Матю Удринг Стоувър
Героите умират (38)

3.

Масата за закуска беше отрупана с всякакви ястия, от зеленчуково суфле до пълнен пъдпъдък, сякаш бе приготвена за банкет. Каин отпи от високата, поръбена със злато чаша с айскафе и се опита да не мисли за гръцката митология и за зрънца от нар^[1].

Ма’елкот се беше излегнал с лъвска грациозност на красиво извитото ложе до другия край на масата. Докато Каин седеше до ваната му, императорът беше успял да го въвлече изкусно в безсмислен разговор; трите красиви момичета, които седяха заедно с Ма’елкот във водата и миеха тялото му от втвърдената глина, привличаха вниманието му не повече, отколкото масата край ваната.

Каин седеше облегнат над масата и дръжките на новите му ножове се притиснаха към ребрата му; нямаше как да не усети наличието на всичките седем остриета. Докато отиваха към стаята за закуска, Ма’елкот внезапно се беше обърнал към него и му беше казал със закачлив тон:

— Моля те да ме извиниш, че съм толкова непохватен домакин. Едва сега осъзнах защо ми се стори толкова смутен и сдържан по време на разговора. Моля, последвай ме.

Императорът го беше отвел в Оръжейната галерия на втория етаж и го беше вкарал в стая с размерите на спалня. По стените и пода имаше десетки рафтове, върху които бяха подредени всякакви видове ножове — от извитите хукри до камите за париране с ветрилообразни предпазители, наподобяващи кинжали прободни ками катар, изсечени остриета в стил танто, имаше дори няколко дълги трийсетина сантиметра двуостри арканзаски ками.

— Заповядай — каза Ма’елкот. — Избери си.

Каин бе взел един кинжал с извито острие, напомнящ на флорентински стилет, и го повъртя в ръцете си. Двамата бяха сами в малката стая с дебела врата, която беше пълна с ножове.

— Знаеш ли — беше казал той. — Крийл смяташе, че някой ме е наел да те убия. Сигурно са те посъветвали да ме държиш обезоръжен.

В сияйните зелени очи на императора беше проблеснала весела искра.

— Да не съм някой глупак? Ти, Каин, винаги си въоръжен. Бих могъл да ти отрежа ръцете до раменете и пак можеш да ме убиеш с краката си. Моля те, приеми гостоприемството ми. Моето желание е да се чувстваш напълно непринудено.

Непринудено? В присъствието на Ма’елкот?

— Това е някаква шега, нали?

— Разбира се.

И така, Каин седна да закуси, усещайки метала на ножовете по цялото си тяло.

Цяла сутрин беше чакал Ма’елкот да заговори за работата. Накрая вече не издържа.

— Херцог Тоа Сител ми обясни какво очакваш от мен. Приемам. Само искам да знам какви ресурси мога да използвам и колко ще ми платиш.

Знаеше, че преиграва, че прибързваше с готовността си, но вече не можеше да се спре, а и честно казано, не му пукаше — чувстваше острата нужда там долу, в червата си, и тя го тласкаше напред. Трябваше да се махне оттук, да излезе на улицата и да тръгне по следите на Шана.

— Каин, моля те — произнесе Ма’елкот провлечено откъм ложето. — Не е прилично да се обсъжда работа по време на ядене, не се отразява добре на храносмилането.

— Ти не ядеш — отбеляза Каин.

— Вече не ям — отвърна Ма’елкот, помръдвайки с рамене. — Нито пък спя. По отношение на подобни дреболии сила като моята може да се окаже бреме.

„Дотук с плановете да го спипам, докато спи, или да пусна две капсули арсеник в задушеното му“, помисли си Каин. Той позволи на нетърпението си да се промъкне в гласа му:

— В такъв случай, щом няма да говорим по работа, защо си губим времето?

— То не е загубено, Каин. Използвам го, за да те изучавам.

Каин внимателно остави чашата си на масата; не му се искаше да разлее кафе по бялата лепена покривка, ако ръката му случайно започне да трепери.

