Матю Удринг Стоувър
Героите умират (94)

13.

Вратата се затръшна зад гърба му и цялата стая иззвъня като гонг.

Ма’елкот пристъпи към него и гласът му прогърмя:

— Очаквах завръщането ти.

Той носеше някакъв воал — мрежесто перде, което го покриваше от глава до пети, като хлапе, играещо си на призрак с наметнат през главата чаршаф; от подгъва на мрежата висяха четири големи, лъскави черни скални къса с неправилна форма, които приличаха на грифонови камъни. Отдолу под прозрачната мрежа той беше съвсем гол, с изключение на тесните кожени панталони, които носеше под робата си и по време на Ритуала по прераждането. По впечатляващите му мускули проблясваха капчици пот, сякаш се беше намазал с олио като културист; от потта бяха потъмнели и краищата на късата му брада, както и долната част на кестенявата му грива, която се къдреше на раменете му.

— Бих искал да получа някои отговори от теб, Каин — рече той и в гласа му нямаше и следа от обичайното му бащинско благоразположение. Ако далечният грохот на гръмотевиците може да бъде разбит на думи и от тях да бъде създадена реч, то тя би звучала точно така — безлично и безстрастно, като гласа на Ма’елкот. — Палас Рил е твоята любовница. Палас Рил е Смешника Саймън.

Императорът се извисяваше над Каин като планина, от която всеки момент ще се срине лавина. Маската на спокойствието му започна да се пропуква, разкривайки изпъкналите вени на врата му.

— Ще съжаляваш заради това, че си ме предал, Каин.

Каин едва чу заплахата. За него тя не означаваше нищо — в момента нищо нямаше значение. Зад императора, към един окървавен скален къс с размерите на маса, беше привързано голото тяло, върху чиито бездиханни гърди лежеше цялата надежда на света.

Очите й бяха отворени и се взираха безизразно в кафеникаво-сивкавия каменен таван. Ръцете й бяха завързани една за друга над главата; глезените й бяха хванати по същия начин, а въжетата им минаваха през тежки железни халки, монтирани върху каменния под. Тялото й беше покрито със синини — множество много малки наранявания върху скъпоценната плът, които се сливаха в едно. Гърдите й бяха покрити с чаршаф, който някога е бил бял; сега беше изцапан с кафяво, което имаше влажен кървав оттенък. Но онова, което привлече погледа на Каин, бяха очите й, тези очи…

Те гледаха втренчено и не примигваха и Каин не можеше да се насили да мисли за онова, което Ма’елкот се кани да причини на него самия.

Стоя там неподвижно сякаш цяла вечност — неподвижен, неспособен да мисли, неспособен да диша. Дори сърцето му спря да бие за един безкраен момент, в който той живееше единствено за тези очи.

И тогава гърдите й се надигнаха, бавно, постепенно; после се спуснаха отново и Каин усети появата на новата зора. Заедно с нейния дъх се завърна и неговият и животът му отново придоби смисъл.

— Но първо — рече Ма’елкот, който се беше приближил дотолкова, че Каин усети миризмата на разложение в дъха му — искам да знам къде беше!

Каин тръсна глава и се върна в настоящето.

— Ти какво, да не си ми майка? — рече той, опитвайки се да прозвучи по същия развеселено-подигравателен начин, по който беше разговарял с Бърн. Проблясъкът на рязко движение едва успя да го предупреди, преди ръката на Ма’елкот да го зашлеви силно и да го запрати да се търкаля по металния под.

„Мамка му — помисли си замаяно той, докато се опитваше да се съвземе и да се изправи на крака. — Това вече е проблем…“

Ма’елкот се хвърли към него като ловуваща котка. Императорът го вдигна във въздуха, стискайки го за кожения жакет, и го разтърси така, както териер разтърсва плъх, за да му счупи гръбнака. Всяка една от раните на Каин изпищя от болка и агонизиращите викове като че ли прочистиха замаяната му глава.

Внезапно той осъзна няколко неща.

Първо, щеше да умре още сега, тук. Ако Ма’елкот не получеше отговор, който да го удовлетвори, щеше да го пребие до смърт с голи ръце — а Каин нямаше такъв.

Второ, Ма’елкот използваше ръцете си не защото бе разгневен, а защото нямаше достъп до магията си. Мрежата — сребърната мрежа, с която се беше покрил, беше същата като на костюма на Аркадейл в Театъра на истината, същата като воала, който беше изобретил Конос. Сигурно го отрязваше от Потока. Така беше успял да разбере коя е Палас и че тя е Смешника Саймън — сребристата мрежа го предпазваше от Вечната забрава.

Третото, най-важното, зашеметяваше и поразяваше със своите последствия — отрязан от силата, която го превръщаше в онова, което беше, Ма’елкот беше уязвим.

Каин можеше да го убие.

Още сега. Точно тук.

Нямаше да получи по-добър шанс.

Дори без ножовете си, които придворният рицар беше конфискувал, въпреки огромната физическа сила, която се криеше в масивното тяло на Ма’елкот, въпреки че Каин беше почти цял фут и половина по-нисък и почти наполовина по-лек от този човекобог, той имаше шанс, и то добър.

Може би единственият му шанс.

Още сега.

Ма’елкот отново го погледна — стаята се завъртя шеметно около него — и изрева в лицето му:

— Къде? Отговори ми! Къде беше?

