Матю Удринг Стоувър
Героите умират (76)

9.

— Ъъъ, лейди? — разнесе се хрипливият, подрезгавял от уискито глас на капитана от върха на стълбата. — Сигур ще искаш да видиш това…

Палас се насили да стане, усещайки болка във всяка става. Когато капитанът казваше „лейди“, значи, се обръщаше към нея. Всички останали бяха „хей, ти“, дори Талан; още в началото им беше казал, че не иска да знае никакви имена.

Новоназначеният екипаж беше свършил добра работа в трюма; бяха покрили пода с дървени палети, които се издигаха на осем инча над събралата се на дъното мръсотия. Бяха изтъркали стените и бяха окачили фенери на гвоздеи, изобщо бяха направили помещението по-удобно.

Неколцината токали с по-висок ръст си удряха главите в гредите, поддържащи палубата, и дори по-ниските се чувстваха неуютно под ниския таван; почти нямаше място, за да се раздвижват. Токалите седяха скупчени по семейства и я гледаха с широки уплашени очи. „Както обикновено“, обади се някаква отегчена и възмутена част от съзнанието й.

Веднага щом се изкачеше по стъпалата, те щяха да започнат да се питат какво става, главите им щяха да раждат все по-обезпокоителни фантазии за онова, което може би се случваше в озарения от дневната светлина горен свят; накрая някой от тях щеше да събере смелост и да попита Талан. Тя щеше да ги увери, че всичко е наред и те щяха отново да се съберат на групички и всичко щеше да започне отначало.

Час по-рано Палас беше извела от склада Талан и останалите бегълци под прикритието на Наметалото. Ламорак беше решил да остане заедно е Поданиците, което напълно я устройваше. Величеството и Поданиците му щяха да се погрижат за него, да го скрият и да го защитят от имперските власти по-добре от нея. Сега чакаха само да дойде редът на баржата да напусне доковете и да се отправи надолу по реката. Капитанът беше подкупил началника на доковете да ги придвижи по-напред в списъка и сега им оставаше да чакат само още час.

Единственото, което искаше Палас, беше да изведе токалите от града и да ги изпрати надолу по реката. След това щеше да слезе от баржата, да се върне в града, да намери начин да прекрати Вечната забрава и да мине онлайн, спасявайки се от амплитудното разрушаване. Щеше да се върне в града за всеки случай, ако Студията беше подготвила протокола за автоматично прехвърляне, в очакване на сигнатурата на транспондера й; не искаше да бъде прехвърлена пред погледите на токалите, екипажа и Талан.

И тогава да става каквото ще става… Ако Студията решеше да не я изтегля, тя можеше да се върне на баржата — един бърз кон би наваксал разстоянието за по-малко от ден — и щеше да се погрижи токалите да се озоват в безопасност в Терана. Ако внезапно се озовеше на платформата в Студията, тогава щеше да й се наложи да решава тамошните проблеми. Поне щеше да може да се обади на Хари и да разбере какво, за бога, ставаше тук.

Внезапното му прехвърляне предишната вечер беше породило ужасяващи картини за онова, което би могло да й се случи — и случилото се беше загадка, която я човъркаше непрекъснато.

Защо Студията го беше изтеглила насред Приключение? В това нямаше никакъв смисъл.

И онези дълги десет секунди, в които бе стоял неподвижно, без дори да помръдне пръст… Тя го беше виждала в такова състояние и преди — изпаднал в толкова дълбок размисъл, че забравяше дори да диша. Какво ли се беше досетил? Беше погледнал към Ламорак и бе казал: „Ти. Това си бил ти“, а на лицето му се бе изписало онова изражение, което Палас беше виждала само няколко пъти досега — онази изпепеляваща ярост, която неизбежно водеше до проява на насилие.

Същото изражение бе видяла и онази нощ, когато се беше появил в лагера на Бърн по време на „Надпреварата за короната на Дал’канит“. След като развърза въжетата и й помогна да превърже изгорените места и посипаните със сол разрези, останали след забавленията на Бърн, тя бе прошепнала:

— Изведи ме оттук.