— Нима?

— Да. Знай, Каин, че Силата извлече името и образа ти от моето съзнание, Силата от Отвън, която отговори на въпроса ми: „Кой ще достави в ръцете ми досадния Смешник Саймън?“. От самото начало бях склонен да се доверя на щастливата случайност — когато Силата ми показа лицето на човек, когото познавам толкова добре, че Притеглянето ти тук ми отне по-малко от два дни.

— Притеглянето ми? — рече Каин, мръщейки се. — Да не мислиш, че съм тук заради някакво си…

— Не се хващай за думата, скъпо момче. Пожелах присъствието ти — и ето те тук. Такива са фактите; механизмът зад реализирането им няма значение. Освен това, макар да се радвам, че си се успокоил до такава степен, че да ме прекъсваш, това не е учтиво. Дори го намирам за грубо.

Тонът на Ма’елкот продължаваше да звучи приятелски, но някъде в дълбините на басовия му глас се долавяше някакво ръмжене, което разкриваше, че в гърдите му дреме на пресекулки някакъв огромен и гладен звяр. Той зачака, привидно спокоен, загледан в Каин с ясните си светлокафяви очи…

„Хей — помисли си Каин, — те не бяха ли сини допреди малко? Или пък зелени?“ Разсеян за миг, Каин остави мълчанието да се проточи болезнено дълго, преди да се усети. Той погледна донякъде смутено императора.

— Простете, Ваше Имперско Вели…

— Извинението е прието — прекъсна го бързо Ма’елкот. — Не държа особено на церемониалността, както може би си забелязал вече. Церемониите са за незначителните хорица, които поглъщат жадно престореното възхищение на другите. Та както казвах, промених първоначалното си намерение просто да ти позволя да поемеш този риск, защото аз, Каин, съм човек, прокълнат с ненаситно любопитство. Зададох си фаталния въпрос: Защо точно ти?

Каин разпери ръце.

— И аз самият се чудя това.

— Търсенето ми на отговора на този въпрос ме накара да проследя кариерата ти. — Ма’елкот внезапно се надигна и постави ръцете си с дланите надолу върху масата. Очите му горяха. — Имаш ли си някаква представа какъв изключителен мъж си ти, Каин?

— Престани, караш ме да се изчервявам.

— Стига глупости. При шест критични повратни момента в историята на тази Империя през последното размирно десетилетие, ти си бил главен участник в четири от тях. Единствената връзка между четирите е значимостта им и фактът, че ти лично си повлиял на крайния резултат.

— Наистина ли?

Ма’елкот започна да изброява на пръсти.

— Първо, покушението срещу принц-регента Тоа Фелатон. — Той вдигна ръка. — Не ме отегчавай с твърдения за невинността ти. То постави началото на Войната за трона, която доведе до унищожаването на династията Менелитиди и наследяването на трона от мен. Второ, ти поведе малка група авантюристи, които с цената на огромен риск успяха да се измъкнат от пустинята Бодекен и да донесат новината за издигането на Кулан Г’тар и обединението на всички огрило тъкмо навреме, за да може Анхана да укрепи граничните си градове и да изпрати две армии в отговор на яростното му нападение.

— То стана донякъде случайно — отвърна Каин.

Той и партньорите му търсеха артефакти и съкровища в руините на някакъв древен метрополис на първородните — от времето преди хиляди години, когато елфите все още строели градове и живеели в тях, — когато бяха заловени от едно номадско племе огрило. Кървавите игри на огрило с пленниците и още по-кървавото бягство на Каин с двамата му оцелели спътници, беше превърнало „Измъкване от Бодекен“ в най-продавания куб, дори десет години по-късно.

