Матю Удринг Стоувър
Героите умират (3)

3.

Хари крачеше по облените от слънцето скали, заобикалящи блещукащото езерце и двата водопада, които се изливаха в него. Езерцето беше много красиво направено; само лекият мирис на хлор и прокрадващото се усещане, че природата не е способна да подреди камъните и водата по толкова удобен за хората начин, издаваха изкуствения му произход.

Хари продължи да ходи насам-натам известно време, после седна, отново стана. На два пъти тръгна към обраслата с храсти пустиня, към песъчливия вятър и яловите хълмчета от шлака и отпадъци от околните мини. Но всеки път се спираше на границата на изкуствения оазис на Вило, връщаше се обратно и отново започваше да обикаля насам-натам. Поглеждаше към токсичната мътилка на пустошта с тъга; представяше си как тръгва между купчинките и изминава целия път до мъртвите скали на планините. Не беше сигурен, че тази разходка из отровния пущинак ще го накара да се почувства по-добре, но знаеше, че не може да го накара да се чувства по-зле.

„Успокой се — повтаряше си той отново и отново. — Това не е, като да е мъртва.“ Но всеки път сърцето му му подсказваше, че може би щеше да е по-добре, ако е мъртва. Или ако той е мъртъв.

Ако тя бе мъртва, това можеше да сложи началото на изцеляването му; ако той беше мъртъв, щеше да се освободи от болката.

Защо Вило се бавеше толкова, мамка му?

Хари мразеше чакането, винаги го беше мразил. В такива моменти не можеш да направиш нищо, освен да стоиш и да мислиш — а в живота му имаше твърде много неща, за които беше по-добре да не се мисли.

Той се огледа в търсене на нещо, което да му отвлече вниманието. Дори огледа изкуствените скали, по които се спускаха водопадите, чудейки се дали петдесетметровото изкачване по хлъзгавата повърхност може да разсее мислите му за Шана.

Това беше неговата тактика, откакто се бяха разделили — да гледа да е зает. Да се отвлича. Да не мисли за това. Тази тактика беше добра, вършеше работа, ден след ден. Понякога минаваха часове, дни, дори и седмица, без да се сети за нея.

Но той не беше толкова добър в стратегията, колкото като тактик. Печелеше всяка битка, но в дни като този не можеше да не осъзнае, че губи войната.

Дори изкачването му на скалата с водопада нямаше да му помогне; опитното му око забеляза многобройни издатъци за ръце и крака, които явно бяха сложени преднамерено. Скалата беше направена специално, за да се катерят по нея, и за Хари щеше да е по-лесно да я изкатери, отколкото за повечето хора да се качат по стълбите на сграда.

Той поклати глава с отвращение.

— Хей, Каин! — извика една от девойките, които плуваха в езерцето. — Искаш ли да дойдеш и да се позабавляваме?

В езерцето плуваха и се плискаха две от вездесъщите компаньонки на „Вило Интерконтинентал“. Дългокраки, слаби, атлетични, с перфектни зъби и даже още по-добри бюстове, тяхната работа беше да са на разположение на гостите на Бизнесмен Вило. И двете бяха зашеметяващо красиви. Хирургическите корекции бяха бонус към петгодишните им договори, след изтичането на които те щяха да бъдат свободни да си търсят късмета където пожелаят. В момента работеха за настроението на Хари, като осигуряваха съблазнителни изгледи към бедрата и задниците си и повдигаха грациозно загорелите си гърди към небето. Щеше да е много красиво, ако беше спонтанно, а не преднамерено.

Девойката, която беше повикала Хари, се плъзна зад гърба на колежката си и я прегърна; едната й ръка покри гърдите на жената, а другата се плъзна по водата към чатала й. Тя грациозно изви врат, за да целуне партньорката си по рамото, подканвайки госта с поглед.

Хари въздъхна. Предполагаше, че би могъл да скочи при тях; в правенето на секс с две проститутки поне имаше някаква честност. За разлика от вманиачените почитателки, на които се натъкваше на всяка крачка, тези тук бяха професионалистки. Те нямаше да се преструват, че им пука за него, нито пък той — че му пука за тях.

Няколко години по-рано със сигурност щеше да го направи. Но сега, толкова късно в живота му, след като най-накрая беше намерил някой, който го беше обичал, когото той бе обичал и с когото древният евфемизъм „правя любов“ се беше превърнал в истина, той не можеше да постъпи така. Дори не беше заинтересуван. Да изчука тези девойки, щеше да е, като да си го напъха в дупка от чеп — сложен, леко болезнен начин на мастурбация.

Облечен с елече и пояс прислужник с поднос се появи беззвучно зад Майкълсън и му предложи чаша скоч.

— Едно „Лафройг“?

Хари кимна и взе чашата.

— Как е, Каин?