— Добре де — отвърна Каин, — добре…

Ма’елкот отпусна едната си ръка, задържайки го във въздуха само с другата, докато свиваше пръсти в юмрук с размера на каменно гюле. Каин прикри лице с двете си ръце тъкмо навреме, за да поеме отчасти гръмотевичната сила на удара. Вместо да счупи врата му, ударът само му изкара свитки от очите. Устата му се напълни с кръв от разбития нос и разранените от зъбите му устни.

— Ма’елкот, престани! — произнесе Каин с такава настойчивост, каквато успя да изцеди от фъфлещата си уста. — Ще ме убиеш… и тогава никога няма да разбереш…

Ма’елкот продължи да го държи във въздуха така, че краката му просто се клатеха безжизнено под тялото. Могъщите гърди на императора се надигаха като мехове, докато той дишаше учестено през стиснатите си зъби.

— Аз ти вярвах, Каин — прогърмя гласът му. — Не се доверявам лесно на никого. Искам отговор или ще ти отнема живота.

Каин срещна пламтящия му поглед и се взря безизразно в него.

— Пусни ме долу.

Лицето на Ма’елкот пребледня от гняв. Една дълга секунда животът на Каин вися на косъм, но императорът страдаше от проклятието, което беше част от съдбата на всички велики мъже — той трябваше да знае.

Той свали Каин на пода плавно, борейки се с гнева си. После бавно разтвори юмрука си и пусна жакета му.

— Говори тогава.

Каин се престори, че изпъва дрехите си. Направи се, че наистина иска да избърше кръвта от устните си; това му осигури няколко секунди, за да огледа Ма’елкот и да реши къде да нанесе първия удар.

Коляното, което беше уязвимо зад тясната кожа, издутите му слабини, снопът от нерви зад слънчевия сплит…? Не — в гръкляна, който едва се подаваше между дебелите мускули на гърлото му. Един удар с юмрук, само един — бърз и остър. Дори ларинксът да не се счупеше, мускулите около него щяха да се свият инстинктивно; той нямаше да може да извика за помощ. И тогава плътта щеше да се изправи срещу плът, костта срещу кост, човека срещу човек — при тези условия Каин не можеше да си позволи да изгуби.

Ма’елкот щеше да умре пред олтара, на който беше завързал Палас Рил.

И все пак, докато се люшкаше между извършването на убийство и смъртта, давайки си сметка, че ако не нападне сега, Ма’елкот няма да му даде друга възможност, когато погледна в разяжданите от гняв очи на този гигантски човекобог, Каин необяснимо защо си спомни как Хамлет беше решил да убие Клавдий по време на молитва: „Сега бих могъл да го свърша! Раз! Докато моли се…“^[1]

* * *

Пред очите му започнаха да валят видения: битката, смъртта на Ма’елкот, освобождаването на Палас Рил, отварянето на вратата на Желязната стая — за да се озове пред Бърн и Тоа Сител, които не успява да убие, преди виковете им да предупредят дворцовите рицари в подножието на стълбището. Ма’елкот не е Лошата вещица от запад, чиито прислужници приветстват смъртта й и оставят убийците й да си тръгнат по живо, по здраво. Него го обичаха. Боготворяха го…

Всъщност той беше един адски кадърен император.

„И е един от малкото хора, които уважавам — помисли си Каин, — и един от още по-малкото, на които един вид се възхищавам.“

Добър човек? Не, определено не; но пък и Каин не беше такъв, и го знаеше много добре. Ала Ма’елкот беше по-добър от повечето хора, и поне беше откровен, признаваше бруталността си и се отнасяше добре с подчинените си…

Ако Каин го убиеше тук и сега, какво щеше да се случи? Ма’елкот умира, Каин умира, Палас умира, може би и Бърн, и Тоа Сител, а може би и още стотици хиляди във Втората война за трона, която със сигурност ще последва. Кой печели?

Печели Студията — една мащабна, унищожителна гражданска война е точно онова, на което се надяват.

Печели Колбърг.

Това, реши Каин, не е приемлив изход.

Баща му беше казал да забрави правилата. Той просто беше свил рамене. И без това по принцип не им обръщаше голямо внимание. Но сега установи, че всъщност имаше правила, според които беше живял; правила, които бяха създали Каин такъв, какъвто беше, модели на поведение, капани, за които той дори нямаше представа. Съобразявайки това, Каин стигна до изумително откритие:

„Може би не трябва да го убивам.“

Не само че не трябваше да убива Ма’елкот сега, не трябваше да го убива изобщо. Това беше моделът на Каин — когато си застрашен, убивай. Но той би могъл да избере да не робува на собственото си минало.

Може би тук, в затвора на Желязната стая, той беше открил една нова свобода.

„Всички смятат, че аз съм само Каин; че това са границите ми.“

Да излезе извън модела на Каин — началото беше поставено. Може би ако останеше отвън, ако започнеше да го заобикаля, така да се каже, да използва шаблона си като оръжие — този шаблон, който определя какво очакват от него приятелите му и враговете му, на какво смятат, че е способен — той би могъл да постигне всичко.

Защо да се примирява с по-малко от всичко?

Да спаси Шана. Да спаси себе си. Да измъкне Краля на Кант от лайняната дупка, в която го беше накиснал. Да спипа Колбърг. И да прецака Студията, като спаси Империята от Втора война за трона.

Той видя възможността, съзря смътната, неясната пътека през мъглата, която беше толкова опасна, че от самата мисъл за нея му спря дъхът. Но вече беше поел по нея — беше се придвижвал опипом, откривайки пътя си между ямите и тресавищата — а сега над него беше изгряло слънце и мъглата бе започнала да се топи. Разбра, че вече е започнал да действа правилно, вървеше по пътеката, която щеше да го отведе до всичко, стига да намери куража да рискува. И най-слабото колебание, най-смътната проява на страх — и край с него. И при най-слабата демонстрация на несигурност демоните, които пазеха пътеката, щяха да се приближат и да го разкъсат, но това не го притесняваше.

