Матю Удринг Стоувър
Героите умират (66)

26.

Хари погледна нагоре, към огледалния прозорец на Техническия център. Докато ехото от думите, разнесли се по високоговорителите, заглъхваше, той осъзна, че зад тези прозорци можеше да намери някои отговори.

С тази мисъл дойдоха и незабавните действия — той се спусна от прехвърлящата платформа и се понесе из залата. Петте хиляди директни зрители, които бяха изпълнили „Кавеа“, дори не помръднаха — те бяха потопени твърде дълбоко в химически предизвикан сън, в режим на изчакване, който постепенно щеше да им върне собствените им самоличности.

Облечените в смокинги разпоредители се разбягаха при появата му и широките крила на задната врата на „Кавеа“ се отвориха, удряйки се гръмко в мраморните стени. Хари се втурна през прага. Заради раненото коляно му идваше да вие при всяка крачка, рамото му пламтеше, но нищо не можеше да заглуши ужасната болка, притиснала сърцето му.

Когато се блъсна в заграждението на сервизната врата, запищя алармата и токовете на ботушите му затракаха по стоманените стълби към техническия център. Дългата вита стълба беше достатъчно висока, за да го накара да се задъха, докато накрая не стигна до заобикалящия „Кавеа“ сервизен коридор. Далече долу алармата продължаваше да вие.

Той удари по необозначената врата и влетя в стерилната монохроматична вътрешност на техническия център.

Четирима души с белите униформи на техници вдигнаха погледи към него, застинали в креслата си. Всички изглеждаха изплашени, но никой не беше изненадан от появата му. Един от тях вдигна ръце с дланите напред.

— Стой! — каза той и размаха ръка, сякаш Хари беше зло куче, което може да бъде спряно със строг глас. — Това беше техническа неизправност, ясно? Неизправност.

— Ти лъжеш по-зле даже и от мен! — Хари пристъпи към него. — Какво се случи? Защо бях изтеглен? — Той направи още една крачка и показа зъбите си. — Ако започнеш да говориш, преди да стигна до теб, няма да пострадаш.

— Управителят Колбърг… — изписука техникът, после се закашля и заговори пак: — Управителят Колбърг, ъъъ… ви чака в офиса си…

— И той се обади тук, за да каже това? — Хари се облегна на гърба на празното въртящо се кресло пред пулта на помощник-режисьора — и установи, че кожата му е топла. — Не… Той е бил тук, нали? Не се е обадил от офиса си… Бил е точно тук.

Топлината върху кожата, която усещаше сега, беше дошла от меката, потна плът на Колбърг. При мисълта за това Хари почувства буца в гърлото си и дръпна ръката си с изражение на погнуса. Видя наподобяващия гъба бутон за извънредното прехвърляне, монтиран най-отгоре на пулта точно срещу креслото. Сега той беше тъмен, но Хари си представи как е светел в червено, когато потната ръка на Колбърг се е стоварила върху него. За миг в съзнанието се появи кървава картина — как откъсва един по един пръстите на тази ръка и ги тъпче в гърлото на управителя. Тръсна глава, за да пропъди образа, но той се върна отново.

— Сега е в офиса си, нали?

— Ъъъ… Каин? Той вече, ъъъ… вече се обади на охраната. Обади се, преди да си тръгне. Те трябва да те съпроводят дотам.

Хари кимна.

— Да. Разбира се, че го е направил.

Той разбираше, че нервният техник се опитваше да му помогне, като му казваше това, опитваше се да го предпази от проблеми. Но също така разбираше, че вече е твърде късно за това.

— Благодаря все пак — каза той и излезе.

Те го чакаха в коридора отпред.

Трима от охраната на Студията в пълно снаряжение: яркочервени брони от въглеродни нишки с покритие от високоеластичен полиуретан, огледални противолазерни щитове отпред на шлемовете, метални резервоари с втвърдяваща се пяна на коланите. Държаха наклонени пред гърдите си мощни пушки „Уестинг“ със стопатронови пълнители с гел-куршуми.

Те пристъпваха с машинната прецизност на Трудоваци. Носеха се слухове, че в службата за охрана на Студията са зачислени няколко киборги. Те компенсираха липсата на висши когнитивни функции с безпрекословното си подчинение.

Когато Хари пристъпи напред, един от охранителите каза:

— Ще дойдете с нас.

Гласът му беше монотонен, лишен от емоции, и Хари внезапно осъзна, че няма достатъчно енергия, за да не се подчини. Той сви рамене и тръгна напред. Охранителите го заобиколиха отстрани и отзад.

Те го поведоха по сервизния коридор към украсената със златен филигран врата на личния асансьор на управителя, измъкнаха скрит панел и въведоха някакъв код. След дълго спускане, от което ушите на Хари заглъхнаха, се озоваха в подземния офис на Колбърг.

