега Гала, и се запъти право към ямата със заровете. Закопчаната напряко през гърба му ножница го удряше по лопатките. Двамата служители бяха твърде опитни, за да се разкрият с рязка промяна на посоката на движение, затова Киърандел забърза към ямата, следвана по петите от огретата.

Когато елфката се приближи до Джанър, полегатият белег на носа му изпъкна върху почервенялото му от въодушевление лице и той се ухили свирепо на Киърандел.

— Днет стратно ми върви, Киър! Стратно! Да не повярват!

Заради раната от бойна секира, която бе смазала синусите му, Късметлията Джанър непрекъснато говореше като човек, който има ужасна хрема.

Киърандел модулира гласа си така, че в него да прозвучат аристократичните нотки, които използваше при разговорите си с гостите.

— Ние сме изключително доволни от късмета ти, Джанър. Днес определено оправда прякора си. Мога ли да те откъсна от масата за минутка? Става въпрос за едно взаимноизгодно начинание…

— Бинутка. Само осте едно хвърляне.

Киърандел наблюдаваше с отвращение непохватните му машинации със залепянето на зарчетата. Какво използваше, по дяволите? Сополи?

Бърн се спусна по стъпалата в ямата точно когато Джанър хвърли. Стомахът на Киърандел се сви на студена топка; Бърн се движеше с отпуснатата застрашителна грациозност на пума, а бледите му змийски очи бяха застинали в неподвижния поглед на роден убиец. Обвивката му проблясваше в алено и бяло от едва сдържана ярост.

Бяха го направили граф само няколко месеца по-рано, но източниците на Киърандел я бяха информирали, че той е един от най-близките довереници на новия император — някои твърдяха, че Бърн е личният убиец на Ма’елкот — и че командва Сивите котки. Всеки път когато го погледнеше, Киърандел се убеждаваше, че Бърн е получил Манастирско обучение — инстинктивният усет към баланса на тежестта и уверените движения бяха едновременно убедителни и смущаващи. Уменията му с меча вече бяха станали легендарни — той никога не носеше броня в битките или дуелите и разчиташе за защитата си изцяло на собствените си фехтовални умения.

Каквато и да бе истината, Бърн несъмнено бе един от най-опасните хора в Империята. Дори се носеха слухове, че никой не е успявал да се изправи срещу него за втори път.

Бърн кимна безизразно на Киърандел и се плъзна на един от другите столове край масата; дори не погледна към огретата. Преди следващото хвърляне на Джанър, той остави един фишек рояли.

— Играй или се махай, задник. Да видим.

— Цадник…?

Червеното, което плъзна по врата на Джанър, беше доста по-ярко, отколкото при триумфалните му изчервявания.

— Сцепен ти е, нали? — изсмя се Бърн. Той винаги се смееше на шегите си. — Да ти кажа обаче, ако моят задник беше толкова грозен, щеше да ме е срам да си сваля панталоните.

За голямо облекчение на Киърандел двамата й служители под прикритие най-после слизаха по стълбите зад гърба му.

— О, тцига де — рече Джанър с безумен поглед. — Ако плиятелят ти наистина те обича, ще ти прости…

Останалите мъже около масата се изкискаха в шепите си; никой от тях не бе толкова глупав, че да се изсмее на глас. Лицето на Бърн замръзна. Той отстъпи встрани от масата и лявата му ръка се плъзна към дръжката на меча, която се подаваше над дясното му рамо. Джанър отстъпи назад и хвана ефеса на своя меч, висящ на колана му. Обвивката на Бърн бе станала аленочервена — само след секунда Джанър щеше да е мъртъв.

— Господа. — Киърандел протегна ръце и гъвкаво се плъзна между тях. Само лекото проблясване в очите на Бърн разкри факта, че двамата служители под прикритие, които стояха зад гърба му, бяха притиснали камите си към бъбреците му. — Бърн, Късметлията Джанър е мой почетен гост, както и личен приятел. Няма да ти позволя да го убиеш в моето заведение.

Единственият отговор на Бърн беше да огледа от глава до пети илюзорните извивки на тялото й преднамерено оскърбително. „Ммм — помисли си тя. — Така, значи! Добре тогава.“

Киърандел се обърна към Джанър.

— А ти — каза тя колкото се може по-ехидно, — ако си готов да се простиш с живота си само за да обидиш този човек, поне измисли достатъчно остроумно оскърбление, за да се посмея, когато го повтарям на погребението ти.