Тогава той погледна към раните й, а след това към одраните трупове на Марад и Тизар, които все още лежаха в палатката край нея, изхвърча навън и се нахвърли върху мъжете, които им бяха причинили това. Те бяха насядали край лагерния огън, пиеха и се смееха, а на лицето му беше изписано същото онова изражение.

Той беше погледнал към Ламорак по същия начин, както гледаше Бърн онази нощ, и тя не знаеше защо.

Но сега нямаше време да мисли за това. Времето я притискаше от всички страни — трябваше да изведе трийсет и шест токали от Анхана и да намери начин да спаси собствения си живот. Вече беше похабила твърде много от ценното си време да мисли за Каин, за онзи израз на лицето му, преди кристалните призматични проблясъци да образуват ореол около тялото му.

Споменът се бе набил в главата й и тя не можеше да го прогони оттам; без да се усети, непрекъснато се връщаше към него.

Беше се набил в главата й, защото Каин беше готов да убива, беше обхванат от онази заслепяваща ярост, която като че ли понякога ръководеше живота му, намираше се в такова състояние, в което единствено значение имаха кръвта и болката. Но когато светът започна да се размива, в онази половин секунда, която му оставаше да действа, той не нападна. Нямаше време да размисли, да прецени последствията, да направи избор.

Той предпочете да отхвърли убийството и да се обърне към нея.

Тя знаеше какво се беше опитал да направи, когато протегна ръцете си към нея — да удължи прехвърлящото поле, да я отнесе със себе си към Земята и безопасността. Това я потресе наистина. Изобщо не отговаряше на представата й за него. Накара я да се замисли, че в нейно отсъствие той може би е започнал да се променя по малко, бавно и постепенно; замисли се дали не си заслужава да се опита отново да го опознае.

Палас прогони тези съблазнителни фантазии, които можеха да доведат единствено до нова душевна болка. „Това е минало — не спираше да си повтаря тя. — Приключих с него.“

Тя често усещаше, че дълбоко под пластовете негодувание се криеше завист към способността му да се потопи изцяло в кръвопролитието. Сигурно имаше някаква скрита свобода в това, да мразиш толкова силно, да таиш такъв гняв, че последиците да нямат никакво значение; така както Каин мразеше Бърн.

Все пак тя бе пострадала повече от него от ръцете на Бърн. Не той беше стоял завързан в онази палатка да наблюдава как приятелите му са изтезавани до смърт; да търпи отвратителните ласки на Бърн между целувките от горещите въглени и вледеняващата болка от иглата и острието на ножа; не него бяха преследвали из улиците, принуждавайки го да се крие в мазетата и да си спомня за бързите и ефикасни убийства на Дак и Джак. Но той беше готов да забрави всичко, да зареже на мига целия си живот заради едничката възможност да нарани Бърн — всъщност който и да е от враговете, които си беше създал.

Тя винаги бе по-зрялата, по-самоотвержената, онази, която беше готова да отхвърли личните си чувства, да определи приоритетите си — да спаси невинните, да защити децата, да отстъпи, да мисли, планира, чертае стратегии, докато не й изтръпне мозъкът.

Тази качества се определяха донякъде от дисциплината, изисквана от специалността й; ефективното заклинателство беше точна наука, като математиката, и също като нея изискваше определена студенина на разсъдъка, една безпристрастност. Но в гърдите й тлееше едно не чак толкова дълбоко скрито желание — веднъж в живота си, поне веднъж да изкара всичко навън, да се развихри като Каин.

Докато се изкачваше по стълбата, всички тези мисли се вихреха в главата й, застъпваха се една друга, появяваха се и изчезваха за секунди, преследвайки се по един объркан, трескав начин, който я изтощаваше до крайност. Затова, когато стъпи на огряната от слънцето палуба и видя как противокорабните мрежи се издигат бавно над повърхността на водата, повличайки със себе си водорасли и слуз, тя в първия момент не можа да осъзнае какво става и защо това е толкова важно.

Горната част на мрежите беше закачена на провиснала верига, преминаваща над цялата река. Краищата й бяха захванати в две лебедки; едната бе монтирана на Първата кула в северозападния гарнизон, надолу по реката, а другата на Шестата кула в североизточния гарнизон, в най-източния край на Стария град, почти скрита от погледа. Мрежите бяха направени от огромни стоманени въжета — всяко с дължина от поне шест фута и дебело колкото ръката на Палас — които бяха преплетени като брънките на ризница. Те блокираха доковете и пътя на всички баржи и лодки, които бяха хвърлили котви срещу високите варовикови стени на Стария град. Сред тях бе и баржата, на която се намираше Палас.

