Матю Удринг Стоувър
Героите умират (45)

5.

Бърн се приближи до сградата на съда в пълен галоп и когато младият часовой нервно свали пиката от рамото си и му изкрещя да спре и да се представи, той скочи от седлото и се приближи до него като гладен вълк.

— Погледни ме. Знаеш кой съм, нали?

Часовоят кимна безмълвно, с широко отворени очи.

— Нося ти подарък, войнико. Нося ти повишение.

— Милорд?

— Не си ме виждал. Никога не сме се срещали. Ето какво се е случило тази вечер. Докато си стоял на поста си, ти си чул някакъв звук — приглушен вик, удар от падащо тяло, няма значение. Измисли нещо. Единственото, което се иска от теб, е да отидеш при командира си и да го накараш да изпрати хора да проверят всички часовои. Разбра ли ме?

Часовоят кимна.

— Единият от другарите ти сигурно вече е мъртъв. Мъжът, който го е убил, се намира в донжона.

Часовоят се намръщи.

— Не разбирам. Щом се намира в донжона, как е могъл да…

Бърн го зашлеви толкова силно, че мъжът залитна.

— Той не е затворник, идиот такъв. Дошъл е да помогне на затворник да избяга.

— Да избяга? Това е невъзможно!

— Само ако ти го направиш такова, войнико. Ако този мъж бъде заловен и убит, аз ще ти бъда приятел, схващаш ли? Нали разбираш какво означава един обикновен войник да има за приятел имперски граф?

В очите на часовоя като че ли проблесна амбиция и той кимна.

— Но ако някой научи, че съм бил тук тази вечер, ще стана твой враг. Сигурно разбираш и какво означава това.

— В никакъв случай не съм ви виждал, милорд.

Бърн го потупа по почервенялата буза.

— Добро момче.

Часовоят се отдалечи, а Бърн се метна на пръхтящия си кон. Искаше да се върне в двореца, преди да стане напечено.