Джанър се опита да възрази; Киърандел не му обърна внимание. Погледът й бе привлечен от внезапна врява край входната врата. Една от новите Лица, каменарка, която бе наела, след като премести бизнеса в Града на пришълците, бе изтичала до онзи фей, който работеше в гардеробната. Киърандел протегна без никакво усилие едно от пипалата на Обвивката си, извличайки достатъчно енергия от Потока, за да подсили ефекта, и прехвърли съзнанието си в тялото на фея, за да може да види и чуе каменарката. Той я приветства безизразно, само с леко завихряне на Потока.

Устата на каменарката беше омазана с ярка кръв, течаща от носа й, който като че ли беше счупен. Късо подстриганата й брада беше сплъстена от съсиреци. Тя говореше западен диалект с тежкия акцент от района на Божиите зъби.

— … и ме пита де е стаята на Киърандел, коя врата, кой ключ. Искаше кода при почукването… сигурно реши, че съм припаднала, щот си тръгна, и аз хукнах насам…

— Добре, добре, всичко е наред — рече успокояващо феят и положи слабите си ръце върху раменете й. — Кой беше той? Можеш ли да го опишеш?

И тук се появиха ползите от обучението на Лицата; тя бе успяла да запамети лицето на нападателя си, въпреки че беше бита и разпитвана.

— По-висок от мен на половин фут. Права черна коса, сивичка на слепоочията. Тъмна кожа, тъмни очи, мустак и брада. Счупен нос, наклонен белег. И бърз. Ни съм виждала толкоз бърз. Има ножове, но използва юмруците си.

Киърандел си помисли: „Прилича ми на Каин“, и постепенно осъзна, че може би наистина е Каин. Беше чула за изненадващата имперска награда за главата му и подозираше, че може би е в града — и едва тогава свърза мислите в главата си.

„Каин е разпитвал за мен!“

Съзнанието й внезапно се озова в собствената й глава; коленете й се подкосиха, стомахът й се сви. В главата й завряха шеметни мисли: кой би могъл да го наеме? Имперските власти? Не, те щяха да изпратят за нея Котките. Манастирите? Каин обикновено работеше за Манастирите, но пък тя не беше направила нищо, за да изпадне в немилост пред тях, нали? Сигурно е… ах, беше Кралят на шибания Кант! Това копеле! Нали се носеха слухове, че Каин е свързан с Поданиците? Но защо? Защо сега? Или може би все пак бяха Манастирите? Дали не беше казала твърде много неща за Ма’елкот?

Благодарение на строгата ментална дисциплина тя бързо овладя паниката си; чакаха я по-спешни дела. Всяко нещо по реда си.

Киърандел се гордееше със способността си да мисли и действа организирано в кризисни моменти. За времето, необходимо й да си поеме дъх и бавно да издиша, тя успя да нахвърли набързо рамките на плана за отбрана. Отново се потопи в Потока и установи контакт с фея в гардеробната.

Само за няколко минути „Залагащият пришълец“ щеше да бъде обграден от невидима армия от Лица в групи от по трима, като единият от групата щеше да е или първороден, или дървесен дух за осъществяване на по-бързи комуникации. Щяха да покрият уличната тоалетна, както и намиращата се под нея шахта, която водеше към хоросановите пещери под града. По покривите на околните сгради щяха да бъдат разположени Лица, които щяха или да отбелязват присъствие, или да стоят със заредени арбалети в ръце. Всеки боеспособен член на персонала на казиното щеше да е предупреден, а из коридорите щяха да бъдат разположени двойки охранители така, че да се виждат едни други. Тя отхвърли мисълта да се обади в Полицията; далеч по-ценна от наградата от двеста рояла бе информацията кой желаеше толкова отчаяно смъртта й, че да наеме Каин. Феят в гардеробната срещна погледа й и кимна утвърдително.

Тя се свърза телепатично с него:

— Използвай казаното от нея като описание. Предай го на всички. Дръж ме в течение. Ще бъда в апартамента си; при почукване използвай код пет. Размърдай се!

Той се размърда. Тя прекъсна връзката и насочи вниманието си към ситуацията в ямата.

Джанър продължаваше да говори. Киърандел нямаше представа какво е казал, а и не я интересуваше. Щракна с пръсти към едното огре, което стоеше до дясното й рамо. То стовари масивните си ръце с дълги нокти върху раменете на Джанър, сграбчи го здраво и повдигна съпротивляващия се мъж от пода.

— Хей! Хей…!

— Стига ти за днес. Изкарай го от ямата.

Огрето вдигна Джанър и тромаво го изнесе по стълбите към основната зала. До него крачеше Киърандел.

— Не мошеш да го наплавиш!

— Нямам време да успокоявам наранените ти чувства — отвърна тя достатъчно тихо, за да не чуе Бърн. — Изпий едно на бара. Хапни нещо в трапезарията. Аз черпя. Просто си затваряй устата и стой далеч от Бърн.