За кратко тя просто постоя на палубата, наслаждавайки се на слънчевата светлина и свежия вятър. След последната й среща с Котките, два дни по-рано, тя винаги излизаше навън под прикритието на Наметалото, а активирането на менталното й зрение изискваше пълна концентрация на всичките й сетива.

Двамата гребци — братя огрета, огромни прегърбени зверове, високи над осем фута — се бяха облегнали на дългите двайсет и пет фута гребла и гледаха безмълвно към Моста на рицарите. В кабината на щурвала лоцманът — човек, обаче толкова грозен, че във вените му сигурно течеше кръвта на огрило — гледаше втренчено в същата посока, а двете човешки момчета от трюмната група надничаха в процепа между струпаните на палубата сандъци.

Капитанът кимна към високата арка на Моста на рицарите, докато се преструваше, че пали лулата си с дълга дръжка.

— Не само мрежите, лейди. Мисля, че онези там ще ни създават проблеми.

Онези там — Палас едва успя да ги различи, макар да напрегна очите си докрай; капитанът сигурно имаше изключително зрение. Това бяха двама мъже, които стояха по средата на Моста на рицарите, облегнати на каменния парапет. Те оглеждаха реката, а слънцето грееше върху гърбовете им. Проблясъците му й пречеха да определи какво в тях я притеснява толкова много. Единият носеше нещо на главата си, някакъв вид шапка или качулка, или нещо друго…

Малко облаче закри слънцето и в падналата сянка тя успя да види, че другият мъж е облечен с избеляла, покрита с петна червена риза, а над рамото му стърчи нещо като дръжка на меч.

И той като че ли гледаше право в нея.

Побиха я тръпки от главата до пръстите на краката. Тя остана вцепенена цяла една безкрайна секунда, преди да надделее здравият разум. Абсурдно беше той да успее да я различи от такова разстояние, сред струпаните наоколо морски съдове. Но от друга страна, нямаше смисъл тя да се мотае наоколо пред очите на всички.

Сега вече различи и мъжете, облечени в сиви кожи, които се движеха сред докерите и моряците. Те като че ли се появяваха от всички посоки, изскачаха едновременно от вратите и уличките покрай доковете.

— Милостиви Чи’анон — промърмори Палас. — Сигурно са стотици.

После се обърна към капитана.

— Успокой екипажа — каза му тя. — Приеми го просто като поредната инспекция. Аз ще прикрия с Наметалото пътниците, точно както направихме при сутрешната инспекция. Те ще огледат, няма да намерят нищо и ще си заминат.

Той поклати недоверчиво глава и смукна от лулата си.

— Знам ли, лейди. Момчетата ми са добри. Мога да ги изправя срещу екипажа на всяка баржа; мога да ги изправя срещу повечето речни пирати. Но никой не може да ги накара да се опълчат на Сивите котки.

— Няма да се стигне дотам — каза тя и го потупа успокояващо по рамото. — Кажи на момчетата си да се правят на ударени. Ти карай само на „да, господине“, „не, господине“, докато на Котките не им омръзне да чуват гласа ти. Аз ще се заема с останалото.

Тя се спусна през люка обратно в трюма, а капитанът тръгна в обратната посока. Групичките токали я посрещнаха разтревожено, с питащи очи. Тя разпери ръце.

— Просто поредната инспекция. Ще направим същото като преди, нали? Всички трябва да стоят неподвижни и тихи, докато аз ви прикривам с Наметалото. После ще изпратим инспекторите по живо, по здраво. Но най-добре да се подготвим. Нека всички да намерят удобно място и да легнат. Хайде. Ще отнеме само няколко минути; опитайте се да се успокоите. След по-малко от час ще бъдем далеч надолу по реката, в безопасност.

Палас Млъкна и зачака, наблюдавайки как токалите бавно започват да се нагласят. Най-добре беше да легнат на пода; когато правеше нещо толкова сложно, като масово Наметало, всяко внезапно движение можеше да наруши концентрацията й.