Точно това в шаблона Каин никога нямаше да се промени — изпитваш ли съмнения, действай.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Знаеш ли какво? — рече ведро той право в яростното лице на Ма’елкот. — Мисля, че няма да те убия.

Очите на Ма’елкот се разшириха, след което веждите му се събраха.

— Разбира се, че няма. Какво те кара да смяташ, че ще успееш?

— Нека го кажем по следния начин: надявам се, че няма да се наложи.

— Стига игрички, Каин. Очаквам отговора ти.

— Цял ден стоиш тук, нали? Сигурно е много дразнещо да я разпитваш с тази мрежа на главата. Нищо чудно, че си в такова настроение. Макар че като се замислиш, е доста забавно; ако носиш мрежата, не можеш да използваш магията си, за да я накараш да отговори. А без мрежата не можеш да си спомниш какви въпроси трябва да зададеш или дори защо си я завързал тука. И в такъв случай какво ти остава? Болката? Знаеш предварително, че няма да свърши работа при някой адепт.

— Не съм я докосвал — изсумтя Ма’елкот. — Отоците са получени при залавянето й.

Възелът в гърдите на Каин се отпусна.

— Тогава какво й е? — попита той. — Защо гледа така втренчено?

— Каин, аз съм търпелив мъж — прогърмя застрашително Ма’елкот, — но не и днес.

— Да, без майтап. Нито пък аз. Виж какво, ако продължаваш да държиш тая мрежа на главата си, мога просто да ти скоча и да те пребия до смърт.

Ма’елкот повдигна едната си вежда и леко се подсмихна; гневът му внезапно се беше превърнал във веселие.

— Нима?

— Да. Знаеш, че мога; въпреки размерите ти и цялата ти сила, ти не си воин. Без магията ти ще те просна като торба с камъни.

— Няма да можеш да избягаш от двореца.

Каин сви рамене.

— Правил съм го преди.

Ма’елкот сви замислено устни.

— Така, значи — рече най-накрая той. — И защо ми го казваш това?

— Просто те уведомявам. — „И отвличам вниманието ти от това къде съм бил.“ — Ако ти желаех злото, бих могъл да ти отнема живота. Още сега. — Той разпери ръце, показвайки дланите си на Ма’елкот в жест на невинност. — Освен това искам от теб да свалиш тази мрежа.

— И защо? Не се надявай, че заклинанието, което пази любовницата ти, ще й помогне да се освободи. Може и да забравя защо съм я вързал тук, но няма да забравя за какво съм използвал мрежата и че след като си я сложа на главата, веднага ще се сетя кой е Смешника Саймън.

— Не, не, не, изобщо не става дума за това. Първо, тя не ми е любовница. Заряза ме преди месеци. Второ, тя не е Смешника Саймън — не и в смисъл, че организира защитата на враговете на Империята.

— Стига, Каин. Самият Бърн…

— … е идиот и ти го знаеш. Той предположи, че е тя; и Палас никога не си направи труда да посочи грешката му. Тя просто защитаваше истинския Смешник Саймън.

— Хм. — Ма’елкот извърна глава настрани, след което отново го погледна. — По едно време той смяташе, истинският Смешник Саймън си ти.

Каин изсумтя.

— Не съм чак толкова умен. Нито той, очевидно. Но мога да ти кажа кой е истинският.

Ма’елкот скръсти масивните си ръце.

— И?

Лъжата излезе от устата му с лекота, без колебание.

— Кралят на Кант.

— Невъзможно — отвърна веднага Ма’елкот. — Херцог Тоа Сител…

— … е бил напълно изигран. Научих го от устата на самото Величество.

— Но… но… — заекна Ма’елкот, мръщейки се.

Каин едва не се изсмя на глас; никога не си беше представял, че ще види императора затруднен в избора на думи.

— Искаш ли да разбереш какво правят в момента? Свали мрежата.

— Не виждам…

— Естествено — сопна му се Каин. — Прекарал си цял ден в стая без прозорци, която кара всеки да напълни гащите само при мисълта, че трябва да почука, за да ти каже какво става отвън! А самият ти не усещаш нищо в Потока, защото си увил главата си с тази проклета мрежа. Нали искаш да си бог за Децата си, Ма’елкот? Добре, в момента хиляди от тях крещят за помощ, докато двамата с теб разговаряме. Не искаш ли да излезеш навън и да погледнеш? В момента гори половината от шибания ти град!

— Гори? — каза Ма’елкот и гласът му внезапно прозвуча незряло и уязвимо, като на сънено малко момче.

Ръцете му се вдигнаха сякаш по собствена воля и издърпаха мрежата през главата му заедно с няколко дълги кичура от къдравата му коса, откъснали се от скалпа му със слаб звук като от разпорване на дреха, който Каин едва дочу, но който сигурно беше прогърмял в черепа на Ма’елкот.

Когато най-после свали мрежата, императорът я захвърли настрани. Надигна глава като ловец, дочул далечния зов на плячката си, и застина в тази поза като вкаменен.

Изрече само едно тихо „Ааах…“.

Каин си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Ма’елкот не помръдваше, дори не дишаше — той се взираше в някаква невъобразима далечина, а лицето му беше безизразно като речен камък.