— Мога да зе зплавя с него…

— Нищо не можеш. Затваряй си устата. — Киърандел се пресегна, улови го за брадичката с изненадващо силната си ръка и заби ноктите си в бузите му. — И стой далеч от ямата със заровете, докато не се научиш да мамиш както трябва, глупако.

Тя махна с ръка и огрето пусна Джанър на земята с тласък, който го накара да тръгне, залитайки, към Сребърния бар.

— Киърандел…

Бърн се беше облегнал на ръба на масата за зарове и се хилеше подигравателно. Двамата й служители под прикритие все още стояха зад гърба му, притиснали камите си към бъбреците му.

— Мога ли вече да мърдам, Кири? Или трябва да стоя тук цял ден?

От гърлото й се разнесе странен звук, който приличаше много на хленчене.

— Моите извинения, граф Бърн — каза тя и с махване на ръката си накара служителите да го пуснат.

Той помръдна рамене, сякаш се освобождаваше от напрежението, и закрачи към нея с характерната си походка на гладна пума.

— Нали знаеш, че трябва да го убия — рече спокойно Бърн. — Той ме обиди и аз съм длъжен да се разплатя. Това е, ъъъ, честта на благородниците. Разбираш ме.

Поне с това знаеше как точно да се оправи. Киърандел пристъпи към него и го погледна разтапящо в очите.

— Моля те, милорд — каза тя, поставяйки ръце върху мускулестите му гърди, — ще го приема като лична услуга, ако го оставиш да си иде и забравиш.

В подигравателната му усмивка се промъкна оттенък на презрение. Ръцете му се плъзнаха по слабия й гръб и той впи устни в нейните. Езикът му проникна в устата й, обхождайки всички ъгли с лигава настойчивост. Тя знаеше точно как да задиша тежко и да се извърти, когато ръката му обхвана илюзорната й гръд.

Тази обида бе по-голяма от предишната, но тя бе не по-малко добра в бившата си професия, отколкото той беше в настоящата си; Бърн не подозираше колко противен й беше. Когато ръката му се плъзна между краката й, тя премахна осезаема част от илюзията на облеклото си. Той установи, че едната му ръка е притисната между срамните й устни, а другата лежи върху гладката, безупречна кожа на гърба й.

Бърн се вцепени, после вдигна глава и я погледна с похотлива изненада. Презрението в очите му се смеси с неочаквано желание — двете усещания като ли се подхранваха взаимно и ставаха все по-силни.

— Знаеш ли какво? — каза бавно той. — Мисля, че все пак те харесвам. Този път ще ти направя услуга. Само не забравяй, че си ми длъжница.

Киърандел отпусна скромно глава на рамото му.

— О, нали знаеш какви сме ние, елфите… — При произнасянето на наименованието, което им бяха дали човеците, тя дори не трепна. — Помним дълго. Позволи ми да се погрижа за сутрешното ти развлечение. Талин, петстотин за графа.

Потракването на жетоните, които крупието побутна към Бърн, привлякоха погледа му, но след това той отново се обърна към нея.

— Труден избор — промърмори графът.

— Много си галантен — рече тя. — Моля те, забавлявай се.

Той сви рамене.

— Друг път, тогава.

— Разбира се.

Тя се обърна отривисто и се отправи към сервизния вход, а Бърн се върна в ямата и раздрънка заровете. Киърандел почувства известно удовлетворение — едно бързо и ефективно цун-гуш, и хем Бърн е щастлив, хем Джанър е жив. Две на цената на едно.

Но тя нямаше време да се наслаждава на малките победи.

Зад гърба й вървяха огретата и подрънкваха с ризниците си; с няколко незабележими жеста тя призова четирима служители под прикритие и двамата дървесни духове от шоуто, които в момента бяха в почивка. Тя се спря при входната врата и заговори с отсечения, решителен тон на някой, свикнал да му се подчиняват, като повтори заповедите, които им бе предала чрез фея от гардеробната.

— Какво става? — попита един от служителите. — Плъховете ли са тръгнали срещу нас? Змиите?

— По-лошо. — Тя преглътна с болезнено пресъхналото си гърло. — Мисля, че е Каин. Размърдайте се.

Те се пръснаха на бегом.

Тя потри ръце и установи, че дланите й са влажни, а пръстите леко треперят. Реши, че й е нужно едно питие.

Точно от това се нуждаеше, от питие, което да успокои нервите и тревогата й, след което да прекара известно време в изучаване на книгата. Тя закрачи забързано към апартамента си, като вземаше стъпалата по три наведнъж, чудейки се дали ще има достатъчно време, за да зареди Щита.

