Матю Удринг Стоувър
Героите умират (81)

14.

Работникът в униформа, който пилотираше жужащата меко кабина, очевидно я управляваше чрез монтираната на пода ръчка — преместване напред за потегляне, назад за спиране; в останалите случаи колата се оправяше сама. Освен простите манипулации с ръчката, единственото друго задължение на Работника като че ли беше да внимава и да бъде винаги готов да започне с усмивка разговор с пасажерите.

Но никой от пътниците му не беше в настроение за приказки — Марк Вило беше развил типичната за висшите касти способност да не забелязва никой по-нисш от Професионалист, а Хари се беше съсредоточил върху медитативните дихателни упражнения с надеждата, че ще успее да успокои стомаха си и да се избави от неприятния кисел вкус в гърлото.

Марк беше взел Хари със собствения си ролс. Близо една четвърт от пътя той излъчваше добродушие, разговаряше за най-новите си придобивки и нелегалните сделки, хвалеше се как ловко е успял да преметне един конкурент и е притиснал друг. Когато обаче на хоризонта се появи прикритият зад облаците остров, хвалбите му зазвучаха фалшиво и накрая секнаха. Въпреки предполагаемата му връзка с Шермая Доул, никой не би могъл да се чувства спокойно, докато се приближава към въздушното пространство на Незаетите, а семейство Доул бяха една от Първите фамилии.

Хари прие мълчанието му като неочакван подарък. Нима винаги беше смятал Вило за толкова досаден, а през всичките тези години по някакъв начин бе успявал да не се поддава на раздразнението си? Можеше ли този мъж да мисли за нещо друго, освен за мераците си и за банковата си сметка?

Едва когато ролсът започна спираловидното си спускане към площадката за приземяване в Кауай, Вило се сети да попита защо Хари е поискал тази среща.

Тонът му не оставяше никакво съмнение, че въпросът е зададен просто от учтивост — точно както човек разсеяно потупва по главата своето куче, когато минава покрай него. Пък и какво чак толкова важно може да каже човек от по-нисша каста? Всъщност цялото пътуване до Кауай и самата среща бяха дадени по милост и Вило сигурно очакваше от Хари да завърти опашка като щастливо кученце при тази проява на добродушна привързаност.

В такъв случай щеше да остане разочарован. Докато ролсът кацаше на тревистата площадка, Хари го изгледа равнодушно и отговори през зъби:

— Ще я помоля да намери начин да накара Артуро Колбърг да ми пусне топките.

Преди Вило да успее да отговори, отнякъде се появи униформен прислужник и отвори люка на ролса отвън. Подкани ги да излязат и ги поведе по тучната трева на площадката за приземяване. Хари успя само няколко пъти да вдъхне богатия на цветни аромати въздух и да зърне гъстата зеленина, покрила планинския хребет в далечината, когато част от вулканичната скала в края на площадката се отмести встрани и прислужникът ги въведе в очакващата ги кабина.

Тя потегли през тунелите, които бяха прокопани в земята и изсечени в скалите, и започна да се изкачва нагоре в планината. Още от времето на прапрадядото на Шермая във вътрешността на Кауай беше забранено използването на машини, по-сложни от велосипеди. Придвижването по повърхността в имението на Доул се извършваше на коне. Но това, общо взето, беше преструвка, демонстрация на завръщането към природата, която позволяваше на семейство Доул и техните гости да се наслаждават на окръжаващата ги природа, без да принасят в жертва удобствата на модерния дом. А в Кауай съществуваха всички тези удобства, че и повече. Целият подземен комплекс се простираше като тумор във вътрешността на острова, като хилядите прислужници и техници, целият възможен лукс, бяха внимателно прикрити, но присъстваха навсякъде.

По време на плавното, безмълвно пътуване до мястото, където ги очакваше Доул, Хари успя да успокои нервите си, като наблюдаваше нервниченето на Вило. Дребният и набит Бизнесмен шаваше неспокойно на седалката си, дъвчеше края на незапалената си пура, стрелваше Хари с крайчеца на окото си и отново поглеждаше настрани. Очевидно внезапно беше осъзнал, че воденето му тук може би не е било много добра идея, но освен това усещаше, че не може да направи нищо по въпроса, не и пред прислугата — един бог знае какви слухове щяха да плъзнат…

Когато кабината плавно спря и вратите се отвориха, Вило се наведе към Хари и го погледна с толкова заплашително изражение, сякаш беше насочил зареден пистолет към корема му.