Тук, дълбоко под кулата на Студията, беше прохладно. Хари помнеше последното си посещение тук, преди цял един живот — беше достатъчно хладно, за да не се поти управителят, но невинаги. Само при мисълта, че ще види отново сивото, отпуснато лице на Колбърг, към гърлото му се надигна каквото беше там последното нещо, което бе ял оттатък, в Лабиринта.

Вратата към вътрешния офис зееше отворена. Отвътре се чу гласът на Колбърг:

— Майкълсън, влизай. Не си прави труда да сядаш.

Охранителите не последваха Хари през вратата, но вътре имаше още трима, неотличими един от друг като коли един и същ модел.

Колбърг седеше зад бюрото си и изглеждаше — ако това изобщо беше възможно — още по-отблъскващо от обикновено. Слабата светлина от нощното небе, което показваше ретранслаторът, придаваше на бледата му плът зеленикав оттенък и подчертаваше тъмните кръгове под очите му. Бузите му бяха увиснали, а безкръвните му, наподобяващи влечуги устни бяха здраво стиснати. Хари си отбеляза, че дори Колбърг не е спал много последните дни.

— Току-що разговарях със Съвета на директорите — каза Колбърг. — Имам си… ъъъ… неприятности.

Хари почувства задоволство — поне на кучия син нямаше да му се размине, — което незабавно се стопи при следващите думи на управителя.

— Имам си неприятности, защото не те върнах обратно по-рано. Бях там, в Техническия център. Държах юмрука си над бутона за извънредно прехвърляне. Тази отговорност ми беше възложена пряко от Борда на директорите и сега кариерата ми е под заплаха, защото бях твърде снизходителен. Позволих ти да стигнеш твърде далеч.

Хари внезапно почувства как по задната част на врата му се плъзга нещо — вероятно дулото на пушка, допряно до него от безмълвния охранител зад гърба му. Само това го спря да не се пресегне през бюрото и да сграбчи Колбърг за шията.

— Може би ще ми обясните това, Администратор — каза той напрегнато, предъвквайки учтивото обръщение.

Колбърг допря пръсти пред лицето си.

— „Онези, които не допускат мирна революция, правят неизбежна кръвопролитната революция“ — изрече той отчетливо. — Знаеш ли кого цитирам?

Хари се намръщи.

— Кенеди. Джон Кенеди, един от лидерите на старата…

Внезапно Колбърг удари яростно по бюрото.

— Не, работнически боклук такъв! Цитирам теб.

Хари стоеше втрещен, докато Колбърг му преразказваше последния си разговор със Съвета на директорите. Управителят ставаше все по-ядосан и по-развълнуван, скочи на крака и започна да размахва ръце и да пръска слюнка.

— … и най-накрая, което вероятно беше най-глупавото нещо, което съм те виждал да правиш в цялата ти глупава кариера, беше да кажеш пред сто и петдесет хиляди директни зрители, че Студията, „Приключения без край“, една развлекателна корпорация, ти е наредила да убиеш държавния глава!

Цялата болка, цялата ярост, която Хари носеше в себе си, кипяха в гърдите му, готови да експлодират. Бяха го изтеглили, бяха убили Шана заради тяхната политика.

Заради имиджа си.

Жилите на врата на Хари бяха изпъкнали като на побеснял бик и единственото, което той успя да каже, бе:

— Това беше истината.

— Истината! — изсумтя Колбърг презрително. — Щом си толкова загрижен за истината, защо не кажеш на твоите анхански приятелчета кой си в действителност? Защо не кажеш на Талан как я намери в донжона? Не ми хленчи за истината, когато целият ти живот е изграден върху лъжи!

— Добре — каза Хари. В гласа му отново се бяха появили стържещите нотки. — Няма. Кажете ми само едно нещо. Когато стана всичко това, когато разказвах за шибания ми договор, бях седнал и държах ръцете й. — Сега той се задъхваше, с усилие потискайки смъртоносната си ярост. — Ако ме бяхте изтеглили тогава, прехвърлящото поле щеше да се разшири автоматично и тя щеше да се върне с мен. Сега щеше да е тук. Защо изчакахте? Защо изчакахте, мамка му?

— Не ми викай — каза Колбърг студено. — Не забравяй къде ти е мястото. Писна ми от твоята наглост и неуважение. Надигни още веднъж глас — и ще наредя на охраната да те простреля. Ясно ли е?

Хари се овладя.

— Защо изчакахте?

— Попитах: ясно ли е?

— Да — процеди Хари през стиснатите си зъби.

— Да, какво?

— Да, Администратор. Ясно е.

— Много добре. Отговорът е прост. Договорът ти е за убийството на Ма’елкот. Щом веднъж го направиш, можеш да спасяваш жена си, или не — твоя си работа. Но не и преди това.

— Значи, това е цената. Това е истинската сделка.