Един дълъг миг Каин беше също толкова напрегнат, колкото и Ма’елкот; после отмести поглед встрани и се насили да се обърне и да се раздвижи, да отиде до олтара, на който лежеше завързаната Палас Рил.

Очите й гледаха широко отворени и пусти; Каин почувства същата празнота и хлад в гърдите си. Около ноздрите й имаше засъхнала кръв, косата й беше изгубила блясъка си, в нея имаше оплетени клечки и късчета бурени от реката. Той протегна ръка към лицето й, за да издърпа нежно една треска от косата, но някаква свирепа, цинична част от мозъка му му се подигра: „Разбира се, сега вече можеш да я докоснеш, след като е завързана.“ Каин отдръпна рязко ръката си и лицето му пламна от необясним срам.

— Палас… — промърмори той тихо, за да не го чуе Ма’елкот, и наведе глава, за да се взре в празните й очи. — Палас, къде си?

При тези му думи гърдите й се надигнаха сякаш от някакъв неочакван прилив и заедно с поетия въздух в очите й се появи осъзнаване.

— Каин… — рече тя. В гласа й отекна някакво странно ехо, чието значение той дори не се опита да разбере. — Толкова си жив…

Очите му започнаха да парят.

— Не разбирам…

— Аз съм в безопасност, Каин — рече едва чуто тя, поглеждайки го така, сякаш се намираше някъде много, много далеч. — Не могат да ме наранят… Спасявай се…

— Палас… — изрече безпомощно той.

Докато светлината отново напускаше очите й, тя прошепна:

— Сега вече разбирам толкова много неща… Трябваше да сме много по-щастливи… Съжалявам за болката ти…

Палас се върна обратно в загадъчното място вътре в себе си, откъдето се беше появила, и отнесе сърцето му със себе си.

„Заклевам се, че всичко ще бъде наред. Ще оправя всичко. Кълна се.“

Той можеше просто да стои и да я гледа, без да помръдва, потънал в агонизиращи мечти за щастие, докато зад него не се разнесоха стъпки и чудовищната ръка на Ма’елкот не го стисна за врата като челюст на дракон.

— Какво си НАПРАВИЛ?

Тежестта на императорската ръка накара Каин да се свлече на колене край олтара. Силата на хватката му го задушаваше.

— Ма’елкот… какво…?

— Децата ми пищят от болка и страх; гърчат се в паника и животът им потъва в нещастие и ужас; и вината за това е твоя!

„Може би трябваше да го убия, докато имах тази възможност — помисли си Каин, обзет от противна слабост. А след това със закъснение се запита: — Как е разбрал?“

Опита се да се бори, да говори, за да отрече истината, но хватката на Ма’елкот пречеше на гласа да излезе от гърлото му и блокираше притока на кръв като гарота; в стаята притъмня.

— Мъката им отеква в сърцето ми; сълзите им забиват нокти в корема ми. Аз съм виновен за това, аз, който бях готов да увисна на Дървото на боговете заради тях! И това се случва, защото те доведох в Анхана, защото кръвопролитията те следват по петите, както гарвани преследват армията. Аз, макар да знаех това, те доведох в моя град, за да ме отървеш от един дребен дразнител, нещо по-дребно от трънче, по-дребно от ухапване от паяк, и сега плащам за това…

Гласът му се поуспокои, премина от апокалиптична ярост в нещо като озадачена мъка, а великолепните му очи се изпълниха с бисерни сълзи.

— Моите хора ме молят с плач да ги спася, да облекча страданието им. Другите се молят на малките си божества, но към кого да се обърна аз? Към кого? Аз се издигнах сред боговете и сега няма към кого да се обърна, за да споделя болката си.

Ръката пусна врата му и Каин рухна безсилно на пода, опитвайки се да си поеме дъх, докато постепенно идваше на себе си.

Вече разбираше — Ма’елкот не знаеше за пряката връзка на Каин със случващото се. Това беше някаква метафорична отговорност — очевидно Ма’елкот смяташе, че самото присъствие на Каин е довело до всичко това, и Каин нямаше никакво намерение да разсейва заблудата му.

Извисил се над него като гигантската икона в Голямата зала, императорът вдигна юмрук, сякаш се канеше да смаже Каин като хлебарка, но после отново го отпусна. Лицето му се изкриви в болезнена омраза, сякаш Каин беше огледало, в което той видя самия себе си и не можа да понесе гледката.

— Ще се превърна в нещо по-лошо от теб, ако те накажа заради собственото ми престъпление — рече той.

Каин се надигна на колене, изчака световъртежът му да отмине, после се изправи и отново отупа дрехите си.

„Номерът е в това, така да го ядосам — помисли си той, — че да не може да мисли трезво. Дори да притежаваш най-блестящия мозък на света, той няма да ти свърши никаква работа, ако си твърде вбесен, за да го използваш както трябва.“

— Онова, което искам да разбера — каза той съвсем преднамерено, — е кога си се превърнал в такова мрънкало?

Ма’елкот отвори уста, после я затвори. Очите му изпъкнаха като вените на шията му.

— Как смееш?

— Всичко смея, мамка му — отвърна Каин. — Точно затова имаш нужда от мен. Защо не спреш да хленчиш и не направиш нещо?

— Да направя…? — каза Ма’елкот и в очите му проблесна нещо. — Ще ти покажа какво ще направя.

Той протегна ръката си толкова бързо, че Каин дори не си помисли да се отмести. Пръстите му отново се вкопчиха в жакета на Каин и го издигнаха във въздуха.