После много тихо, почти шепнешком изръмжа:

— Дръж се прилично, Хари; не се шегувам.

След което се изправи и излезе от кабината. Изражението на лицето му се промени веднага и устните му се разтегнаха в заучена усмивка. Хари сви рамене, въздъхна и го последва.

И влезе в дъгата.

Вратата се беше отворила в покрита с мъх скала, пред широка каменна тераса, намираща се на две трети от височината над дъното на обвит в мъгла каньон. Отсрещната стена на тесния каньон изглеждаше ужасно близо, почти на ръка разстояние. Накъдето и да се обърнеше, гъмжеше от зеленина от всякакъв вид, нещо като вертикална джунгла с всички възможни отсенки на зеленото, прорязана от ярки цветни гирлянди и осеяна с пъстроцветните отблясъци на всевъзможни тропически птици, които хвъркаха напред-назад между лианите.

Високо над терасата, на която стоеше той, друга оголена скала разделяше на две водопад. Водата се стичаше в потоци от двете й страни и изпълваше въздуха с отразяващи слънцето пръски.

Доул се появи иззад усукания ствол на една висока до коленете й хвойна, облечена със свободна дреха в зелено и кафяво, и извика сърдечно:

— Маркъс! Насам!

Едва тогава Хари забеляза, че терасата, на която стояха всички, е оформена като японска градина. Грижливо култивираните храсти джуджета обграждаха купчина цветни камъни и чудновато ручейче, което сигурно се захранваше от подземни помпи.

Доул им махна с ръката си, в която държеше зацапани градински ножици.

— Един от моите проекти — извика тя, сочейки с ножиците градината около себе си. — Какво мислите?

Хари отново тръгна след Вило; раните му го караха да се движи вдървено и бавно. Той се заслуша мълчаливо във възторжените излияния на патрона си по повод на градината. Накрая Вило седна на скалата до Доул, която отново коленичи на земята, за да подреже едно храстче. Бизнесменът се настани колкото се може по-близо до нея, като се стараеше да не я обиди с някое неочаквано докосване. Хари остана на почтително разстояние и зачака покана да говори.

Бузите на Доул пламнаха от хвалебствията на Вило и тя махна срамежливо с ръка.

— Нали знаеш, човек трябва да се занимава с нещо. Работата те прави щастлив, нали така… Никога не съм разбирала защо моите Работници толкова я ненавиждат. Шоумен — каза тя и махна с ръка на Хари да се приближи. — Какво мислите за градината ми?

„Все едно си бръкнала с пръст в окото на това място“, помисли си Хари, но отвърна почтително:

— Целият ви дом е една градина, госпожо Незаета.

— Ах, колко дипломатичен. Ела, седни при нас. — Когато Хари, превъзмогвайки болката, се настани до Вило, тя продължи: — Приключението ви е изключително забавно, Шоумен. Ще го продължите утре сутрин, нали? Да, и съм сигурна, че Маркъс отново ще ме покани в кабината си; очаквам с нетърпение успешната развръзка. Нали знаете, че ужасно се притеснявам за Шана.

— Да, мадам — отвърна Хари. — Аз също.

„Малка крачка към светлината“, помисли си той.

— Не съм сигурен дали ще ми позволят да успея — продължи той. — Това е, ъъъ, това е причината да помоля за разговор с вас.

— Нима? — рече тя, повдигайки учтиво вежда.

— Да, работата доста се е закучила — намеси се Вило. — Особено след като Бърн разполага с магическа сила и с меча, и така нататък. По какъв начин възнамеряваш да се справиш с него?

Хари поклати глава.

— Не става дума за Бърн. Надявам се изобщо да не ми се наложи да се занимавам с него. Говоря за Студията. Те искат Шана да умре. Щяла да се получи по-добра история.

— Хари…! Мили боже! — възкликна Вило, задавяйки се с пурата си.

— Шоумен — изрече мрачно Доул, — това е много сериозно обвинение. Ако наистина е така, това сериозно ще навреди на бизнеса им. Ако го повторите на публично място, може да ви понижат в каста за оклеветяване на корпорацията.

— Дори ако е истина?