Талан седна на стълбите под краката й и потъна в някакво умислено съзерцание, подпряла брадичката си с длан. Тя не беше общувала с никого от предишната вечер, откакто Палас се бе върнала от разговора си с Ламорак и Каин.

Палас седна до нея и промърмори:

— Искам те нащрек и до мен, Талан. Котките са тук.

Талан я погледна безизразно и погледът й постепенно се проясни.

— Моля?

— Котките, Талан. А аз съм изтощена.

Погледът на жената постепенно се изостри.

— Бърн отвън ли е?

— Да — отвърна бавно Палас и се намръщи. — Защо?

— Той се е бил с Каин — бил се е с Каин отново, само преди два или три дни, в един бордей в Града на пришълците. Поданиците говореха за това снощи. Каин изгубил. Отново.

— Нека ти кажа нещо — рече остро Палас. — Изправил се е срещу Бърн и е оцелял? Не бих нарекла това загуба.

— Избягал е — каза Талан, загледана в някаква далечна точка.

— И аз избягах.

— Да, но ти си…

— Какво? Какво съм? — Гласът й прозвуча остро, с гневни нотки. — Какво трябва да означава това?

— Нищо — отвърна тихо Талан. — Не е същото.

След това промърмори още нещо под носа си, което Палас не можа да чуе; нещо, което не беше предназначено за ушите й, но за което същевременно се досети инстинктивно: „Но аз няма да избягам…“.

Беше й ясно, че Талан преминава през някаква криза на съзряването, и за миг дори й мина през ума да поговори с девойката воин за това. Мрачната разсеяност и обидата — очевидно имаше нещо общо с Каин, със самата Палас и с изчезването на Каин. Двамата бяха прекарали цял ден заедно, сами, като се изключи идващият на моменти в съзнание Ламорак…

Мисълта се заби в съзнанието й като нагорещена игла: „Спал ли е с нея?“

Но тази мисъл беше плод единствено на умората и на страха, трик на ума й, за да се разсее от мислите за приближаващите се Котки; Палас я прогони от съзнанието си и се насили да се концентрира върху непосредствените проблеми.

— Виж какво — рече тя. — Изобщо не си и помисляй за Бърн. Помогни ми да успокоя хората и в името на Чи’анон, не върши глупости. Не забравяй за какво сме тук, става ли? Не сме дошли да убиваме Котки или да се бием с Бърн. Тук сме, за да спасим живота на тези хора.

Тя кимна към далечния ъгъл на трюма, където Конос и жена му се опитваха да успокоят по-малката си дъщеря, която не спираше да шава заради проточилото се напрежение и бездействие.

Талан ги погледна безмълвно, но погледът й ги подмина и се отнесе някъде отвъд корпуса.

— Знам много добре. Не се притеснявай за мен.

Палас прие думите й, без да коментира повече. Стисна дружески рамото й, след което се оттегли в ъгъла на трюма и зае воинската поза, на която я беше научил Хари. Тя не беше толкова удобна, колкото обичайната й поза лотос, но при нея изправянето ставаше много по-бързо и само за миг щеше да е заела бойна стойка.

Направи поредица от дихателни упражнения и активира менталното си зрение. Всичките й притеснения, всички съмнения и умората се свлякоха от нея като сухи листа, политащи към земята при първия есенен вятър. После Палас започна бавния и сложен процес на изтриването на менталния образ на всеки един от присъстващите в трюма. Един след друг те изчезваха от съзнанието й — първо токалите, после Талан, а накрая и тя самата. След това изтри припасите, парцаливите сламеници, дъските, които покриваха пода, и накрая фенерите, които висяха от пироните, забити в стените, както и сянката, която хвърляха.

След финалните щрихи, които не бяха по силите на някой обикновен адепт, тя прибави някои неща към картината: покри стените с ментална мръсотия, повиши нивото на черната отпадъчна вода и си представи как по повърхността й плават разни отломки.

Това последното трябваше да обезкуражи Котките да погледнат отблизо. Водата щеше да изглежда достатъчно истинска, но Палас просто нямаше как да промени усещането от твърди дъски под ботушите на човек. Ако някой от Котките слезеше надолу по стълбите, илюзията щеше да се провали и щеше да се наложи да си пробиват път навън с бой.