Киърандел стигна до вратата на апартамента, почука леко два пъти и след кратка пауза — още веднъж, и зачака Заки да отвори.

Почука отново — два пъти, веднъж. Инкрустираната със сребро врата нямаше външна ключалка, а самата тя бе поставила защитни заклинания, които да попречат на отварянето й с магия. Мързеливецът сигурно спеше, а тя нямаше време за губене. Заблъска с юмруци по вратата.

— Заки, безполезно лайно такова! — Викът й отекна в празния коридор. — Ако не отвориш до десет секунди, ти ще си едно мъртво джудже!

Най-накрая чу стърженето на дърпащите се резета. Когато вратата се открехна, тя я блъсна назад със силен удар и връхлетя в стаята, отправяйки се директно към личния си бар, който се намираше до каменната камина. Тежките брокатени завеси бяха спуснати плътно и всички лампи бяха угасени; в сумрака се усещаше силната миризма на тлеещи фитили.

— Беше заспал, смотаняк такъв! Жив ще те одера!

Вратата се затвори и скри дори слабата светлина от коридора. Киърандел, която не можеше да види нищо, докато очите й не привикнат с тъмнината, удари пищяла си толкова силно в една табуретка, че очите й се напълниха със сълзи. Тя заподскача на един крак, изруга и се опита да запази равновесие, докато стискаше пищяла си с две ръце.

— Искам малко светлина!

Единственият отговор бе сухото изщракване на резето на вратата.

Тя се спря. Предпазливо стъпи с ударения крак на земята, проверявайки дали той ще издържи на тежестта й. Под миризмата на тлеещи фитили се долавяше още нещо — мирис на стара пот; острата миризма на немито човешко същество.

Киърандел стоеше неподвижно и не смееше да диша.

— Заки?

— Излезе.

Гласът бе монотонен и смъртоносен.

Всички стави в тялото й омекнаха.

Също като всеки първороден, Киърандел имаше изключително добро нощно зрение и можеше да се движи тихо като призрак, освен това се намираше в бърлогата си. Ако ставаше въпрос за някой друг, а не Каин, тя може би щеше да се опита да го нападне — но той беше тук незнайно колко дълго, очите му бяха привикнали с мрака и сигурно бе подготвен за действията й. И съдейки по силата на гласа му, той се намираше на около една крачка от нея.

— Не си поемай дълбоко дъх — рече тихо той. — Направиш ли го, може да си помисля, че искаш да изкрещиш. Може да те убия, преди да осъзная грешката си.

Тя му повярва.

— Аз… — рече Киърандел със слаб гласец, дишайки едва-едва. — Можеше да ме убиеш още като влязох през вратата.

— Правилно.

— Значи, не съм твоята цел.

Тъмнината не отговори.

Киърандел вече виждаше очертанията на фигурата му — черна сянка на фона на черната стена. Но не можеше да види Обвивката му — и липсата й я ужасяваше. Как можеше да предугади намеренията му, щом не можеше да разчете Обвивката му?

Най-после се появиха блещукащи точки — очите му. Тя се обади:

— Аз… Знам, че казах някои неща за Ма’елкот, но не съм направила нищо… нищо, заради което Манастирският съвет да иска смъртта ми! Нали? Кажи ми, трябва да ми кажеш! Знам, че Съветът подкрепя Ма’елкот, но, но те не трябва да ме убиват…

Той отвърна със сух, празен кикот, след което рече:

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека наличието или отсъствието на каквато и да е политика или възглед на Съвета на братята, част от него или отделни негови членове.

— Тогава, значи, е Кралят на Кант, нали? Знам, че си обвързан с Поданиците…

— Хубаво местенце си имаш тук. Много дрънкулки. Спомени.

От тъмнината се разнесе бавното скрррт от търкането на стомана върху кремък; над вдигнатия на нивото на рамото й юмрук се надигна кехлибарен пламък, който освети лице с високи скули, което можеше да е издялано от лед. Пламъкът докосна края на тънка пура — отмъкната от кутията върху бюрото й, също както и запалката.

Сега вече можеше да види Обвивката му — тя беше черна, тъмна като пушек, без каквито и да е цветове, които да може да разчете.

— Каин…

Дрезгавият шепот на Киърандел му прозвуча неприятно, като молба за помощ.

— Хубава запалка.

— Подарък ми е — отвърна тя, този път малко по-уверено. — От принц-регента Тоа Фелатон.

— Пише го ей тук, отстрани. — Той поднесе пламъка към фитила на лампата, поставена върху малката странична масичка, след което намали светлината дотолкова, че да се вижда само слабо кървавочервено сияние. — И двамата знаем какво се случи с него, нали?