— Въпреки това. Някъде година по-късно, когато некомпетентността на анханските генерали позволи на Ордата на Кулан да заплаши самото съществуване на хората на този континент, точно ти, Каин, успя да се внедриш в личната гвардия на Кулан Г’тар. Ти не само предаде навреме на анханската армия пълния план на Г’тар за сражението, за да може силите ни да се обединят с Манастирските експедиционни сили и да се изправят срещу Ордата на Кулан при Серано, но и успя отново да се промъкнеш в Ордата, да предизвикаш самия Кулан на двубой и да го убиеш.

— Двубой — рече Каин с лека усмивка — е малко силна дума. Промъкнах се зад него по време на сражението и го прободох в гърба. Старото копеле се оказа по-здраво, отколкото очаквах — счупи ми ръката с боздугана си, който носеше вместо скиптър. Още ме наболява, когато вали.

Гордостта, която се промъкна в тона му, беше свързана само отчасти с хвалбите на Ма’елкот; „Последен отпор в Серано“ се считаше от всички за най-популярното Приключение на Каин.

Ма’елкот сви рамене.

— Това са само подробности. Специално в този случай ти наистина собственоръчно спаси Империята. Всъщност докато изслушвах разни истории и слухове от целия континент, установих, че непрекъснато си участвал в най-различни велики дела…

В гласа му се промъкна смъртоносна мекота, като копринена гарота, която се плъзва по гърлото.

— И се чудя как така е възможно един-единствен човек непрекъснато да играе толкова важна роля във всичко, което се случва. Интересно, нали?

„Защото Студията винаги ме праща там, където е екшънът“, помисли си Каин и това бе най-доброто обяснение. Усещаше с болезнена яснота на колко несигурна почва под краката му го е довел този разговор — все едно е преминал от твърда земя в плаващи пясъци.

Какво всъщност знаеше Ма’елкот за тези актири, които преследваше толкова безмилостно?

— А сега Силата ми каза, че ти си единственият човек, който може да залови Смешника Саймън. Прекарах цялата нощ в опити да разбера защо е така. Докато ти спеше, те подложих на всички тестове, с които разполагам.

Устата на Каин внезапно пресъхна.

— И?

— И не открих нищо. Каквато и да е силата, която те тласка в центъра на тези събития, тя не е магическа. Единственото странно нещо, което намерих, е цветът на Обвивката ти — тя е черна и непроницаема. Това може би обяснява донякъде успеха ти срещу заклинателите — знам, че навремето си убил няколко адепти и други използващи магията същества. Фактът, че чувствата и намеренията ти не може да бъдат разгадани, може да ти дава значително предимство.

— Понякога — отвърна Каин, издишайки бавно.

— Но това не е нещо уникално; просто се среща твърде рядко. Неспособността ми сам да удовлетворя любопитството си, ме накара да се реша на нещо друго — да питам теб.

— Защото си мислиш, че аз знам.

Ма’елкот кимна бавно.

— Точно така. Надявам се да знаеш; не мога да търпя усещането за безсилие. Заради собствената си неудовлетвореност снощи едва не те убих.

Каин примигна.

— Така ли? — рече той с тънък гласец.

— Чрез заклинание. С магия. Обмислях възможността да ти отнема живота, за да мога да погълна част от спомените на напускащата те душа.

— Това, ъъъ — рече предпазливо Каин, — ми се струва малко крайно…

— Ами да — отвърна Ма’елкот и се изсмя сухо. — Разбирането на това, как можеш да заловиш Смешника Саймън, няма да ми помогне, ако те няма теб да изпълниш задачата.

— Все още не мога да разбера защо самият ти не можеш да намериш сам този, хм, тип — рече Каин.

— Заради едно негово прикриващо заклинание, което е все още активно. Успях да анализирам влиянието му, но не мога да му се противопоставя — все още не, а може би никога няма да мога. Силата от Отвън ми каза, че това заклинание ще бъде развалено с лекота, щом заловя онзи, който го е направил. То въздейства директно върху съзнанието, разкъсвайки на парчета всичко, което знам за онзи, дето го е направил; пречи ми да свържа частите в едно и дори да забележа, че между тях е възможна връзка. Направо се вбесявам при мисълта, че може би знам кой е Смешника Саймън и просто ми се пречи да свържа името с лицето.