— Особено ако е истина. При оклеветяването на корпорациите истината не е защита. Освен това според мен едва ли…

— Тази техническа неизправност — прекъсна я отчаяно Хари, — поради която бях издърпан снощи, не е никаква неизправност. Научих го лично от Колбърг. Бях на косъм от спасяването на Шана, а те ме върнаха обратно. Нарочно. Самият Колбърг е натиснал бутона.

— Не мога да повярвам, че чувам това — каза Вило, свивайки ръцете си в юмруци. — Не разбираш ли, че току-що ми разкри законна корпоративна тайна? Имаш ли представа колко компрометиращо е това? Сега ще трябва да те докладвам или ще бъда обвинен в съучастничество…!

— О, Маркъс, я сядай долу — сопна му се Доул. — Успокой се. Нищо от онова, което беше казано тук, няма да излезе навън.

— Забелязах — обади се Хари, — че не казахте, че не ми вярвате.

— Аз, ъъъ… — Вило се размърда смутено и накрая отново седна на камъка си. — Добре, мамка му — извини ме, Мая. Всички знаят, че Студията пипа тук-таме, така да се каже, за да направи Приключенията по-вълнуващи.

— И това е напълно законна бизнес практика — посочи Доул. — Шана е сключила договор със Студията, както и вие, Шоумен. Ако законният им бизнес изисква да ви изпратят на смърт, договорът им дава това право. Не е по-различно от това, аз да наредя на някой от моите пилоти да навлезе в буря; ако загине, то това е просто трудова злополука и аз не нося наказателна отговорност за това. Всички оплаквания трябва да бъдат отнесени до гражданския съд.

— Всичко това ми е известно — рече Хари. — Знам, че законно не мога да направя нищо, за да им попреча да правят с нея каквото пожелаят. Затова дойдох при вас. Знам, че ви е грижа за Шана. Дойдох да ви помоля — да падна на колене, ако е необходимо — да се застъпите за нея.

— О, за бога — рече Вило. — Нима смяташ, че мадам Незаетата няма по-важни неща за вършене от…

— Маркъс, моля те. — Доул се обърна към Хари с изражение на доброжелателна безпомощност. — Съжалявам, Шоумен, но не вярвам, че мога да направя кой знае какво.

— Той — Колбърг — е изпратил оттатък Ламорак със заповед да я предаде. Изпратил й е човек, за когото знае, че тя му се доверява. Ламорак непрекъснато подхвърля информация на Котките. И знаете ли защо? Защото тя е твърде добра в това — твърде умна е, твърде умела. Щеше да спаси всички онези хора, без да поема големи рискове, без да води мащабни битки, без да има убити невинни хора — и Колбърг нямаше да може да продаде достатъчно от шибаните кубове! — Хари целият трепереше от усилието да сдържа яростта си. — Той я е прецакал: изпратил е Ламорак оттатък, за да я предаде, само заради няколко марки в повече.

— Да, това наистина е заслужаващо порицание поведение, но все пак… О, това ли се случи? Точно преди да ви изтеглят? — Тя се наведе напред и в лицето й проблесна интерес, какъвто Хари не беше забелязал досега. — Осъзнахте, че Ламорак е предател, и се канехте да го убиете! Господи! Това нямаше да е честна битка.

— Не ми пука особено дали ще е честна, или не — отвърна Хари. — По-късно ще се разправя с Ламорак. Сега ме интересува как да спася живота на Шана.

— Ами да, мен също, разбира се, но въпреки това не виждам как бих могла да се намеся. Те не са направили нищо нередно.

— Не са направили нищо незаконно — отвърна Хари. — Но има доста нередни неща.

— От ваша гледна точка, сигурно, това го разбирам.

— Не можете ли просто… лекичко да го притиснете?

— Моля?

— Да окажете натиск върху Колбърг. Да го накарате да се държи прилично.

Доул разпери ръце.

— Не мисля. Възможностите ми са ограничени. Студията е публичен тръст — каза простичко тя. — Създадена е така, че да не бъде подвластна на външна намеса. Съжалявам.

Хари наведе глава, но продължаваше да свива и разпуска юмруците си. Каин ръмжеше в гърдите му и за части от секундата на Хари му се наложи да се бори със себе си, за да не се нахвърли върху тях и да ги убие и двамата.