В състояние на ментално зрение времето течеше неусетно и нивото на съсредоточеност, което беше необходимо за поддържането на толкова сложно Наметало, й пречеше да чува нещо повече от неясни гласове и тропот на ботуши по палубата. Знаеше, че Котките вече са тук, че в момента капитанът на баржата мърмори нещо с престорена готовност да помага, но не можеше да си позволи да вникне в думите им.

Когато люкът се отвори, през Наметалото проникна лъч светлина, но Палас вече беше подготвена за това. Тренираният й ум машинално извърши необходимите настройки към светлината и сянката и добави проблясващото отражение от повърхността върху илюзорната вода. Дори в състояние на ментално зрение, тя изпита известна гордост от качеството на илюзията си. Беше неповторимо.

На фона на следобедното небе се появиха очертанията на две глави; едната носеше някаква качулка, направена от металическа на вид мрежа, и тя чу как някой откъм трюма ахна. Палас разпозна гласа — беше Конос.

Какво, за бога, го беше стреснало толкова много, че така се издаде?

Нямаше как да разбере дали Котките също са го чули — те бяха на палубата, където духаше вятър и се разнасяха шумовете от доковете, — но в този момент гологлавата Котка каза нещо и другарят му с качулката отговори. Двете глави се махнаха и люкът започна да се затваря…

И тогава Талан се стрелна нагоре по стълбата и се хвърли към спускащия се капак.

Рязкото движение изкара Палас от състоянието на ментално зрение. Какво правеше тази луда жена?

В този миг в съзнанието й нахлу спомен и тя разбра какво бе казала Котката, чиито думи не бяха проникнали през менталното й зрение: „Нищо. Празно е и мирише лошо.“ И отговорът на другаря му с качулката: „Пълно е с хора…“

Талан се блъсна в капака като локомотив и го отвори с удар, изтръгвайки го от ръцете на стреснатите Котки. Протегна се навън, вкопчвайки се в кожените им яки, и се отблъсна от стълбата, политайки надолу към трюма. Тежестта й повлече и двамата мъже след нея.

Трюмът се изпълни с ужасени викове. Талан пусна Котките, преди да се приземи, и отскочи назад, оставяйки ги да се строполят в краката й. Докато те се опитваха да се откъснат един от друг, тя се завъртя и изрита силно единия в главата с тока на ботуша си; той се стовари на земята, потръпвайки. Тя подскочи високо във въздуха и стовари крака си върху врата му. Мъжът се метна два пъти като риба на сухо и умря.

Котката с качулката се претърколи и скочи на крака, и точно тогава Палас се отърси от вцепенението си. Докато мъжът вадеше меча си, тя зае бойна поза и с лекота измъкна бойния жезъл от прикрепения към китката й калъф; задейства го с лек тласък на съзнанието.

За краткия миг на съществуването си синьо-бялата енергия на бойния жезъл е неустоима като Косал; Палас замахна с ръка и нематериалното му острие преряза китката на Котката. Мечът и ръката, която го държеше, паднаха едновременно на дървения под и от чуканчето на китката пръсна фонтан от кръв. Мъжът невярващо нададе вой.

Талан се хвърли към него и стисна врата му в сгъвката на лакътя си в хватка ключ. Запъна здраво краката си в земята, хвана едната си ръка с другата и направи извиващо движение, усуквайки като въже изненадания си противник. Вратът му изхрущя шумно и звукът се чу ясно, въпреки ужасените викове на токалите.

Енергията на жезъла се изчерпа и Палас рече вцепенено:

— Ти ги уби и двамата…

Талан й се ухили диво. Усмивката й толкова приличаше на Каиновата, че Палас усети как сърцето й се свива.

— Да не би случайно да имаше по-добра идея? Сега какво следва?

Палас поклати глава и отвърна, повишавайки глас, за да я чуят и токалите.

— Още колко от тях са се качили на борда?

— Не мога да кажа. Много. Има ли значение?

— Не. Ако останем тук, долу, ще ни изтрепят като плъхове. Ще се бием.