Той притисна фитила с палец и показалец и пламъкът угасна с тихо съскане.

Тя никога не беше вярвала особено на слуховете, че Каин е замесен в убийството на Тоа Фелатон — миришеше й на дворцов заговор. Сега го повярва безусловно. В негово присъствие беше невъзможно да се съмнява.

Той посочи един стол.

— Сядай.

Тя седна.

— Върху ръцете.

Тя подпъхна ръцете си под бедрата.

— Щом не си дошъл за мен, какво искаш?

Той заобиколи дивана и застана на една ръка разстояние от нея. Приклекна пред стола и я погледна в очите. Мълчанието се проточи дълго, докато накрая вече й се налагаше да полага огромни усилия да не се разбърбори само за да го наруши.

Елфката се насили да отвърне на погледа му. Оглеждаше го изключително внимателно, защото животът й зависеше от наблюдателността й.

Установи, че го сравнява с Бърн — и двамата си бяха създали име и богатство, проливайки кръв срещу заплащане. Каин беше доста по-дребен, не толкова мускулест и вместо меч носеше няколко ножа — но разликите не бяха само в това. Бърн имаше животинско излъчване, дива похот и опасна непредсказуемост, които си личаха по отпуснатата му гъвкава походка и поведението му; от него непрекъснато струеше могъща, свирепа жива сила. Каин също изглеждаше спокоен, но в него не се забелязваше никаква отпуснатост; тя бе заменена от неподвижност, от съзерцателна готовност, която като че ли струеше от тялото му и изпълваше пространството, заплашвайки да експлодира; като че ли призраците на въображаеми Каиновци извършваха всички движения, които можеха да се направят в стаята — всяко нападение, всяка отбрана, всеки скок, завъртане или претъркулване.

В същото време Каин разглеждаше Киърандел с не по-малка съсредоточеност от нейната и беше изпълнен с пламенност, подобно на блестящо острие, току-що излязло от огнището на ковачницата. Накратко разликата се изразяваше в следното: Бърн беше дива котка. Каин беше меч.

— Приключи ли? — попита тихо той. — Не искам да те прекъсвам.

Тя повдигна глава, за да срещне погледа му, и не откри веселие в очите му.

— Търся Смешника Саймън — каза той.

Облекчението, което я връхлетя, разклати нервите й почти толкова силно, колкото по-ранната паника; тя едва се удържа да не се изсмее на глас.

— Ти и Кралските очи. Да не споменавам Сивите котки и цялата Полиция. Защо смяташ, че точно аз знам нещо?

Той продължи да говори, сякаш въобще не я беше чул.

— Горе-долу по това време вчера Сивите котки са заложили капан в Лабиринта. Откъде са получили сведения?

Тя облиза устните си.

— Каин, сериозно, не можеш да очакваш от мен да имам източници сред самите Котки…

— Питам те пак. Не съм от най-търпеливите мъже, Киърандел.

— Аз обаче…

Усети се едва доловимо пърхане на крилца и Каин се раздвижи.

Той не се издаде по никакъв начин, нито чрез дишането си, нито чрез предварително напрягане на мускулите или дори помръдване на очите. Киърандел бе очаквала напрегнато поне един от тези сигнали, каквито издаваше всяко едно същество, преди да се впусне в атака. В един момент той стоеше напълно неподвижен, в следващия се завъртя и замахна толкова бързо, че очертанията на ръцете му се размазаха; в сумрака проблесна сребриста искра и се заби в дървото с тъп удар.

Тъп нададе тънък писък от болка и отчаяние — тя висеше от трегера на вратата, а метателният нож на Каин бе пробол крилото й. Дългото метър заострено копие се изплъзна от ръцете й и леко иззвъня при падането си върху прага.

Киърандел скочи на крака с крясък и ръката на Каин веднага я хвана за гърлото. Той я придърпа към себе си и стиснатата между зъбите му пура се приближи опасно близо до окото й. Тя не можеше да види какво прави другата му ръка, но предположи, че е нещо смъртоносно.

А Обвивката му продължаваше да пулсира в мътно, плътно черно.

— Може и да ти е трудно да повярваш — процеди той през зъби, — но не ми се иска да те нараня. Нито малката ти приятелка ей там. Искам само да науча всичко, което знаеш за Смешника Саймън. Това е най-лесният начин да се отървеш от присъствието ми в стаята и в живота ти.

Той пусна гърлото й, а другата му, невидимата ръка я мушна точно под пъпа, внимателно, но твърдо, не толкова грубо, че да я заболи, но точно с необходимата сила, че да я накара да се превие надве и да седне обратно в стола.