Той стисна зъби и се опита да не забравя, че те не са му врагове. Гърдите му горяха; не спираше да си мисли, че ако в този момент пусне „Най-новото от Приключенията“, щеше да види тиктакането на Часовника на живота на Палас Рил.

Не можеше да няма някакъв начин, трябваше да има…

— Чакайте малко — рече той, надигайки глава. — Вие сте патрон на Шана. Тя е говорител на три или четири от вашите компании. Което я превръща в, ъъъ, корпоративен символ, нали?

— Да… — отвърна неуверено Доул.

Вило поклати глава.

— Не виждам какво общо има това с всичко останало.

Внезапно Хари скочи с блеснали очи и размаха ръце.

— Но, но, но… не разбирате ли? В този смисъл тя притежава вътрешна стойност за компаниите, които представлява, стойност, която може да бъде законно отделена от ангажимента й като Актьор.

Вило се намръщи скептично.

— Искаш да се изправиш срещу Студията, използвайки Закона за търговската марка?

— Защо не? — рече Хари. — Защо не? Планирайки умишлено смъртта й, Колбърг преднамерено посяга върху ценността й като представител на компаниите, нали? Загубата на символа, заедно с необходимостта от назначаването на нов представител, може да донесе проблеми…

— Това е абсурдно — каза Вило. — Досега не е правено. Мамка му, дори да проработи, подобен прецедент би могъл да унищожи цялата система на Студията — имам предвид, че всеки Актьор, приемайки дори най-безопасните, скучни Приключения, намалява ценността си като говорител и запазена марка…

Но Хари нямаше намерение да обръща внимание на възраженията на Вило; той наблюдаваше със затаен дъх промените в изражението на гладкото миловидно лице на Доул.

Там определено беше изписано съмнение, но тя обмисляше предложението му — и бавно се приближаваше до окончателното решение.

— Това — рече внезапно тя, посягайки към ръката на Хари — е гениално! И какво, като не е било правено досега? Артуро Колбърг умишлено намалява приходите на неконкурентна корпорация, като се възползва от това, че е представител на публичен тръст. Мога да се сдобия със заповед за забрана на по-нататъшните му действия още преди края на днешния ден.

Тя се изправи, постави за миг ръката си върху гърдите на Хари, след което го придърпа към себе си и го прегърна.

Хари и Вило с изумление впериха погледи един в друг над рамото й. Когато Доул пусна Актьора, в очите й проблясваха сълзи.

— Знаех си, че наистина я обичате — каза тя. — Знаех си, че не е просто представление. Чувствах го. Ужасно много ви благодаря за това, че намерихте начин да ми помогнете да я спася.

Цялото тяло на Хари изтръпна, отчасти заради това, че Доул се бе принизила от невъобразими висини — Незаета бе прегърнала бивш Работник, — отчасти заради предчувствието за победа.

Лицето на Доул стана сериозно.

— И ще ви кажа още нещо — ако намерим някакво убедително доказателство, всъщност каквото и да е доказателство, което би издържало в съда, аз ви се заклевам, че няма да се откажа, докато не смажа този злобен човек. Той никога повече няма да може да направи нещо подобно. Няма да е лесно; сами знаете, че файловете и данните им са неприкосновени…

— Знам — прошепна Хари, защото не смееше да се довери на гласа си.

Малка крачка към светлината.

— Ще намеря нещо. Ще видите. Все някак ще успея да се сдобия с онова, от което се нуждаете.

— Знам, че ще го направите.

Доул се извърна и заговори на въздуха.

— Робърт.

От скритите отдушници в скалното лице изригна мъгла и между кръстосаните лазерни лъчи се оформи холограмата на майордома й в цял ръст.

— Мадам?

Тя започна да му дава заповеди да се свърже с адвокатите на семейство Доул, които бяха цяла армия. Хари и патронът му бяха принудени да чакат, докато тя си уреждаше срещи и гласеше плановете си. Междувременно Хари на два пъти улови Вило да го гледа с присвити очи, с някакъв новооткрит интерес, като че ли срещаше трудности да съгласува онова, което виждаше, с онова, което беше очаквал да види.

Хари отвърна на погледа му с изразително помръдване на раменете.

„Татко беше прав — помисли си той. — Не е нужно да разрешавам всеки проблем с юмруците си.“

Баща му беше казал да прави малки крачки към светлината, но някои крачки бяха по-големи от другите.