— Да. Нещо повече, ако искаш подкрепата на Студията, очаквам да се изправиш срещу Ма’елкот и да го убиеш извън двореца „Колхари“. Двайсет и седемте часа, които прекара извън връзка, ни донесоха достатъчно неприятности. Ако при кулминацията на твоето Приключение ти, така да се каже, си „зад сцената“, няма да реализираме никакви продажби на кубове, нито пък някой ще ги взема под наем. Забрави за всякакви бунтарски забележки — не се съмнявай, че няма да се поколебая да те върна отново. Ако се наложи, ще те дам и под съд за противодържавна дейност.

Яростта започна да се оттича от Хари, сякаш в сърцето му се беше отворил някакъв шлюз, и от очите му погледна Каин.

— Може би просто трябва да ви убия. Може би ако ви убия, ще сключа по-добра сделка със следващия управител.

— Не ми губи времето с празни заплахи — каза Колбърг. — Няма да направиш нищо подобно.

— И Крийл така си мислеше.

— А?

— Задайте ми един въпрос, Администратор. Попитайте ме откъде знаех, че Кралските очи няма да ме застрелят на място, няма да ме застрелят като бясно куче, когато убия Посланика на Манастирите? Хайде, попитайте ме.

Колбърг застина.

— Ъъъ…

— Не знаех — каза Хари спокойно. — Помислете си за това.

Очите на управителя бавно се опулиха, а устните му замляскаха, сякаш се е канел да говори, после е спрял, после пак се е наканил, но не може да реши какво да каже. Той започваше да осъзнава, че може да умре тук, в офиса си, още сега.

— Помислете си за това — повтори Хари. — Помислете си за това, преди да решите, че можете да пожертвате живота на Шана заради по-високи рейтинги, заради шибаната ви печалба…

Хари млъкна, осъзнавайки какво е казал току-що.

Стоеше върху килима и примигваше.

За втори път през последния половин час около него звънтеше кристален дъжд и парченцата се нареждаха в нова картина.

Програмата „Дълъг формат“. Ламорак в режим чесмод — отрязан от надзора на Студията. А Колбърг беше казал нещо за това, че „Аленото огнивче“ на Шана върви твърде добре, твърде лесно… И после внезапното позоваване на ранга — обичайна маневра, позволяваща да се избегне отговора на един прост въпрос: защо е изчакал точно до този момент, преди да натисне бутона? Кое е станало последната капка?

Какво възнамеряваше да направи в този момент Каин?

Да каже истината за Ламорак.

А тази истина би могла да попречи на Студията, да попречи на Колбърг само ако Ламорак изпълнява договора си.

Ако някой му е наредил да я предаде.

— О, боже — простена Хари. — О, боже. Мамка му…

Всичката тази жестокост, всичката болка, страхът, загубите, всичкото това страдание — не само неговото, но и на Шана, на токалите, на Талан, на мъртвите близнаци, дори изтезанията на Ламорак — всичко това е започнало тук. В този офис. Зад това бюро. В сгърчения червясал мозък на този зъл човек…

— Тя беше права — въздъхна Хари. — Шана беше права. Всичко е заради печалбата. Заради рейтингите. Тя не можеше да привлече достатъчно публика, значи, е трябвало да бъде саботирана. Да бъде предадена, за да отида да я спасявам. Вие сте могли да направите от това глобално събитие. Вие. Не Ламорак. Вие.

Хари почувства как коремът му се свива, как краката му се разтреперват. Каин се гърчеше там, вътре в него, гладен, жадуващ кръв.

— Какви ги плещиш?

— Какво му предложихте? Познавам Карл от десет години. Какво може да сте му предложили, че да го накарате да се съгласи на това?

Колбърг сви месестите си устни в нещо, наподобяващо смачкан червеникавокафяв сфинктер.

— Майкълсън, не знам какво си мислиш, но настоятелно ти препоръчвам да не повтаряш никое от тези безумни обвинения извън този офис. Бордът на директорите настоява за твоето киборгизиране, Майкълсън, само защото си направил определени коментари; единствено благодарение на моето ходатайство си все още жив и свободен. Ако кажеш нещо подобно публично, няма да съм в състояние да те защитя.

А после вече беше твърде късно: Каин се беше изтръгнал и бе завладял мозъка на Хари, и се навеждаше над масата, оголил зъби.

— Колбърг — каза Каин, — няма да те убия. Няма да те убия, защото от това няма да те боли достатъчно…

Той се канеше да продължи със списъка на всички начини, по които беше способен да предизвика болка, и да ги демонстрира един по един, но Колбърг внезапно се метна под бюрото си, крещейки:

— Стреляйте, стреляйте, стреляйте!

Пушките в ръцете на охранителите изреваха и след четвърт секунда излелите се от дулата им като вода от маркуч гел-патрони запратиха Каин в алено небитие.