— Добре — произнесе Киърандел с тъничък гласец. Тя дори не го погледна; очите й не се откъсваха от борещата се, плачеща Тъп, която бе прикована към трегера. — Добре, но моля те първо да я свалиш оттам. Ще си разкъса крилото — моля те, ще я осакатиш!

Каин каза:

— Ръцете.

Тя трескаво пъхна ръцете си под бедрата. Каин я изгледа продължително, свил леко устни; след това въздъхна през носа и отиде да освободи Тъп.

— Само да си ме докоснал и ще те убия, копеле — изпищя мъничкото дървесно духче. — Ще ти избода очите!

— Да, както кажеш — отвърна Каин. С едната си ръка я хвана за главата и раменете, притиснал шията й между показалеца и средния си пръст; ръката му се уви около нея, избягвайки деликатните крилца. Той измъкна ножа си внимателно, дори нежно; Киърандел потрепери, когато чу лекото изскърцване на метала в дървото, след което острието се освободи. Тъп не спираше да го рита по ръката, но той като че ли не забелязваше. От раната в крилото й прокапа бледа розова кръв. — Едната ръка — каза той, подавайки й дървесното духче. — Контролирай я.

Едва когато усети топлината на Тъп в ръката си, Киърандел повярва, че е истина; че това не е някой жесток номер на Каин, че той не е издърпал ножа от крилото на Тъп само за да може след това да й прекърши врата или нещо по-страшно, по-невъобразимо.

Тя притисна Тъп към гърдите си, а дървесното духче отпусна върху тях главата си и навлажни зърната на Киърандел с прозрачните си сълзи.

— Съжалявам, Киър, ужасно съжалявам. — Тя преглъщаше сълзите си. — Той… той влезе през прозореца… и Заки, той уби Заки…

— Тихо сега — рече й нежно Киърандел. — Тихо, всичко ще бъде наред.

Тя погледна към Каин и го попита с поглед дали това е истина.

Той раздразнено сви рамене.

— Ако говори за онова джудже, би трябвало всичко да е наред, след като се събуди. Може да има главоболие няколко дни, но е жив.

Тя срещна студения му, безизразен поглед с нарастваща почуда; може би тези очи не бяха нито толкова студени, нито толкова безизразни, колкото изглеждаха. Може би това беше само прикритие…

— Ти си доста по-различен от човека, за който те смятах — рече Киърандел. — Всички истории те правят да изглеждаш толкова… ами по-скоро…

— Смешника Саймън — напомни й той.

— Да. — Тя погали къдравата косица на Тъп. — Онзи капан в Лабиринта им излезе много скъпо — шест Котки бяха убити, а много други бяха ранени. Не знам колко от хората на Смешника Саймън са загинали, но Котките заловиха двама от последователите му.

— Двама? — През лицето му премина някаква сянка, някакво чувство, което Киърандел не можа да определи точно, защото в него нямаше смисъл; приличаше й на дивата надежда на затворник, който очаква да бъде спасен, докато го водят към бесилото. — Имената им. Кои са те? Дали единият от тях не е…

Той каза нещо в края на изречението, но тя не можа да го разбере — вниманието й бе отвлечено от внезапно смущение в Потока. Елфката бързо се концентрира в настоящето.

— Извинявай… Съжалявам, не чух последното. Би ли повторил?

— Палас Рил.

Тя се намръщи. Палас Рил ли? Не беше ли Палас Рил някаква човешка заклинателка? Какво общо имаше тя с… за каквото там разговаряха? Смущението в Потока отново се беше появило, въртеше се около нея и тя не можеше да си спомни точно каква беше темата на разговора.

— Предполагам… Мисля, че чух, че е в града. Тя важна ли е?

Отговорът му беше сух и твърд като дума, изсечена в гранит.

— Да. — Той се наведе към нея. — Тя ли е една от затворниците?

— Какви затворници?

Каин въздъхна по начин, който подсказваше, че едва сдържа гнева си, и гърлото на Киърандел се сви от внезапен прилив на страх. А ако тя не разполагаше с информацията, която го интересуваше? Какво щеше да направи той тогава?

Каин каза нещо друго и тя отново го пропусна.

— Какво? — попита Киърандел с тънък глас и потрепна от въображаемия удар.

— Двамата затворници, които Котките са заловили вчера в Лабиринта, последователите на Смешника Саймън — единият от тях да не би да е самият Саймън?

Елфката поклати глава, молейки се той да остане доволен от оскъдните сведения, с които тя разполагаше.

— Не знам. Чух само, че са мъж и жена. Може би самите Котки не са наясно кого точно са заловили, защото пажовете не обявиха нищо.

Гласът му се напрегна.

— Къде ги държат? В двореца?