Майкълсън въздъхна.

— Викайте ми Хари, става ли? Всички забравят, че си имам име.

— А, добре, ъъъ… Хари. Само исках да кажа, сещате се, че съм ви голям фен, даже, е, сещате се… ъъъ… няма значение.

— Добре.

Обаче прислужникът — Майкълсън се зачуди дали името му не беше Андре — продължаваше да стои в очакване до лакътя му. Хари бавно отпи от чашата и се загледа в плуващите момичета.

Прислужникът се изкашля и каза:

— Аз си вземам кубове с ваши записи, разбира се. Само веднъж съм бил там директно, преди няколко години, когато Биз’мен Вило ни взе всичките със себе си по време на отпуската. Беше наистина диво; не бяхме директно вас — това е наистина скъпо, — а онзи тип, Йотъри Призрака. Помпите ли го?

— А трябва ли да го помня? — попита Хари отегчено.

Защо хората мислеха, че всички Актьори са познават помежду си?

— Ами да, тоест не знам. Вие ме убихте — имам предвид него. В Развъдниците на Анхана.

— А, да — сви рамене Хари, спомняйки си караницата в Студията, когато той се върна обратно сред Приключението. — Той ме следи ден или два, преди да го пипна. По дяволите, как можех да зная, че хлапето е Актьор? Би трябвало да има достатъчно ум, че да не ми застава на пътя.

— Вие дори не сте го запомнили?

— Убивам много хора.

— Божичко! — Прислужникът се приведе заговорнически, облъхвайки Хари с миризмата на червеното вино, което беше изпил за кураж. — Знаете ли, понякога си мечтая да съм на ваше място… да съм Каин, разбирате ли?

Хари мрачно се усмихна.

— Понякога и аз си го мечтая.

Прислужникът се намръщи.

— Не ви разбрах.

Хари отпи още една глътка от чашата, за да се загрее за разговора. Дори празен разговор с почитател беше по-добре, отколкото да е насаме с мислите си.

— Каин и аз не сме една и съща личност, разбирате ли? Аз израснах в Сан Франциско, в Работническото гето; Каин е бил подхвърлено дете в Отвъдие. Отгледан е от паткански освободен роб, ветеринарен лекар и налбант. На дванайсетгодишна възраст бях джебчия, защото не бях дорасъл да съм крадец; на същата възраст Каин са го продали на липкийски роботърговец, защото цялото му семейство измряло по време на Големия глад.

— Но всичко това е само наужким, нали?

Хари сви рамене, седна върху камъните и се намести удобно.

— Когато съм в Отвъдие, в облика на Каин, всичко наоколо ми изглежда достатъчно реално. Тренираш се да повярваш в него. Отвъдие е различно място, хлапе. Каин може да върши неща, които аз не мога. Имам предвид, той не е заклинател, но принципът е същият. Той е по-бърз, по-силен, по-безмилостен, може би не толкова умен. Това е като магията, предполагам — въображение и сила на волята. Заставяш себе си да повярваш.

— Така ли действа магията? Имам предвид, че аз не я разбирам напълно, но вие…

— Аз също не я разбирам особено — изрече Хари кисело. — Заклинателите са побъркани. Те един вид създават халюцинации със силата на волята… Всъщност не знам. Пробвай директно някой път да бъдеш един от тях. Ще видиш, че всичките са шибани откачалки.

— Но тогава… — Прислужникът се изхили неловко. — Тогава защо се оженихте за една от тях?

И ето че както винаги разговорът се насочи към Шана. Хари пресуши скоча, преглътна тежко, въздъхна и с неуловимо движение на китката запрати чашата върху скалите от другата страна на езерцето, където тя се разби на блещукащи кристални пръски. Хари завъртя поглед към прислужника и видя ужас в очите му.

— Може би ще е по-добре да изметеш това, а? Преди Бизнесменът да е дошъл.

— Божичко, Каин, не исках да…

— Забрави — каза Хари. Той се облегна назад върху камъните и закри очите си с лакът. — Отиди да изметеш.

Докато лежеше, можеше да мисли единствено за финала на „Слуга на Империята“. Почти усещаше скута на Шана под главата си, почти надушваше лекия й мирис на мускус, почти я чуваше как му шепне, че го обича, че той трябва да живее.

Най-щастливият сън, който беше способен да сънува, легнал върху камъните край езерцето на Марк Вило, беше как лежи върху изцапаната с нечистотии настилка на тясна анханска уличка и кръвта му изтича.

Събуди го сянка, паднала върху лицето му. Сърцето му прескочи и той започна да се надига, прикрил с ръка очите си, без да диша…

Над него стоеше Вило; следобедното слънце блестеше като ореол около главата му.

— Тръгвам към Фриско. Хайде, Хари, ще те закарам.