„Знаеш ли — помисли си Каин вцепенено, — започна да ми писва да ме подмяташ така.“

Ма’елкот вдигна очи към тавана и замахна със свободната си ръка; след това без предупреждение коленете му се подвиха и той скочи с лекота нагоре, сякаш тежестта на Каин и собственото му тегло не означаваха нищо за него, и премина през солидния каменен таван.

Каин неволно потрепери, докато варовикът се приближаваше бързо към главата му, но в следващия миг премина през него като през гъста бледа мъгла и се оказа в миришещия на пушек нощен въздух над града. Ма’елкот го постави внимателно на отново втвърдилия се камък; двамата стояха заедно на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“.

Над заобикалящия ги град се издигаха вулканични колони от пушек и пепел и се отправяха директно към ясното небе и неподвижните звезди, които постепенно започнаха да изчезват зад сгъстяващия се димен облак. Скоро останаха да осветяват анханските улици единствено оранжевите пламъци над горящите сгради.

— Не се усеща дори лек полъх на вятър — изръмжа на себе си Ма’елкот, — и въпреки това огънят продължава да се разпространява. Продължава да расте.

— Да, без майтап — отвърна сухо Каин. — Да не би да смяташе, че това е станало случайно?

Ма’елкот се изпъна и гърдите му се разшириха така, сякаш всеки момент щяха да избухнат. В очите му се появи нещо диво и стихийно; те проблеснаха и озариха камъните с изумрудена светлина.

— Нима смятат, че ще стоя и ще гледам как се опитват да изгорят моя град?

Преди Каин да успее да отговори, Ма’елкот протегна ръка към небето, сякаш за да почерпи сила оттам. Каин беше виждал този жест и преди, в Голямата зала, затова успя да отскочи встрани, когато юмрукът на Ма’елкот разсече въздуха. Около тях прогърмя толкова силно, че камъкът под краката им се разтресе.

Някъде далеч, в най-източната част на Стария град, под Шестата кула, огнените езици, облизващи една огромна сграда, внезапно застинаха и изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували; не се виждаше дори пушек.

„Боже всемогъщи“, помисли си Каин, докато тръскаше глава в опит да прогони звъненето в ушите си, което беше почти толкова силно, колкото и гърмежът. Той дори не можеше да си представи съществуването на подобна сила. Не познаваше магия, която да е способна на това.

„Дали за него изобщо има някакви граници?“

Когато Ма’елкот издигна отново ръката си към небето, Каин каза:

— Това е малко глупаво, не мислиш ли?

Императорът се извърна към него, без да сваля ръката си, и в очите му проблесна зелен огън.

— Внимавай, Каин…

— Добре де, добре. Остави заплахите за някой друг път, става ли? Помисли върху това, което правиш, Ма’елкот! Нима смяташ да останеш тук цяла нощ и да хабиш силата си за нищо? След около час, а може и по-малко, всеки пожар, който си угасил, ще се разгори отново, и то още по-голям.

Императорът бавно отпусна ръката си и светлината в очите му постепенно угасна.

— Така е. Прав си; занимавам се с дреболии. Буря — рече отчаяно той, — решението е в бурята, гръмотевична буря, която да потуши пожарите и да принуди бунтовниците да се приберат в домовете си, но… но аз изпратих облака в Каарн. Ще са ми нужни часове, за да призова буря… А междувременно Анхана ще гори; докато призовавам бурята, няма да мога да гася пожарите, а не мога да призова буря, докато…

Гласът му секна; Каин почти изпита съжаление към него, към терзанията, които го разкъсваха.

— Да, лоша работа. Имам новини за теб. Това не е най-големият ти проблем.

— Има ли и друго?

Каин кимна.

— Ти виждаш само външната страна, разбираш ли? Виждаш резултатите. Трябва да вникнеш в причината. Знаеш ли какво подбужда тези бунтове?

— Страх, предполагам…

— Точно така — отвърна Каин. Той погледна към града с присвити очи и си пое дълбоко дъх, за да постигне точно премерената пауза. — Страх, че ти си актир.

Каин се обърна отново към Ма’елкот, изчаквайки го да вникне в думите му.

Императорът изглеждаше като ударен с тояга. Гърлото му се сви и той успя да произнесе само една-единствена дума:

— Как?

— Сам си си виновен — обясни Каин, опитвайки се да прикрие задоволството си. — Твоят лов на актири изпълни хората с ужас. Справи се отлично със задачата да избиеш от главите им страха от актирите, който напълно естествено се изкриви в страх от теб. Нали ти казвам, зад всичко това стои Кралят на Кант.

Той се взря в лицето на императора, опитвайки се да разчете скритите зад болката мисли. Беше ли успял да го убеди? Трябваше да му подхвърли тази информация още сега, докато тя имаше някаква стойност — след няколко часа Кралските очи щяха да му докладват същото и тогава вече щеше да е твърде късно.

— В този град слуховете се разпръскват лесно; поне половината от всички просяци на Анхана са Поданици на Кант — продължи Каин. — Нищо чудно, че хората вярват. Твоят лов на актири ги научи да се отнасят с подозрение към всичко в съседите им, което е необичайно или необяснимо, приучи ги непрекъснато да се оглеждат за актири. Пък и нали знаеш, че в теб има доста неща, които хората намират за страшнички.

Кълвеше ли?

— Но това е абсурдно…! — настоя Ма’елкот. — Защо аз, който направих толкова много…?

Каин се пресегна и положи длан върху едната ръка на императора. Погледна го в очите и поклати съжалително глава.

— Ти го възприемаш от рационална гледна точка, Ма’елкот. Търсиш разумен отговор в една безразсъдна ситуация. Никога няма да го получиш.