— Мисля… мисля, че в донжона, подземията под съда.

— Можеш ли да ме заведеш там?

Тя го зяпна с ококорени очи и се отдръпна назад, по-далеч от пламъка, който като че ли озаряваше лицето му отвътре.

— Какво?

— Стига, Киърандел. Проклетият Хаман успя да ме вкара в двореца; ако ти не се справяш по-добре от него в тези неща, Лицата никога няма да те последват. Заведи ме там.

— Не мога — рече тя. — Дворецът — това беше преди много време. Сега нещата са съвсем различни. А донжонът… Каин, той е изсечен в твърда скала. Ако имаш неколкостотин рояла, които да похарчиш за подкупи, може и да успеем да те вмъкнем след седмица-две. Това е най-доброто, което мога да направя.

Погледът му се замъгли.

— Може пък да успееш след подходящото поощрение.

Тя се бореше да запази спокойствие.

— Не може да бъде направено, Каин. Никой не е бил измъкван от онова място; единственият начин е да се подкупи съдията или охраната. А това отнема време и пари.

Тя му позволи да проучи внимателно лицето й; не го лъжеше и Каин скоро щеше да се убеди в това.

Когато той отмести поглед, разочарованието му беше толкова очевидно, че на Киърандел чак й дожаля за него. По някакъв странен начин отношенията им се бяха променили. Тя с изненада установи, че сега е много по-малко уплашена и доста повече заинтригувана.

— Не искам да ти бъда враг, Киърандел — каза той. — Може скоро да потърся помощта ти. Трябва да знаеш, че съм готов да ти се отплатя в петорен размер.

— Единственото, което искам от теб, Каин, е уверение, че повече няма да ме притесняваш.

— Бих могъл да ти го обещая — рече той, свивайки рамене. — Но ще бъде безсмислено, и двамата го знаем. Нека вместо това ти предложа късче информация: сред върхушката на Поданиците на Кант има информатор на Очите.

Едно повдигане на веждите бе достатъчно, за да се престори на изненадана.

— Нима?

— Да. Ето ти още едно — Поданиците подкрепят Смешника Саймън.

Този път изненадата не беше подправена.

— Така — рече тя. — Това вече не го знаех…

— Мисля, че информаторът сред Поданиците е посочил Смешника Саймън на Котките. Ако успееш да разбереш кой е той, ще ти се отплатя щедро за услугата.

Тя изсумтя.

— А защо не попиташ Негово Величество краля?

Той я погледна, без да помръдва, без да продума, със застинало като маска на смъртта лице.

Сега бе неин ред да извърне очи. Тя притисна силно треперещата фигурка на Тъп към гърдите си.

— Нямам доказателства. Дори не съм дочувала слухове. Знам само, че Очите дебнат мен, Плъховете, хората на Дънджър и Змиите, но като че ли са напълно слепи за Поданиците на Кант. Може би Негово Величество ще ти обясни защо е така.

— Да — отвърна Каин с нисък, напрегнат глас. — Да, може и да ми обясни. — Известно време той само мълча, после тръсна глава като човек, който се опитва да прогони от ума си неприятните мисли. Кимна към високата до кръста бронзова статуя и жертвените свещи в олтарния ъгъл. — Какво е това?

Киърандел сви рамене.

— Светилище на Ма’елкот. И какво? Всички ги имат.

— Кланяш ли му се? Като на бог?

— Точно аз? Я по-сериозно, Каин.

Той кимна разсеяно.

— Ммм, да. Все пак съм изненадан да го видя в дома ти. Чувам, че избягва да се меси в работите на полухората.

„Полухора, точно така — ако не бяхме ние, вие, хората, и досега щяхте да се обличате в кожи и да виете към луната“, помисли си тя, но си премълча. Разпери ръце и отново сви рамене.

— Има една поговорка, може и да си я чувал: „За да вървиш напред, правиш компромиси.“

Очите му се зареяха в нищото.

— Да — промърмори той и не каза нищо повече.

Най-после Киърандел наруши тишината.

— Ако наистина искаш между нас да има мир, трябва да ми кажеш как успя да влезеш тук.

— Това не е голяма мистерия. Момчето ти — Заки, нали така му беше името? — ще ти разкаже, когато се свести. Прозорецът на третия етаж не е сигурен — уличката, към която се отваря, е достатъчно тясна, за да се прескочи в него. Трябва да му сложиш метална решетка.

— В отсрещния апартамент имам двама души. — В този миг тя осъзна смисъла на думите си и очите й се разшириха. — Може би трябваше да кажа „имах двама души“.

Каин поклати глава.

— Нищо им няма. Ти вдигна тревога и те излязоха от къщата. Не съм ги докосвал. Дори не ме видяха.