Тя погледна към металната мрежа, покриваща лицето на закачулената Котка, и разбра приложението й.

— Моето Наметало вече не върши работа.

Талан разпери ръце.

— Веднага щом сте готови.

По палубата над главите им се разнесе тропот на ботуши.

Палас се обърна към токалите.

— Чуйте ме всички. Оставате тук и не се показвате! Не знам какво ще стане, но при всички случаи ще бъде опасно. Намерете нещо, за което да се хванете.

— Наобиколили са люка — каза Талан. — Чакат някой от нас да се подаде навън.

Палас кимна.

— На това разчитах.

С бързо движение на ръката тя измъкна единия от останалите й кестени. Очите на Талан проблеснаха с яростно удоволствие.

— Отстъпи назад.

Енергийните линии, гравирани върху повърхността на кестена, се отпечатаха в съзнанието й и тя ги докосна с пипалцата на Обвивката си. Между пръстите й започна да се извива дим и тя ловко подхвърли кестена нагоре, през люка. Когато се издигна на пет фута над палубата, той се взриви с гръмотевично бум и разби палубата около люка на димящи отломки; стълбата се срина на парчета върху пода.

На мястото на люка сега зееше димяща дупка с диаметър шест фута; очакващите ги Котки бяха пръснати навсякъде по палубата. Някои бяха в безсъзнание, други се търкаляха като обезумели и се удряха с ръце по тялото, за да угасят пламъците, лазещи по кожените им дрехи.

— Когато се покажем, ще дойдат и други, ще има и арбалетен обстрел — каза Талан.

Палас кимна.

— Ще трябва да привлечеш огъня им, докато се подготвя. — Палас събра ръцете си в шепа и Талан веднага разбра какво има предвид тя. „Все едно работя с Каин — помисли си Палас. — Като че ли години наред сме го правили заедно.“

Без да каже нито дума повече, Талан стъпи върху ръцете й. Палас я подхвърли с всички сили нагоре. Талан изскочи пред дупката, претърколи се по палубата, изправи се на крака и побягна.

Палас излезе веднага след нея, като подскочи, за да се улови за димящия ръб на дупката, издърпа се нагоре и се изкатери на палубата толкова бързо и ловко, че тлеещото дърво само леко опари дланите й. Хвърли се зад някакви струпани наблизо сандъци, прескачайки превит, изпаднал в безсъзнание боец от Котките. Пропукванията и съсканията на стрелящите арбалети като че ли се чуваха отвсякъде и наблизо отекваха хрущящите удари на забиващите се в палубата и в разхвърляните наоколо щайги стрели. Палас се скри и внимателно надникна над сандъците.

Талан се сражаваше с двама от Котките на бака. Тя подскачаше, отскачаше и се премяташе, за да избегне размахващите се мечове, като отвръщаше на ударите им с двата ножа, които винаги носеше затъкнати в колана си. Засега не беше застрашена от огъня на арбалетите — Котките не искаха да рискуват да застрелят другарите си, — но откъм доковете прескачаха на кораба все повече мъже. Палас зареди последния си кестен и го метна срещу тях, без да се замисля. Наистина й бе последният, но те нямаше как да го знаят, а сега нямаше време за предпазливост.

Огнената топка изригна над главите им, просна на пода трима или четирима, а други двама изхвърли в реката. Останалите приближаващи се Котки се пръснаха настрани, търсейки прикритие.

„Няма измъкване от тоя капан“, помисли си Палас. Самата тя сигурно щеше да успее да избяга — особено ако Талан й пазеше гърба, — но това би означавало да остави токалите без никаква надежда за спасение. Ако можеше да пререже въжетата, които придържаха баржата към доковете, и успееше по някакъв начин да я пусне надолу по реката, накрая щяха да стигнат до противокорабните мрежи, които тя вероятно би могла да пререже с бойния жезъл, стига да имаше достатъчно време. Този план не й вдъхваше особени надежди; спускането по мудното течение щеше да е доста продължително, а тя нямаше как през цялото време да задържа Котките… А и щяха да преминат точно под Моста на рицарите.

Където стоеше Бърн.

Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да разкара обгорените Котки от баржата. Те бързо се съвземаха от шока, а дори двете с Талан заедно да се изправеха срещу тях, нямаше как да се справят с толкова много Котки в близък бой. Палас огледа набързо палубата и забеляза двамата братя огре, които се криеха зад купчина щайги недалече от нея.

— Хей! Вие двамата! — извика тя. — Хващайте всички, които са се натъркаляли по палубата, и ги хвърляйте през борда!

Единият от тях поклати масивната си глава.

— Не. Те ш’ни гръмнат — обясни той с ръмжащ глас, който се процеди между двете стърчащи от долната му челюст бивни.

— Аз ще се погрижа за стрелците — сопна му се Палас. — Размърдайте се!

Двамата упорито поклатиха глави и се свиха още по-ниско зад щайгите. Палас изруга. Задейства отново жезъла и го насочи към тях. Острието от блещукаща синьо-бяла енергия разряза щайгата над главата на единия огре.

— Действайте или още сега ще ви убия!

Те потрепериха и лицата им пребледняха — вярваха й. Изпълзяха иззад купчината.

Беше ред на Палас да изпълни своята част от уговорката.

Тя активира менталното си зрение и крясъците от битката избледняха. Тя сътвори в мощното си въображение блестяща огромна решетка от златна енергия, с която обгърна цялата баржа. Никога не би могла да създаде нещо такова с помощта на кристал; кварцът сигурно щеше да се пръсне от натиска на толкова много енергия. Трябваше й нещо повече, по-силно, по-голямо, което да издържи срещу арбалетите, срещу юмруците и краката на Котките; тя засмука енергия от Потока далеч отвъд капацитета си, много повече, отколкото смяташе за възможно, надхвърляйки точката, в която друг адепт би изпържил мозъка си и би паднал мъртъв на място, с димящи ноздри.

Привлече Потока в уголемяващ се басейн от сила, който преливаше в нея и през нея и захранваше гигантския щит с такова количество енергия, каквото никога досега не бе контролирала. Внезапно менталното й зрение се измести; сякаш се намираше извън тялото си и го гледаше отгоре.

Видя се вкочанена, смръщена от силното съсредоточаване, видя и титаничната енергия, която течеше през нея. Заедно с Потока в нея се промъкна и едно учудване, възхищение, наподобяващо религиозен възторг. Умората и крайната нужда се бяха обединили и я бяха изстреляли в едно по-висше ниво на съзнанието, където тя можеше да прелива през тялото си нужната за Щита енергия, но същевременно умът й беше свободен да витае наоколо свободен, почти безразличен към последиците, към изхода от битката.

Чистотата и красотата на Щита; лекотата, с която той прихващаше летящите стрели; невероятната грациозност на бойните движения на Талан, докато тя посичаше един след друг Котките; бавните извити дъги, по които летяха изпадналите в безсъзнание Котки, изхвърляни от огретата във Великия Чамбайген; всичко това се сля в един сложен танц, започваш с квантовото жужене на електронните обвивки на атомите, изграждащи тялото й, и простиращ се до могъщия замах на галактическата ръка, до безкрайния танц на самите галактики около ядрото на Вселената.

Това трансцендентално разпукване на съзнанието й я порази; усещанията й се завихриха в танца на Вселената и тя се потопи в него за един миг от вечността. Би могла да остане там завинаги, слята с безкрайността, но силен удар в Щита й я върна на земята.

Внезапно пред очите й се появиха баржата, реката и стената на Стария град. Всичко бе обвито в пламъци. Щитът й ги отблъсваше, но те бяха успели да обхванат палубите на съседните съдове и щайгите, струпани на кея. Всичко около баржата гореше. Аленият лъч сила, който започваше от Моста на рицарите и завършваше във върха на Сумрачната кула на двореца „Колхари“, отвърна на въпроса й.

Това беше огненото заклинание. От Бърн. От Ма’елкот.

Щитът й беше издържал.

Вчера — всъщност дори тази сутрин — подобна изненада щеше да я накара да излезе от ментално зрение, но тя вече беше надраснала такива реакции. „Сигурно това изпитва Каин“, осъзна Палас; чиста увереност, че изкуството му е съвършено, пълна липса на страх от изхода на битката, знание, че резултатът, дори да е смърт, крие в себе си собствена красота.