— Но накрая те не може да не си спомнят…

— Да. Накрая. Когато целият град се превърне в пепел и всеки оцелял благородник открито ти обяви война. Цялата Империя е обхваната от пожари. Така, както аз виждам нещата, на теб ти остава само една възможност. Унищожи Кралството на Кант. Разполагаш с не повече от двайсет и четири часа.

Ма’елкот потърси опипом ръката на Каин и я стисна.

— Двайсет и четири часа…

— Трябва да го спреш сега, преди нещата да излязат от контрол. Трябва да го направиш, преди благородниците да се намесят.

— Ще го сторя. Ще го спра. Ще наводня града с войници; ако се наложи, ще изравня Лабиринта със земята. Това трябваше да бъде направено още преди години.

— И ще се провалиш.

Каин облиза кръвта от устните си и ги разтегли в зловеща усмивка.

Това, което правеше тук, на тази кула, не се различаваше кой знае колко от битките — всъщност то си беше битка, но от един по-различен вид. Той се сражаваше за собствения си живот, за живота на Шана и за живота на Краля на Кант. Няколко часа по-рано мислеше, че предава най-добрия си приятел; сега, ако успееше да насочи Ма’елкот в правилната посока, предателството щеше да се превърне в услуга. Всяка лъжа, която беше казал на Краля, щеше да стане истина.

Нужно беше да възпре Ма’елкот от използването на военна сила по една-единствена причина — по този начин щеше да се получи.

„Мисли за това като за битка“, каза си той. Обичайната му тактика щеше да му помогне и тук, както му помагаше в двубоите. Нападай, нападай, нападай — приближавай целта си от всички възможни посоки и я притискай здраво, докато защитите й не поддадат. Не му давай време да възстанови равновесието си — никога не му давай време да контраатакува.

Тези мисли му вдъхнаха увереност. Той знаеше, че всяко предложено от Ма’елкот решение е просто отбиване на удар, блокиране и също като еквивалентите им в битката тези отбивания и блокирания оставят открити множество точки, където би могъл да нанесе удар. Изпращането на войски в Кант щеше да се увенчае с успех — значи, трябваше да докаже, че това ще е напълно безполезно, поне на този етап.

— Не можеш да хванеш Краля с помощта на армия — каза Каин. — Поданиците на Кант са господари на пещерите под града. А те, знаеш, се простират в продължение на мили. При първия намек за военна намеса те ще се спуснат под земята — в буквалния смисъл — и ще са нужни дни, може би дори седмици, за да ги изкарате оттам. А ти не разполагаш с толкова много време.

— Не ми и трябва — рече Ма’елкот. — Мога да притегля този мъж по същия начин, както притеглих теб, Каин. Ще впрегна силата си…

— Нима? Ако беше толкова лесно, защо не можа да намериш мен през последните ден-два?

Една вена запулсира на челото на Ма’елкот. Той стисна гневно челюсти и не отговори нищо.

— Ще ти кажа защо — рече Каин. — Бях с Краля на Кант.

— Къде? Къде е било това? Къде си бил? — Ма’елкот се наведе напред и гигантската му ръка отново се протегна, за да го хване, но този път Клин се шмугна встрани и се озова зад гърба на императора. Ма’елкот се обърна към него и Каин отстъпи назад с вдигнати ръце.

— Защо, мамка му, просто не се спреш — рече той. — По-добре не ме хващай пак, Ма’елкот. Досега проявявах разбиране, но не бива да прекаляваш. Започваш да ме ядосваш.

Ма’елкот се изправи.

— Или ще ми дадеш отговорите, които искам, Каин, или ще ти покажа какво е гняв.

— Май трябваше да се досетя, че не мога да очаквам извинение — изрече мрачно Каин. — Нещата стоят така — нали знаеш как скалите около донжона пречат на Потока? Всички скали под града действат по този начин и Поданиците го знаят — затова ги използват. Личният заклинател на Краля на Кант, Абал Паслава, е доста умен тип; той замисли голяма част от случващото се и откри няколко пещери, които са толкова дълбоки, че Потокът изобщо не ги достига.

— Силата на моята воля е отбита от някакъв си камък? Не мога да повярвам.

— Така ли? Тогава защо не можа да ме намериш? — рече простичко Каин.

Ма’елкот се намръщи и не отговори.

— Всичко е много просто — единственият начин да измъкнеш Краля от пещерите е чрез брутална сила, а ти не разполагаш с достатъчно време. Ако тръгнеш срещу него с армия, ще изпуснеш единственото си предимство, което имаш в момента — той не знае какво знаеш ти. Че си наясно, че той е Смешника Саймън, че именно той стои зад всичко. Това е големият ти шанс. Трябва да го подмамиш навън.

Ма’елкот погледна към града си и пожарите проблеснаха в очите му.

— Но как? Как да успея да го направя навреме?

Каин се изсмя.

— Това е лесната част. Палас Рил е в ръцете ти, нали?

Ма’елкот се обърна към него, намръщи се и погледът му отново се замъгли.

— Палас Рил? Да… да, тук е. Какво общо има тя с това?

— Няма как да ти го обясня, Ма’елкот. Ще трябва да ми се довериш. Тя е затънала до гуша в това. Заловихте я, докато помагаше на актирите да избягат, забрави ли?

— Да, ах, да. Това е заради действието на заклинанието й… усещам как тегли от Потока…

— Както и да е, това няма значение, чуй ме сега. Ще ти кажа как стоят нещата — Величеството разчита на това заклинание, за да провали разследването ти. Няма как да знае, че ти си намерил начин да го обезсилиш чрез онази твоя сребриста мрежа.