Киърандел изненадано дочу собственото си дишане.

— Значи — рече тихо тя, — ти нарочно си пуснал каменарката — разчитал си, че объркването ще отвлече вниманието от теб…

Ответната му усмивка бе също тъй хладна, но едва сега Киърандел започна да разбира каква буря от чувства се скрие зад равнодушната маска.

— И не си убил никого…

— Днес — не. Макар че приятелката ти е жива само защото отдавна не съм се упражнявал в мятането на ножове.

— Твърде много разчиташ на случайността, Каин.

— Безразсъдството е по-добро от боязливостта — отвърна той и се усмихна разсеяно, — защото Съдбата е жена и ако мъжът не иска да й позволи да надига глава, той трябва да я бие и нагрубява.

По тона на гласа му си личеше, че цитира някого, макар Киърандел да нямаше представа кого.

— Я виж ти, Каин — рече тя с престорена срамежливост, усещайки, че в бронята му се е появила пролука, — да не се опитваш да ме задяваш?

Той отговори с презрително изсумтяване.

— Един последен въпрос…

— Знам какво говорят за мен — рече Киърандел, поглеждайки го косо изпод невъобразимо дългите си мигли, — но всъщност не съм хомосексуална. Просто не ми е приятно разни външни обекти да влизат в тялото ми; сигурна съм, че ме разбираш. — Тя се изпъна назад, за да му позволи да огледа пълните й гърди; можеше пък накрая да се окаже, че е способна да го манипулира също толкова лесно, колкото и Бърн. — Но това не пречи да се позабавляваме заедно.

— Права си, не пречи. Но има куп други неща, които пречат. Последен въпрос: за главата ми има награда, чула си за нея. За какво ме търсят? И как са разбрали, че ще се появя в града?

— Това е мистерия. Слухът тръгна по улиците вчера по залез-слънце, само това знам. И те искат жив.

— И нищо друго ли не знаеш?

Тя помръдна рамене и го възнагради с цинична полуусмивка.

— Хей, щом си толкова отчаян, граф Бърн е долу в казиното, играе на зарове. Защо не попиташ него? — попита го многозначително елфката.

— Бърн?

Безгрижието на Киърандел се изпари за миг като издухано от вихър; черната, смъртоносна ярост, която завладя лицето на Каин при изричането на името, я ужаси повече от всички досегашни заплахи. Сякаш всички онези призрачни Каиновци, изпълващи стаята, се извърнаха рязко и се стрелнаха обратно в тялото му, засилвайки застрашителното му присъствие, което се разгоря с ален пламък.

— Бърн е тук? Сега?

Той бавно повдигна ръце към лицето си и се загледа в пръстите си, които се свиха в юмруци, а очите му пламнаха в кървавочервено на светлината на лампите.

— Да, може би ще го попитам. Може би ще направя точно това.

И той отново се раздвижи, без никаква сянка да помръдне в Обвивката му, без дори да си поеме дъх; след миг вече го нямаше в стаята — изчезна с нечовешка бързина, като мрака, който се спуска след догоряла свещ. За миг проблесна жълтеникавата светлина от по-силна лампа и вратата се отвори и затвори с бързината на примигване.

Киърандел остана неподвижна един продължителен миг, докато се опитваше да успокои дишането си, след което започна да гали треперещата Тъп.

— Мразя го — каза дървесното духче с приглушен глас, притиснало лице към гърдите на Киърандел. — Дано Бърн го убие!

— Може да се избият взаимно — рече тихо Киърандел, — и не мисля, че светът ще обеднее от това.

Тя нежно докосна покрития с розова кръв прорез в крилото на Тъп.

— Можеш ли да летиш?

Тъп повдигна обляното си в сълзи лице и разтърка бузата си с мъничко юмруче.

— Така мисля. Мисля, че ще мога, Киър, но ще боли.

— Лети тогава. Иди при Чал. Той ще се погрижи за крилото ти. Прати трима от твоите хора да разпространят вестта, че Каин е тук — един в гарнизона, един до полицейския пост и един в дома на граф Бърн, при Котките.

— Ще го предадеш? Помислих си… — Тя подсмръкна и преглътна сълзите си. — Мислех си, че май го харесваш.

Киърандел се усмихна разсеяно.

— Харесвам го. Но той възнамерява да се появи открито в моето казино, а аз не мога да допусна Кралските очи да заподозрат, че ние сме укривали онзи, когото търсят. Животът е достатъчно опасен и без в него да има мъже като Каин. Веднъж умре ли, ще спим по-леко. — Тя огледа стаята си. — Освен това кучият му син ми открадна запалката.