„Леле — помисли си Каин. — О, мамка му!“ Не беше точно прилив на вдъхновение, колкото бавно осъзнаване — той разбра, че отговорът на този въпрос е същият като на предишния.

„Защото съм Актьор.“

Начинът, по който очите на всички се замъгляваха всеки път когато споменеше Смешника Саймън или Палас Рил — причината това да не му се случва беше, че в сърцето му, в съзнанието му, в най-грижливо скритите спомени за преживяно щастие Смешника Саймън не съществуваше. Нямаше я и Палас Рил. Там беше само Шана. Той не обичаше абстракцията, играта на „Аленото огнивче“; той не обичаше героинята, личността на Палас Рил. За него имаше само Шана, винаги беше имало само Шана.

И винаги щеше да я има само нея.

Дори и да искаше, нямаше да може да даде точен отговор. Дори тя да беше най-големият му врат; условията на Студията нямаше да му позволят да произнесе нито дума, може би дори щяха да го убият, преди да успее да каже истината за нея. И колкото повече се доближаваше Ма’елкот до отговора на своите въпроси, толкова повече се приближаваше до истината за Каин.

А в неговия случай тази истина беше смъртоносна.

„Ще умра тук — помисли си Каин. — Накрая той ще осъзнае какво става, какво представлявам и тогава ще ме убие. А дори и да не го направи, аз съм подписал договор да го убия. И когато се опитам, той ще ме загаси като свещ.“

Смъртта, също като слънцето, беше нещо, което дори Каин не можеше да гледа, без да примигне; за миг се зачуди дали ще го чакат Крийл и Тоа Фелатон и всичките му безбройни жертви, след което изхвърли тази мисъл от главата си.

„Остава ми единствено да се надявам, че Шана ще се прибере жива на Земята. Не ми пука дали ще изгубя, или ще спечеля, дали ще живея, или ще умра, стига тя да е добре.“

— Какво има? — попита Ма’елкот, наведе се напред и се взря изучаващо в лицето на Каин. — Виждам, че си се досетил нещо. Кажи ми го. Веднага.

— Току-що осъзнах — каза Каин, — че всъщност не се налага да се държа учтиво с теб.

— Нима?

Ма’елкот изглеждаше повече развеселен, отколкото засегнат.

Каин сви рамене и устните му се изкривиха в цинична усмивка.

— Ако не ти бях нужен да хванеш Смешника Саймън, досега да съм мъртъв. Сам го каза. Така че според мен е глупаво от моя страна да се притеснявам дали няма да те ядосам.

Част от веселието в погледа на императора започна да избледнява и гласът му прогърмя застрашително.

— Глупаво?

— Бъди разумен, приеми фактите и ме остави да се заема с работата.

— Разумен, наистина — измърка Ма’елкот. Той облегна лактите си на масата и сплете пръсти пред лицето си. — Разумният човек се опитва да се приспособи към света. Неразумният — да приспособи света към себе си. Затова човешкият прогрес се дължи на неразумните.

„Това е шоу!“ Каин остана като ударен от гръм. Точно този цитат беше любим на Дънкан — как така Ма’елкот ще знае цитат от земен автор? Забранен, на всичко отгоре…

— Знаеш ли — рече предпазливо той, — баща ми често ми казваше същото.

— Знам. — Усмивката на Ма’елкот грейна като зора. — Веднъж ми го цитира и аз не го забравих.

„Тая глупост започна да ми дотяга“, помисли си Каин и каза:

— Добре, предавам се.

— А?

Каин тръсна раздразнено глава.