— Да, вярно, мрежата…

— Ти все още си император. Когато говориш, хората ще те слушат. Разполагаш с всичките пажове от „Императорски вестоносец“, които да разнесат словото ти. Можеш да призовеш буря. Да спасиш града. На зазоряване ще изпратиш всеки паж със следното съобщение: че по пладне ще отговориш на критиците си. Ще им покажеш кой е злият гений, отговорен за бедите на града. И ще го направиш по следния начин: точно на обяд ще изкараш Палас Рил на някое обществено място — да речем, на новия Стадион на победата на южния бряг, където ще могат да те гледат хиляди жители — и ще й направиш онази магия, която приложи срещу заловените в двореца ти актири. Ще я убиеш и ще уловиш спомените й. Ще го направиш пред всички, за да го видят. Няма какво да криеш, нали?

— Но… но как ще помогне това…?

— Никак. Няма да научиш нищо по-различно от онова, което вече знаеш, но Величеството не знае това. Разбираш ли? Ще трябва да действа бързо, за да се предпази. Не може да си позволи да бъде разкрит пред всички. Ако бъде свързан публично с актирите, благородниците няма да въстанат заедно с него и от цялата работа нищо няма да излезе. Ще напълниш тълпата със Сиви котки, преоблечени като граждани, и щом той се появи, те веднага ще го заловят.

— Смяташ, че ще се опита да спаси Палас Рил? — попита скептично Ма’елкот.

— Не, по дяволите — отвърна Каин. — Всъщност не тя е примамката, а ти.

— Аха… — Погледът на Ма’елкот отново се замъгли. — Аха, започвам да разбирам…

— Тя изобщо не го интересува. О, да, ако получи възможност да я убие, той ще го направи. Но онова, което всъщност го интересува, е възможността да убие теб.

— А ще получи ли тази възможност, Каин? Дали Палас Рил не е получила силата си от онзи Паслава?

— Може би, но аз ще се справя с него още тази вечер. Виж какво, имам по-добра идея — рече той, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. Каин знаеше, че Ма’елкот скоро сам щеше да се сети за това; хубаво би било да го подхвърли сам и да спечели още няколко точки. — Защо изобщо да те застрашаваме? Ти си твърде важен за Империята, за да те подлагаме на опасност. Можеш да направиш някоя от онези материални илюзии, фантазиите, нали? Като онази елфка, която предвожда Лицата, как й беше името?

— Киърандел — отвърна замислено Ма’елкот. — Да… да, мисля, че мога.

— Тогава няма смисъл изобщо да се появяваш там. Направо оттук, от Сумрачната кула, създаваш свой образ и го караш да се движи, да говори и да диша като истински. Така нищо няма да те застрашава. Можеш да извършиш цялата операция като фантазия. Мамка му, дори нямаш нужда от истинската Палас Рил — можеш да проектираш и нейна илюзия. Това няма да те затрудни, нали?

Каин наблюдаваше как колелцата в ума на Ма’елкот щракат, докато императорът обмисляше операцията от всички възможни ъгли и преценяваше всички евентуални последствия.

— Не — отвърна бавно той. — Не. Палас трябва наистина да се намира на стадиона; дори моите илюзии си имат ограничения. Играта на светлина и сянка, косата ми, разрошвана от вятъра, дори гласът ми. Онова, което чувам със съзнанието си, може да противоречи на онова, което чуват ушите ми. Не можем да си позволим подобни разминавания, защото враговете ни ще заподозрат нещо нередно.

— Не, не бива — отвърна Каин с нисък и отчаян глас. — Не можеш да я откараш там. Твърде е опасно. Моля те. — „Моля те — помисли си той, — не ме хвърляй в тези бодливи храсти…“ — Мога да ти помогна, Ма’елкот. Мога да уредя всичко. Но ако Палас е застрашена по някакъв начин, сделка няма да има.

Ма’елкот пристъпи към Каин и се надвеси над него, взирайки се дълбоко в очите му.

— Така, значи. Накрая всичко опира до жената.

Каин не отговори; сърцето му биеше толкова силно, че той едва ли щеше да произнесе ясно и една дума.

— За последния час едва не те убих поне два пъти — промърмори Ма’елкот. — Кралят на Кант е, или беше, един от най-близките ти приятели. Той те направи почетен барон на Кант, даваше ти убежище, споделяше с теб хляба, виното и може би най-съкровените си мисли. А ти го предаваш на мен — заради една жена. Заради Палас Рил.

— Тя е в ръцете ти. Аз я искам — изрече Каин с дрезгав глас. — Когато всичко това приключи, повече няма да се нуждаеш от нея. Дай ми я.

— Защо? Нали каза, че вече не сте любовници?

— Изборът беше неин, не мой. — Каин изпъна рамене и погледна в очите на императора със спокойна откровеност. — Обичам я, Ма’елкот. Винаги съм я обичал. Докато е жива, винаги съществува възможността да промени отношението си към мен.

Той произнесе тези думи с цялата възможна искреност; ако Ма’елкот усетеше истината в гласа му, може би нямаше да забележи пукнатините в лъжите му.

— Дори и след като предаде Краля на Кант?

— Да. Дори тогава. Той я предаде пръв. — Каин отстъпи назад, увивайки се с истината като със знаме. — Тя не участваше в тази история, за да ти се противопостави, Ма’елкот. Никога не е била против правителството. През живота си не е наранявала човек, докато Котките не започнаха да се нахвърлят върху нея навсякъде, където се появеше. Единственото, което искаше, беше да спаси живота на няколко невинни хора.