Последва ново огнено заклинание, ревяща огнена мълния, която проряза въздуха над реката и се разби в Щита й.

Всички войници, които наблюдаваха битката от укрепените стени на Стария град, всички работници и обикновени хора, които зяпаха през прозорците на Индустриалния парк, всички, освен Котките, осъзнаха, че тази битка е много повече опасна, отколкото забавна. Главите с шлемове се скриха зад зъбците на стената, а улиците, извеждащи от кея, внезапно се задръстиха от бягащи хора, които се блъскаха и ритаха, обзети от ужас.

От огнения удар я заболя и Палас разбра, че въпреки новооткритата си сила, тя няма да може да удържа вечно Щита. Не можеше да се мери със силата на Ма’елкот — може би никога нямаше да може.

Трябваше да се махнат оттук.

Разнесе се нов разтърсващ рев и дори слънцето се скри зад гневните пламъци, които удариха Щита й. Как успяваше той толкова често да я атакува? Тя вече не можеше да поддържа защитата си. Пред очите й причерня и Щитът й се разкъса като паяжина от вятъра. Талан се озова до нея и я подхвана, преди да се строполи на земята.

Палас се притисна към нея.

— Секунди… остават ни само секунди, преди да ни избие всичките.

Талан сви рамене и оголи зъби.

— Ако Каин беше тук, как щеше да постъпи?

Палас погледна с благодарност в ясните теменужени очи на Талан и почерпи сила от ръцете, които я поддържаха.

— Щеше да ми спечели време — отвърна тя, — но…

— Готово — рече Талан и преди Палас да успее да каже още нещо, тя се завъртя и се затича през палубата на баржата. Скочи на кея и прибяга до горящата палуба на съседната баржа, след което се устреми към брега, надбягвайки пламъците. Котките тръгнаха да я пресрещнат на доковете, но тя успя да ги избегне, като тичаше с невероятна скорост по брега към Моста на рицарите.

Палас отново се пресегна към неизтощимия източник и се потопи в Потока, издигайки нов Щит, с който да защити баржата срещу следващото огнено заклинание. Изграждаше го пласт след пласт, още по-плътен от преди. Насочи го срещу моста, но огнената мълния, която последва, я запрати в безсъзнание.

Когато очите й отново се отвориха, тя се надигна на лакти и установи, че е била в несвяст само секунда-две. За последен път зърна Талан, която се изгуби в уличката в западния край на доковете. Палас знаеше накъде се е запътила — към средата на Моста на рицарите. Палас прошепна молитва, пожелавайки й късмет и благословия от всеки добър бог.

Щитът й бе изпълнил задачата си — баржата все още беше цяла. Сега трябваше да я подкара надолу по течението…

Тя се огледа и замаяно се облегна на сандъците; никой от членовете на екипажа не се виждаше наоколо и тя не можеше да ги обвинява за това. Надяваше се само никой от тях да не е паднал зад борда. Можеше да й потрябват по-късно.

Котките, които наблюдаваха баржата откъм доковете, не бързаха да атакуват; част от тях бяха подгонили Талан, а останалите нямаха никакво желание да попаднат в пламъците на някое от огнените заклинания на Бърн. Задоволиха се само да стрелят от време на време по нея с арбалетите си. Палас отново извади бойния си жезъл. Беше го скрила под сандъците и сега сряза въжетата, привързващи баржата към брега.

Но как щеше да успее да я придвижи към средата на течението без помощта на гребците? Дори и те да можеха да й помогнат, дали щеше да успее да ги защити от стрелите на Котките, ако Ма’елкот и Бърн продължаха да я засипват с огнени мълнии?

Палас отказваше да се предаде; отказваше да позволи токалите да умрат тук.

В този миг, далеч на запад, по извивката на Моста на рицарите, се появи тичаща фигура с платиненоруса коса и грациозността на чистокръвен жребец; фигура, която се беше устремила право срещу Бърн. Очите на Палас се напълниха със сълзи.

Талан печелеше време с цената на живота си. Палас нямаше да позволи той да бъде изгубен напразно.

Тя отново започна дихателните упражнения, които щяха да й помогнат да задейства менталното си зрение.

„Ще намеря начин.“