— Опитвам се да разбера откъде те познавам. Искам да кажа, че репутацията ти ми е известна от Равнинната война и Войната за трона и съм виждал какво си сътворил в Анхана, но не ме напуска усещането, че сме се срещали, че те познавам. Поведението ти — особено начинът, по който вървиш, начинът, по който всяко второ изречение се превръща в изявление за природата на реалността или нещо подобно — знам, че сме се срещали и преди, но проклет да съм, ако помня къде. И проклет да съм, ако ми е ясно как е възможно да забравя, че съм се срещал с висок седем фута, тежащ триста четирийсет и четири фунта адепт, който сякаш е излязъл от мокрите сънища на някой скулптор.

— Ммм, колко ласкателно. — Каин усети в гърдите си вибриращия смях на Ма’елкот. — Наистина се познаваме, Каин. Може да се каже, че си ме срещал в предишния ми живот. Веднъж те наех да ми свършиш една работа.

— Наистина ли?

— Да. Известно време дори работехме заедно. Случи се, ъъъ, преди седем години, бих казал, малко преди Равнинната война. Наех те да ми донесеш короната, която някога принадлежеше на Дал’канит от Хилядата ръце.

Каин го зяпна с отворена уста.

— Шегуваш се.

Императорът поклати самодоволно глава.

— Не. Познаваш ме като Ханто от Птрейя и по моя, според мен не особено ласкателен, прякор Сърпа.

— Ханто… — ахна Каин невярващо. — Ти си Ханто Сърпа?

Мъжът, който го беше наел да открадне короната на Дал’канит, наистина беше заклинател; беше дребна невестулка с мишо лице и пъпчива кожа, може би десетина години по-възрастен от Каин. Ханто беше добър адепт, но не нещо впечатляващо; той се беше специализирал в некромантия, за да поддържа хобито си да събира реликви от различни исторически фигури. Короната бе единствената оцеляла реликва от легендарния липкийски боен вожд Дал’канит, който по-късно се бе превърнал в техния бог на войната; тя била изчезнала преди повече от триста години, след Бунта на Джерет, но Ханто беше надушил следите й. А Ханто… Той беше просто едно нищо; Каин можеше да го пречупи на две с едната си ръка — наричаха го Сърпа заради фигурата му, хлътналите гърди и изкривения гръб.

А Ма’елкот беше, ами…

Беше Ма’елкот.

— Не съм Ханто Сърпа — рече императорът. — Бях Ханто Сърпа допреди няколко години. Сега съм Ма’елкот. Император на Анхана, Щитът на Проритун, Лъвът на Бялата пустош и така нататък.

— Не мога да повярвам…

Императорът се ухили — очевидно изненадата на Каин го забавляваше.

— Толкова ли е трудно да се повярва? С помощта на силата на короната — и няколко други нещица, с които се сдобих през годините — аз се преобразих. — Той се протегна като спящ лъв. — Превърнах се в мъжа, който винаги съм искал да бъда. Толкова ли е странно? Нима ти, Каин, не направи същото?

— Може би — отвърна замислено Каин, — но при мен резултатите не са толкова, ъъъ, впечатляващи…

— Каква скромност. Намирането на короната, между другото, е четвъртата от онези повратни точки в историята на Империята, за които говорех. И най-важната, ако питаш мен.

Каин продължаваше да го гледа с присвити очи, опитвайки се да открие някъде в тази планина от гранитна увереност хленчещия, невротичен дребен некромант, когото бе познавал някога.

— Какво си ти? Имам предвид какво представляваш всъщност?

Ма’елкот разпери ръце.

— Онова, което виждаш пред себе си. Аз нямам тайни, Каин. А ти можеш ли да кажеш същото?

На този въпрос нямаше безопасни отговори; Каин просто продължи да го гледа. Миг по-късно Ма’елкот въздъхна и се изправи на крака.

— Приключи ли с яденето?

Чинията на масата пред него почти не беше докосвана. Каин сви рамене.

— Предполагам, че просто нямам апетит.

— Добре. Последвай ме.

Ма’елкот тръгна към вратата. Каин бързо попи ъгълчетата на устата си и тайничко избърса студената пот от челото си. „Поне успях да сменя темата.“

Той смачка салфетката и я хвърли в чинията си. После се изправи и тръгна след императора.