— Никой не е невинен… — започна Ма’елкот, но Каин отсече:

— Глупости. Тя не се занимава с политика, ясно ли е? Каквито и да са причините ти да започнеш това нещо, тези хора не са актири. Ти го знаеш, тя също го знае. Тя е… добре де… — Каин се закашля заради внезапното свиване на гърлото му. — Тя е герой, Ма’елкот. Истински герой, не като мен — или теб, без да се обиждаш. Тя не може да стои настрани, докато умират невинни, и това е единствената причина да се забърка в тази история.

— Ммм — изръмжа Ма’елкот. — Щом е такъв герой, как така стана любовница на човек като теб?

Каин поклати глава и отвърна поглед.

— Не знам. Може би си е мислела, че може да спаси и мен…

Внезапно той осъзна, че Ма’елкот го е отвел встрани от първоначалната нишка на разговора, и се застави да се върне към належащите въпроси.

— Работата е там, че Кралят на Кант съзря възможността да ти нанесе удар чрез нея. Чрез твоя лов на актири той намери начин да разруши всичко, което си изградил. Тя никога не би се съгласила на това. Не заради това беше влязла в тази игра. Двамата се скараха и тя заплаши да го издаде. Затова той се отказа от нея. Но не можеше да я предаде чрез Тоа Сител — това щеше да разкрие съучастничеството му. Затова остави Ламорак да го направи.

Ма’елкот повдигна вежди.

— Наистина ли? Ламорак е снасял информация не само на Котките, а и на Краля? Колко предприемчиво от негова страна.

— Не се ли изненада, когато той ти предаде информацията за лодката, след като беше изтезаван до смърт?

Това си беше рискован ход, но не чак толкова; Каин беше почти напълно сигурен, че Ламорак е отвел Котките на Моста на рицарите.

— Да — отвърна бавно Ма’елкот, — да, изненадах се. Но сега много неща започват да ми се изясняват…

— Ти наистина прецака плановете на Величеството, когато я залови жива. Той не очакваше такъв изход. Нямаше как да я убие със собствените си ръце — Поданиците нямаше да го разберат. У тях все още има някакви остатъци от честност. Не, той искаше Бърн да го направи, само че Бърн се издъни. Палас е жива. Затова се наложи да предприеме по-сериозни действия. Затова започна бунта и разпръсна слуховете, че ти си актир. Необходимо му е да ти нанесе един по-силен удар, преди да я пречупиш, така че когато разбереш на кого трябва да върнеш удара, вече да е твърде късно. Сега разбираш ли?

— Разбирам… — отвърна замислено Ма’елкот. — И когато моят илюзорен император съсече Палас на стадиона, всичките й живи врагове ще повярват, че е мъртва, и това ще я спаси от отмъщение.

— Точно така — рече Каин. — И след това двамата ще живеем дълго и щастливо.

— Но ако Кралят на Кант е неин враг, защо тя продължава да го предпазва? Защо ми се съпротивлява?

— Тя е герой — отвърна просто Каин с пресъхнала уста. — Не би могла да постъпи по друг начин. Затова я обичам. Ако искаш помощта ми, задръж я в двореца, по-далеч от опасностите.

— Обясних ти защо е толкова сложно… — започна Ма’елкот, но Каин го прекъсна с рязко замахване на ръката, което до голяма степен напомняше удар.

— Престани да ми хленчиш с проблемите си — каза той. — Ти искаш да си бог; нима ми казваш, че не можеш да направиш една шибана илюзия, за да спасиш Империята си?

Императорът се намръщи мрачно.

— Съмняваш се в силата ми?

— Ти си онзи, който се съмнява — възрази Каин.

В очите на императора се появи замислено изражение; той очевидно си представяше как стои на огряната от слънцето арена на южния бряг.

— Може и да успея да го направя — изрече той след известно време. — Ще бъде трудно, почти невъзможно. Нито един смъртен не е способен да сътвори подобна илюзия — това ще е интересно предизвикателство. Но не мога да рискувам с Палас; силата й се увеличи твърде много. Ако не я блокирам с волята си, тя може да намери начин да пробие блокадата ми и отново да се добере до Потока.

Каин сви рамене.

— Затвори я в донжона.

Ма’елкот се намръщи замислено.

— Предполагам…

— Това е най-сигурното място — рече небрежно Каин. — А скалата ще й пречи да достигне до Потока.

— Да… — отвърна бавно Ма’елкот. — Предполагам, че в донжона ще бъде на сигурно място.

„Продължавай да го предполагаш.“ Ма’елкот се беше съгласил твърде лесно на това; очевидно имаше други планове за нея. „Няма проблем — помисли си Каин. — Аз също.“

Погледът на Ма’елкот отново се спря върху него.

— Ще го направя. Дори фантазията да се провали, няма да загубя много. Независимо от изхода, при мен ще дойдат достатъчно хора, пред които да обвиня Краля на Кант. Рискът не е голям. Каин, подцених те. Ти си наистина гениален. — Замислеността изчезна от лицето на императора и на нейно място се появи решителност. — Така и ще направим. Няма да ми е трудно да „изгубя“ тялото на Палас Рил преди изгарянето му или да намеря друго подобно тяло, което да бъде предадено на пламъците. Каин, изказвам ти Моята признателност. Когато всичко това приключи, ти ще получиш и много повече — ще ти дам титла, земя и поданици. И ще получиш живота на Палас Рил.

„Дявол да го вземе — помисли си изумено Каин. — Успях. Току-виж се получило.“